Тя плесна една голяма зелена муха, кацнала на муцуната на Лъвица, подчертавайки последната дума на Мерилил със силния си шамар, и Сивата сестра подскочи от изненада.
— Как смееш? — промълви Елейн. — Те се осмелиха да се изправят срещу Испан и Фалион в Рахад, и срещу голама, да не говорим за над двете дузини главорези с мечове. Теб те нямаше там. — Което не беше съвсем честно. Мерилил и другите бяха оставени в двореца, защото ако в Рахад се бяха появили Айез Седай, явни Айез Седай, това щеше да отекне като тромпети и барабани, поради вниманието, което привличаха. Но й беше все едно. Гневът й нарастваше с всеки миг и гласът й се извисяваше с всяка следваща дума. — Никога повече да не си посмяла да подхвърлиш отново такова нещо пред мен. Никога! Не и без твърди доказателства! Не и без никакво доказателство! Направиш ли го, такова наказание ще ти наложа, че очите ти ще изхвръкнат! — Колкото и високо да стоеше над другата жена, все пак нямаше никаква власт да й налага никакво наказание, но и това не я интересуваше. — Ще те отпратя да вървиш пеш до Тар Валон! Да не ядеш нищо освен хляб и вода през целия път! Ще те връча в техни ръце и ще им кажа да те пребият от бой!
Чак сега се усети, че се е развикала. Някакви сиво-бели птици се рееха над главата й в дълга линия и тя заглушаваше крясъците им. Вдиша дълбоко, мъчейки се да се успокои. Нямаше достатъчно глас за викане — винаги се получаваше врясък. Всички я бяха загледали, повечето — удивено. Авиенда кимаше одобрително. Тя, разбира се, щеше да направи същото, дори Елейн да беше забила нож в сърцето на Мерилил. Авиенда стоеше на страната на приятелите си независимо от всичко. Кайриенската бледост на Мерилил бе станала смъртнобледа.
— Говоря ти най-сериозно — каза й Елейн с много по-хладен тон. Което, изглежда, отцеди още кръв от лицето на Мерилил. Наистина й говореше сериозно — не можеха да си позволят по между им да се разнасят такива слухове. Така или иначе, като нищо щеше да го направи, дори Плетящия кръг да припаднеше.
Надяваше се, че с това ще се приключи. Трябваше да приключи. Но когато Чиларес я остави, я замести Сарейта, и тя също си имаше основание да я уверява, че на Родственичките не можело да се разчита. Възрастта им. Дори Кирстиан твърдеше, че е по-стара от всяка жива Айез Седай, докато Реане се оказа, че е с над четиристотин години по-голяма от нея, макар тя да не беше най-старата в Родството. Титлата й — „Старша“ — се полагаше на най-старата, пребиваваща в Ебу Дар, а строгият график, който те следваха, за да избегнат чуждото внимание, съдържаше много още по-възрастни жени, разпратени по други места. Това явно било невъзможно, твърдеше Сарейта.
Този път Елейн не се развика — много грижливо се постара да не се развика.
— Все един ден ще разберем истината — отвърна тя на Сарейта. Тя не се съмняваше в думите на Родственичките, но трябваше да има някаква причина Родственичките нито да изглеждат безвременни, нито да напомнят с нещо за възрастта, на която твърдяха, че са. Стига да можеше да я разгадае. Нещо й подсказваше, че причината е очевидна, но така и не можеше да я напипа. — Все някой ден — добави тя твърдо, щом Кафявата отвори уста да й възрази. — Смятам, че се разбрахме, Сарейта. — Сарейта кимна колебливо и изостана. Нямаше и десетина минути и я замести Сибела.
Всеки път, щом дойдеше някоя Родственичка да я уговаря заобиколно да ги освободи от тегобата с Испан, скоро след нея довтасваше някоя от Сестрите, за да я помоли за същото. Всички без Мерилил, която продължаваше да мига щом Елейн я погледнеше. Май от викането си имаше полза. Никоя не се опита повече да бъде толкова откровена в нападките си към Родството.
Вандийн например започна с обсъждане за Морския народ и как можел да се преодолее донякъде резултатът от сключената с тях сделка, и защо се налагало да им се противопоставят колкото се може повече. Говореше съвсем между другото, без никаква дума или жест, с който да обвини някого. Не че имаше нужда — самата тема го правеше, колкото и деликатно да я поднасяше тя. Бялата кула, говореше тя, поддържала своето влияние в света не със силата на оръжието или на убеждението, или дори с помощта на заговори и манипулации, въпреки че последните две ги подмина някак набързо. Не, Бялата кула по-скоро контролирала или влияела върху събитията поради това, че всички виждали в Кулата нещо съвсем отделно и стоящо много високо, дори над кралете и кралиците. Това на свой ред зависело от способността на Айез Седай да карат хората да ги възприемат по същия начин, като нещо загадъчно и отделно, различно от всички останали. Различна плът. Исторически Айез Седай, които не можели да постигнат това — а те били малко, — били държани колкото се може по-настрана от останалите хора.
На Елейн й беше нужно известно време, докато осъзнае, че тежестта на беседата се е отместила от Морския народ, и да разбере накъде клони Вандийн. Различна плът, загадъчна и отделна, не можеше да върви с надяната на главата торба и вързана на седлото, не и пред очите на хора, които не са Айез Седай. Всъщност Сестрите биха се държали много по-сурово с Испан от Плетящия кръг, но не и публично. Ако този аргумент беше приведен в самото начало, щеше да има повече тежест… но сега Елейн просто отпрати Вандийн толкова бързо, колкото всички останали. И я замести Аделиз, скоро след като на Сибела й беше обяснено, че ако никоя от Плетящия кръг не може да разбере какво мънка Испан, то едва ли и някоя от Сестрите ще може. Мънка! Светлина! Айез Седай се редуваха непрестанно и макар да й беше ясно какво целят, понякога отначало й беше трудно да схване връзката. Когато Кареане започна с обяснението, че онези балвани наистина някога са били пръсти, уж на статуята на някаква войнствена кралица, висока двеста стъпки…
— Испан ще си остане там, където е — отвърна й тя хладно, без да дочака завършека. — Значи, ако наистина не искаш да ми кажеш защо шиотаните са решили да вдигнат такава статуя… — Зелената твърдеше, че според древните хроники по нея нямало никакви одежди, освен броня, при това и тя не била много. Кралица! — Не? Тогава, ако нямаш нищо против, бих искала да поговоря с Авиенда насаме. Много ти благодаря. — Дори това, че беше рязка, не ги спря, разбира се. Чак се изненада, че не изпратиха слугинята на Мерилил да й поговори.
Всичко това нямаше да се случи, ако Нинив си беше на мястото. Най-малкото, Елейн беше сигурна, че Нинив щеше да укроти и Плетящия кръг, и Сестрите наведнъж, и то набързо. Много я биваше в укротяването. Проблемът беше, че Нинив се беше залепила здраво от едната страна на Лан още преди да напуснат първата поляна. Стражниците разузнаваха напред от двете страни на пътя и понякога отзад, като от време на време притичваха обратно до колоната, за да докладват какво са видели или да им укажат как да отбягнат поредната ферма или пастир. Виргит обикаляше надалече и рядко идваше при Елейн за повече от няколко мига. Лан обикаляше още по-надалече. А там, където отидеше Лан, отиваше и Нинив.
— Никой не създава неприятности, нали? — попита Нинив и погледна мрачно към Морския народ първия път, преди да се лепне за гърба на Лан. — Е, значи всичко е наред — добави тя преди Елейн да си отвори устата. След което извъртя закръглената си кобилка като някой бегач, плесна с юздите и препусна в галоп към Лан, хванала шапката си с една ръка — догони го малко преди той да се скрие зад хълма отпред. Разбира се, до този момент Елейн нямаше от какво да се оплаче. Реане беше направила първата си визита, както и Мерилил, и всичко уж изглеждаше уредено.
Когато Нинив се появи отново, Елейн беше изтърпяла многобройни обиколни опити да предаде Испан на Сестрите, Авиенда беше разговаряла с Курин, а Ветроловките бавно къкреха, но когато Елейн го обясни, Нинив само се огледа намръщено. Разбира се, точно в този момент всички си бяха на мястото. Ата-ан Миере гледаха сърдито, вярно, но Плетящия кръг си кротуваше зад тях, а колкото до Сестрите, дори една група новачки нямаше да изглежда толкова кротка и невинна. На Елейн й се дощя да изврещи!
