Мирадж изпрати един кльощав подофицер на име Варек да отнесе разузнавателния доклад на морат’торм. Пеш, пък ако ще Варек да си изгубеше шей’таер. Нямаше да губи време Варек да се опитва да обуздае коня. Мъжът се върна по-бързо, отколкото бе отишъл, направи засукан поклон и започна да докладва преди още да се е изправил.
— Врагът е на по-малко от пет мили право на изток, милорд капитан-генерал, и се придвижва в наша посока. Подредени са в пет колони, приблизително на една миля разстояние една от друга.
Дотук с късметът. Но Мирадж беше обмислял как ще нападне четиридесет хиляди с пет хиляди войници на своя страна и петдесет Дамане. Хората му бързо запрепускаха със заповеди да се престроят, за да посрещнат опита да ги заклещят в чувал, и полковете зад него започнаха да се извръщат наляво и надясно през горичките, с яздещите с тях сул-дам и техните дамане.
Мирадж задърпа краищата на плаща си да се предпази от внезапно лъхналия студен вятър и забеляза нещо, което го накара да изпита още повече студ. Лисайн също се взираше към скриващите се в горичките сул-дам. И се потеше.
* * *
Бертом яздеше леко, оставил вятъра да развява плаща му на една страна, но оглеждаше гористата околност отпред с тревога, която много трудно можеше да скрие. От четиримата му сънародници зад гърба му единствен Доресин беше наистина изкусен в Играта на Домове. Това глупаво тайренско псе Вейрамон беше сляп, разбира се. Бертом изгледа сърдито гърба на надутия палячо. Вейрамон яздеше доста пред останалите, потънал в разговор с Гедвин, и ако на Бертом му трябваше доказателство, че Вейрамон е готов да се усмихне и на това, пред което и една коза ще се задави, то доказателството се съдържаше само в търпението, което този тъпак проявяваше към младото чудовище със свирепите очи. Той забеляза, че Кирил го гледа накриво, и подкара по-встрани от едрия мъж. Не че изпитваше някаква лична неприязън към иллианеца, но не можехе да понася хора, които стърчат над него. Нямаше търпение да се върне в Кайриен, където нямаше да е обкръжен от уродливи гиганти. Кирил Дрепанеос обаче не беше слепец, въпреки ненормалния си ръст. Той също бе изпратил напред дузина съгледвачи. Вейрамон — само един.
— Доресин — каза тихо Бертом, и после малко по-високо: — Доресин, буцо такава!
Кокалестият мъж се сепна на седлото си. Също като Бертом и другите трима беше обръснал и напудрил предната част на главата си: войнишката прическа и облекло напоследък бяха станали модни. Доресин на свой ред трябваше да го нарече „крастава жаба“, както бяха свикнали помежду си още от детство, но вместо това сръга коня си по-близо до Бертом и се наведе. Угрижен беше и си му личеше по бръчките на широкото чело.
— Разбираш ли, че лорд Дракона е решил да ни убие? — прошепна той и хвърли поглед към колоната, точеща се зад тях.
— Кръв и огън, аз само слушах Колавер, но си знаех, че съм мъртъв, още откакто той я уби.
За миг Бертом изгледа колоната ратници, виеща се като змия по ниските хълмоше. Тук дърветата бяха по-рехави, отколкото отпред, но пак достатъчно, за да скрият от погледа ти атакуващ неприятел, преди да се е стоварил на главата ти. Последната маслинова горичка се намираше на около миля по-назад. Хората на Вейрамон яздеха в челото естествено, в тези техни тъпи дрехи с дебелите ръкави с бели райета, а след тях бяха иллианците на Кирил, с толкова ярко зелено и червено, че и Калайджии щяха да засрамят. Собствените му хора, прилично облечени в тъмносиньо под нагръдниците, все още не се виждаха, заедно с групите на Доресин и другите, и пред частта на легионерите. Вейрамон се беше изненадал, че пехотата издържа, въпреки че не беше наложил голяма скорост. Но не към ратниците погледна Бертом. Седмина мъже яздеха дори пред хората на Вейрамон, седмина мъже с корави лица и студени като смъртта очи мъже в черни палта. Един от тях беше с игла с формата на сребърен меч на високата си яка.
— Едва ли. Можеше да го направи по-просто — отвърна той сухо на Доресин. — А и се съмнявам, че ал-Тор щеше да прати от своите, ако е намислил само да ни напъха в месомелачката. — С набръчкано чело, Доресин отново отвори уста, но Бертом му каза:
— Искам да поговоря с тайренеца. — Не обичаше да вижда приятеля си от детинство в такова състояние. Ал-Тор му беше изкарал ума.
Погълнати в разговора си, Вейрамон и Гедвин не го чуха, когато се приближи до тях. Гедвин опипваше небрежно юздите си с хладно презрение на лицето. Тайренецът беше почервенял.
— Не ме интересува кой сте — казваше той на чернодрехия мъж с нисък, плътен глас и от устата му хвърчаха слюнки. — Повече няма да поемам никакъв риск преди да съм получил команда лично от устата на…
Двамата изведнъж забелязаха Бертом и устата на Вейрамон се затвори. Изгледа го така яростно, сякаш искаше да го убие на място. Вечната презрителна усмивка на ашамана се стопи. Вятърът се усили, студен и рязък, но не толкова студен, колкото погледа на Гедвин. Слисан, Бертом усети, че и на него му се иска да го убие на място.
Ледено убийственият поглед на Гедвин не се промени, но почервенялото лице на Вейрамон се преобрази забележително. Червенината бавно се стопи и след миг той се усмихна с мазна усмивка на съвсем леко насмешлива снизходителност.
— Мислех си за теб, Бертом — каза той сърдечно. — Колко жалко, че ал-Тор е удушил братовчедка ти. Със собствените си ръце, боя се. Честно казано, изненадах се, когато ти се отзова на призива му. Забелязал съм как те гледа. Боя се, че е намислил нещо по-… интересно… за теб, отколкото просто да биеш пети по пода, докато пръстите му се стягат на гърлото ти.
Бертом потисна въздишката си, и не само заради глупашката му непохватност. Твърде много хора се бяха опитвали да го манипулират със смъртта на Колавер. Тя беше любимата му братовчедка, но безумно амбициозна. Домът Сайган имаше основателни претенции за Слънчевият трон, но нямаше да може да го удържи срещу мощта на Риатин или Дамодред поотделно, да не говорим заедно, не и без откритата благословия на Бялата кула или на Преродения Дракон. И все пак беше я обичал. Какво искаше Вейрамон? Със сигурност не това, което се виждаше на пръв поглед. Дори този тайренски урод не беше чак толкова прост.
Преди да успее да отговори нещо, откъм дърветата към тях се приближи в галоп един кайриенец и дръпна юздите на коня точно пред тях. Бертом позна един от собствените си ратници, мъж с изпотрошени зъби и белези по бузите — Доил, от именията Колчайн.
— Милорд Бертом — рече задъхано човекът. — По петите ми препускат две хиляди тарабонци. И жени има с тях! С мълнии по роклите!
— По петите му! — изсумтя презрително Вейрамон. — Ще видим какво ще каже моят човек, като се върне. Аз определено не виждам никак…
Прекъсна го тропот на копита, а след това се появиха препускащи в бърз галоп пиконосци — изляха се като порой през дърветата. Право към Бертом и останалите.
Вейрамон се изсмя.
— Ти убивай когото си искаш и където си искаш, Гедвин — викна той и извади меча със замах. — Аз си знам по моя начин, и толкова! — Размаха меча над главата си и изкрещя: — Саняго! Слава на Саняго! — Не беше чудно, че не добави възгласи за страната към тези за прескъпия си Дом.
— Сайган и Кайриен! — извиси глас и Бертом. Все още не беше нужно да размахва меча. — Сайган и Кайриен! — Какво все пак целеше този човек?
Изтътна гръм и Бертом смутено вдигна очи към небето. Облаците не бяха много повече отпреди. Но Доил… или Далин беше?… бе споменал за онези жени… А после забрави всички мисли за намеренията на глупавия тайренец, защото тарабонците със стоманени була се заизсипваха от гористите хълмове към него, а земята разцъфна от пламъци и от небето потекоха мълнии — точно над главите им.
— Сайган и Кайриен! — изрева той.
Вятърът се усили.
* * *
Конниците се сблъскаха сред гъстите дървета и трънак. Светлината сякаш помръкна: облаците, изглежда, се сгъстяваха, но беше трудно да се каже при гъстия балдахин на клоните. Гръмотевичният тътен почти заглушаваше звъна на стомана в стомана, мъжките викове и конското цвилене. Понякога се разтърсваше земята. Друг път възгласи подемаше врагът.