Кацуан общо взето беше по-различен случай. Неизмеримо горда Айез Седай, толкова посивяла, колкото Сорилея беше побеляла, тя като че ли пет пари не даваше нито за Мин, нито за Ранд, но прекарваше подозрително дълго време в Слънчевия палат. Да я избегнеш съвсем беше невъзможно — мотаеше се където й скимне. И когато Кацуан погледнеше Мин, макар и съвсем за кратко, Мин не можеше да се отърве от чувството, че вижда пред себе си жена, която е в състояние да научи див бик да затанцува и мечка да пропее. Все очакваше, че жената ще я посочи с пръст и ще обяви, че е крайно време Мин Фаршоу да се научи да крепи топка на носа си. Рано или късно, Ранд трябваше пак да се изправи пред Кацуан и при тази мисъл стомахът на Мин се стягаше на възли.
Насили се да се наведе отново над книгата. Едно от крилата на вратата се отвори широко и Ранд прекрачи вътре с Драконовия скиптър под мишница. Беше си сложил златна корона, широк кръг с лаврови листа — това май трябваше да е Короната от мечове, за която всички говореха — впити панталони, под които прасците му изпъкваха щедро, и извезано със злато копринено палто, което му стоеше чудесно. Той самият беше красив.
Тя си отбеляза мястото, където господин Фел беше написал за нея, че е „твърде симпатична“, грижливо затвори книгата и още по-грижливо я постави на пода до стола. После скръсти ръце и зачака. Ако стоеше права, щеше да затупа с краче, но нямаше да му позволи да си помисли, че скача само защото той най-после се е появил.
За миг той се закова на място и й се усмихна, и си опипа меката част на ухото, кой знае защо — като че ли си тананикаше! — а после изведнъж се обърна и погледна намръщено към вратата.
— Девите отвън не ми казаха, че си тук. Думичка не ми казаха. Светлина, те само дето не се забулиха, като ме видяха.
— Може би са притеснени — отвърна му тя кротко. — Може би са се обезпокоили къде се губиш. Също като мен. Може би те са се притеснили дали не си ранен, или болен, или изстинал. — „Също като мен“ — помисли си тя с горчивина. Ранд изглеждаше смутен!
— Аз ти писах — промълви той и тя изсумтя.
— Два пъти! С Аша’ман, да донесе писмата, написа ми само два пъти, Ранд ал-Тор. Ако наричаш това писане!
Той се олюля, сякаш го беше зашлевила… не, сякаш го беше ритнала в корема! — и примигна. Тя се овладя и се опря на облегалката на стола. Проявиш ли малко съчувствие към един мъж в неподходящ момент, никога вече няма да си върнеш позицията. Част от нея напираше да го прегърне, да го утеши, да му измъкне всичките болки, да изцери страданията му. Толкова много неща го боляха, а не искаше да признае за нито едно от тях. Не, нямаше да скочи и да се втурне към него, бликаща от желание да разбере какво не е наред или… Светлина, не можеше да му е станало нещо.
Нещо я подхвана леко под лактите и я надигна от стола. Сините й ботушки се люшнаха и тя се понесе към него през въздуха. Драконовия скиптър полетя настрани. Аха, въобразяваше си, че може да й се усмихва, така ли? Въобразяваше си, че една мила усмивка може да я смили? Тя отвори уста да му каже какво си мисли. Много рязко да му го каже! Той я прегърна и я целуна.
Когато можа отново да вдиша, тя се вгледа в очите му през дългите си мигли.
— Първия път… — Преглътна, за да изчисти гласа си. — Първия път Джаар Наришма нахълта и се опита да надникне в черепа на всеки, какъвто навик си има, и се махна, след като ми връчи едно парче пергамент. Чакай да си спомня. Гласеше: „Взех короната на Иллиан. На никого не се доверявай, докато не се върна. Ранд.“ Малко късичко за прилично писмо, бих казала.
Той отново я целуна.
Този път й беше по-трудно да си поеме дъх. Изобщо не вървеше така, както го беше очаквала. От друга страна, не вървеше съвсем зле.
— Втория път Джонан Адли ми връчи едно листче хартия, в което се казваше: „Ще се върна, когато приключа тук. Не се доверявай никому. Ранд.“ Адли влезе, докато се къпех — добави тя, — и вместо да се засрами, ме гледаше опулен. — Ранд винаги се преструваше, че не е ревнив — сякаш имаше мъж по света, който да не е — но тя бе забелязала как се мръщи на мъже, които се заглеждат по нея. А и след това забележителната му жар пламваше още по-силно. Зачуди се какво ли означава тази целувка. Дали да не му предложи да се приберат в спалнята? Не, не можеше да е толкова напориста, колкото и да…
Ранд я пусна на пода и лицето му внезапно помръкна.
— Адли е мъртъв — промълви той. Короната изведнъж отлетя от главата му и се завъртя през стаята, сякаш я беше хвърлил. Тъкмо когато си помисли, че ще се разбие в Драконовия трон или ще прелети през него, златният кръг се спря и бавно се смъкна на седалката на трона.
Дъхът на Мин секна, когато го погледна отново. Над лявото му ухо върху рижите кърдици лъщяха тъмни капки кръв. Тя измъкна обвезана с дантела кърпа от ръкава си и посегна към слепоочието му, но той я хвана за китката.
— Аз го убих — промълви той.
Тя потръпна от гласа му. Кротък, колкото кротък можеше да е гроб. Може би спалнята беше добра идея. Колкото и дръзко да изглеждаше. Тя се насили да се усмихне — и се изчерви като разбра колко лесно бе да се усмихне, помисляйки си за огромното легло — и сграбчи предницата на ризата му, готова да смъкне и риза, и палто от гърба му тутакси и на място.
Някой почука на вратата.
Ръцете на Мин се дръпнаха от ризата на Ранд. Тя самата също се дръпна. Кой ли можеше да е? Девите или обявяваха посетителите, когато Ранд беше тук, или просто ги пускаха.
— Влез — извика той и й се усмихна тъжно. При което тя отново се изчерви.
Добрайн пъхна глава през открехнатото крило, после влезе и затръшна вратата след себе си, като ги видя, че стоят един до друг. Кайриенският лорд беше дребен мъж, малко по-висок от нея, с избръсната предна част на главата, а останалото от почти посивялата му коса падаше до раменете му. Сини и бели ивици красяха почти черното му палто отпред, стигайки до под кръста. Още преди да спечели благоволението на Ранд, той бе притежавал значителна власт в тази земя. Сега управляваше тук, поне докато Елейн дойде да предяви претенциите си за Слънчевия трон.
— Милорд Дракон — измърмори той и се поклони. — Милейди Тавирен.
— Шега — промълви Мин, след като Ранд я изгледа с вдигната вежда.
— Може би — каза Добрайн и сви леко рамене, — но половината благороднички в града вече носят ярки цветове в подражание на лейди Мин. Панталони, под които краката им изпъкват, и много от тях обличат сетрета, които не покриват дори… — Окашля се дискретно, забелязал, че сетрето на Мин не покрива напълно нейните бедра.
Хрумна й да му каже, че и той има много хубави крака, въпреки че бяха доста чворести, но после набързо премисли. Ревността на Ранд палеше великолепна жар, когато бяха сами, но тя не искаше сега да се нахвърли върху Добрайн. Боеше се, че е способен на това. А и реши, че това ще е груба грешка — лорд Добрайн Таборвин не беше от хората, с които можеш да си правиш груби шеги.
— Значи и ти променяш околния свят, Мин. — Ухилен, Ранд потупа с пръст връхчето на носа й. Носа й потупа! Като на някое дете, което го е развеселило! По-лошо — тя се усети, че му се хили в отговор като последната глупачка. — И то, изглежда, по-добре от мен — продължи той и мигновената му момчешка усмивка се стопи като мъгла.
— Наред ли е всичко в Тийр и Иллиан, милорд Дракон? — запита Добрайн.
— В Тийр и Иллиан всичко е наред — мрачно отвърна Ранд. — Кажи какво имаш за мен, Добрайн? Седни, човече. Седни. — Махна с ръка към редиците столове и сам седна на един от тях.
— Действах така, както ми указахте във всичките си писма — каза Добрайн, след като се разположи срещу Ранд. — Но се боя, че малко са добрите неща, за които мога да ви докладвам.
— Ще донеса нещо за пиене — каза Мин със свита душа. Писма? Не беше лесно да се крачи в ботушките с високи токове — колкото и да беше свикнала с тях, бедрата й се полюшваха — никак не беше лесно, но когато си достатъчно ядосана, всичко става възможно. Тя закрачи наперено до позлатената масичка под едно от огромните огледала, на която бяха оставени бокали и сребърна кана. Хвана се да налива подправеното с билки вино и в яда си разля от него по масата. Слугите винаги носеха повече бокали в случай, че й дойдат гости, въпреки че тя рядко очакваше такива, освен Сорилея или някоя пасмина тъпи благороднички. Виното беше почти хладко, но достатъчно топло за тия двамата. Тя самата беше получила само две писма, но беше готова да се хване на бас, че Добрайн е получил поне десет. Двадесет! Мин се раздрънча с каната и бокалите и се вслуша внимателно. Какво ли крояха тия двамата зад гърба й с техните дузини писма?
