— Трябва да си пазиш това сладко личице от слънцето — каза й тя с усмивка. — Какво мило момиченце. Няма защо да се сбабичосваш преди да ти е дошло времето.
Авиенда, седнала на земята наблизо, се катурна по гръб и зарита с крака от смях.
— Мълчи, че ще я помоля и на теб да ти намери шапка. С много пера и големи фльонги — каза й с мил гласец Елейн, след което последва Родственичката. При което смехът на Авиенда секна моментално.
Леко нагънатата ливада беше широка и дълга почти една миля, обкръжена от хълмове, обрасли с дървета, които познаваше — дъб, бук и пиния, кожолист и борове. Малки сивкави балвани стърчаха тук-там сред гъстата кафява трева, изсъхнала почти като на юг.
Този път поне Нинив не почна да се озърта за Лан. Той и Биргит бездруго нямаше да са се отдалечили много, не и тук. Вместо това закрачи енергично между конете: нареждаше на хората да слизат със силен, заповеднически глас, гълчеше слугите с товарните коне, сопваше се на Родственичките без коне, че и последното дете може да измине пеш някакви си пет мили, разкрещя се на една крехка алтарска благородничка с вързоп в ръцете, голям почти колкото самата нея, че като е била толкова глупава да помъкне всичките си дрехи, сега ще си ги носи сама. Алайз беше насъбрала Ата-ан Миере и ги учеше как се яха кон. Най-чудното беще, че те като че ли наистина я слушаха. Нинив хвърли поглед към нея и като че ли остана доволна — но само докато Алайз не й се усмихна окуражително и не й махна с ръка да продължава да си върши работата.
За миг Нинив се закова на място и я изгледа. След което закрачи през тревата към Елейн, вдигна ръце към шапката си, поколеба се, изгледа Елейн сърдито и си я намести.
— Този път просто ще я оставя да се оправи с всичко — каза тя с подозрително спокоен тон. — Ще я видим ние как ще се оправи с този… Морски народ. Да-да. Ще видим. — Опасно спокоен тон. Изведнъж тя се намръщи към все още зеещата рамка на Прага. — Защо го държиш това? Я го пускай. — Авиенда също се мръщеше.
Елейн си пое дъх. Мислила беше за това и друг начин нямаше, но Нинив щеше да се опита да я разубеди, а време за спорове нямаха. През рамката отвъд се виждаше част от фермата — празна, дори кокошките и патиците се бяха разбягали подплашени от суматохата, но колко още щеше да остане така преди да се напълни с хора? Тя огледа сплита, заплетен така изкусно, че изпъкваха само няколко нишки. Можеше да види всеки поток, разбира се, но освен тези няколко всички други сякаш бяха вплетени неразличимо.
— Отведи всички в имението, Нинив — каза тя. До залез слънце оставаше малко. Може би не повече от още два часа светло. — Господин Хорнвел ще се изненада при толкова много гости по мръкнало, но ти му кажи, че сте гостенки на онова момиченце, което плака за червеноушката със счупеното крилце. Това ще си го спомни, Аз ще дойда по-късно.
— Елейн… — почна Авиенда смайващо плахо и в същото време Нинив се сопна:
— Ама ти какво си въобразяваш, че…
Имаше само един начин да го спре. Елейн измъкна една от различимите нишки от сплита; тя се замята и засъска, тънки мъхчета сайдар се заоткъсваха с блещукане преди да се стопят. Не беше забелязала как Авиенда си разплете сплита, но края му бе зърнала.
— Хайде — подкани тя Нинив. — Ще изчакам, докато се скриете. — Нинив я зяпна с отворена уста. — Трябва да го направя — въздъхна Елейн. — Сеанчанците ще се появят във фермата след час-два, бъди сигурна. Дори да изчакат до утре, какво ще стане, ако някоя Дамане има Талант да различи утайката? Нинив, Пътуването няма да го дам на Сеанчан. Няма!
Нинив изсумтя нещо по адрес на сеанчанците — нещо, което трябваше да е доста съдържателно, ако се съдеше по тона й.
— Да, ама аз няма да ти позволя да се отгориш! — заяви тя високо. — Я го прибирай веднага! Преди цялото това нещо да е гръмнало, както каза Вандийн. Можеше да избиеш всички ни!
— Не може да се върне обратно — промълви Авиенда и докосна Нинив по рамото. — Тя го започна и сега трябва да го довърши. Трябва да направиш, както тя каза, Нинив.
Веждите на Нинив се свъсиха. „Трябва“ беше думичка, която тя никак не обичаше да чува, не и насочена към нея. Но все пак не беше глупачка и след като изгледа ядосано Елейн, Прага и Авиенда, и общо взето целия свят, прегърна Елейн и я притисна толкова здраво, че ребрата й изпукаха.
— И да внимаваш, чу ли ме! — прошепна й тя. — Ако вземеш, че се убиеш, кълна ти се, кожицата ти ще съдера! — Напук на всичко, Елейн избухна в смях. Нинив изсумтя и я пусна,после изръмжа: — Знаеш какво искам да ти кажа. И не си мисли, че няма да го направя! Мисли му. — И добави по-тихо: — Пази се.
Трябваше й малко време да се овладее — примигваше и опъваше сините си ръкавици. Очите й дори като че ли малко овлажняха, въпреки че това беше невъзможно — Нинив караше другите да се разплакват, тя самата не плачеше никога.
— Добре — заяви тя високо. — Алайз, само да не си ги подготвила… — Обърна се и прекъсна заканата с приглушен грак.
Онези, които трябваше да са качени по конете, бяха — дори Ата-ан Миере. Всички Стражници се бяха сбрали около своите Айез Седай. Лан и Биргит се бяха върнали и Биргит гледаше Елейн угрижено. Слугите бяха подредили товарните коне в колона и Родственичките чакаха търпеливо. Повечето коне, които можеха да се използват за езда, бяха натоварени с чували с храна и вързопи с лични вещи. Жените, взели повече от това, което Алайз бе наредила — нито една от Родството, — си носеха вързопите на гърбовете. Крехката благородничка с белега се беше превила непохватно под своя вързоп и гледаше намусено към всички без Алайз. Всяка жена, която можеше да прелива, се взираше втренчено в прословутия Праг. И всяка жена, която беше чула думите на Вандийн, следеше полудялата нишка все едно че беше червена усойница.
Тази, която доведе коня на Нинив, беше самата Алайз. При това оправи шапката й със сините пера, докато Нинив пъхаше крак в стремето. Нинив я изгледа убийствено, но защо просто не я сгълча, Елейн така и не разбра. Ако й слушаше човек приказките, тя беше поставяла по-стари от нея жени на мястото им още като малко момиченце. А пък и сега беше Айез Седай, в края на краищата — това трябваше да стовари планини от бреме върху всяка Родственичка.
Когато колоната се заизвива по пътя си към хълмовете, Елейн погледна Авиенда и Биргит. Авиенда просто си стоеше и я гледаше. В едната си ръка бе стиснала жената, увита в дългите си коси. Биргит взе юздите на Лъвица от ръцете на Елейн, добавяйки ги към юздите на своя кон и на този на Авиенда, след което се отдалечи до една малка канара на двадесетина крачки встрани и седна.
— Вие двете трябва… — почна Елейн и се окашля, след като веждите на Авиенда се вдигнаха от изненада. Да отпратиш Авиенда надалеч от опасността означаваше да я посрамиш. А и навярно просто беше невъзможно. — Искам да тръгнеш с останалите — обърна се тя към Биргит. — И отведи Лъвица. Двете с Авиенда можем да се редуваме на нейния кон. Обичам малките разходки преди да си легна.
— Ако се грижиш за един мъж наполовина колкото за този кон — отвърна й сухо Биргит, — той ще е твой за цял живот. Мисля просто да поседя тук малко. Днеска яздих доста. И няма да ти припкам, щом ми викнеш или махнеш с ръчица. Тази игра може да я играем пред Сестрите, за да не се червиш непрекъснато, но двете с тебе си знаем как е. — Въпреки насмешливите думи, това, което Елейн почувства от нея, бе привързаност. Не. По-силно от привързаност. Очите я засърбяха. Смъртта й щеше да нарани Биргит до мозъка на костите — стражническата връзка щеше да се погрижи за това, — но не това я задържаше сега, а приятелството.
— Благодарна съм, че имам приятелки като вас — промълви тя. Биргит й се ухили, сякаш бе казала нещо глупаво.
Авиенда обаче се изчерви силно и зяпна Биргит с широко отворени очи и смутена, сякаш присъствието на Стражничката беше виновно за пламналите й бузи. После бързо погледна към върволицата, която се изнизваше на отсрещния хълм.
— Най-добре да се изчака, докато се скрият — каза тя, — но не можеш и да чакаш твърде дълго. Почнеш ли да разплиташ, потоците стават… хлъзгави. Позволиш ли само един да ти се изплъзне, все едно че си изпуснала целия сплит — ще падне, където си поиска. Но не бива и да бързаш много. Всяка нишка трябва да бъде избридана колкото може по-свободно. Колкото повече се измъкнат, толкова по-лесно ще се виждат останалите, но винаги трябва да избираш нишката, която се вижда най-лесно. — Тя се усмихна топло и докосна с пръсти Елейн по бузата. — Ще се справиш добре, ако внимаваш.
