Дашива обаче не се подчини, а отвори сърдито уста и рязко я затвори. Разтрепера се видимо и вдиша дълбоко.

— Много добре знам, че си преливал дълго — отвърна той с леден глас, почти с презрение. — Но съм сигурен, че дори и ти можеш да го усетиш. Докосни го, човече! Не ми харесва да използвам думата „странен“ за нещо като сайдин и не искам да загина или да бъда… отгорен, само защото си сляп! Преградата ми виж! Погледни я!

Ранд зяпна. Настойчивостта от страна на Дашива бе нещо достатъчно непривично само по себе си, но гняв у Дашива? А после наистина се втренчи в преградата. Наистина се взря в нея. Потоците трябваше да са толкова неподвижни, колкото нишките в здраво изтъкано платно, но сега вибрираха. Преградата си стоеше на мястото стегната и здрава, както трябваше да бъде, но отделните нишки на Силата потръпваха едва доловимо. Мор наистина бе казал, че сайдин се държи странно край Ебу Дар и на стотина мили наоколо. Сега бяха по-близо от сто мили до града.

Ранд се насили да докосне сайдин. През цялото време беше усещал Силата — да престане да я усеща означаваше нещо по-лошо от смърт, — но вече бе привикнал на тази съпротива. Бореше се за живота си, но тази борба бе станала за него така естествена, както самият живот. Борбата беше животът. Насили се да докосне тази борба, своя живот. Студ, пред който камък можеше да се разсипе на прах. Огън, в който камък щеше да лумне и да се изпари. Гадост, пред която най-мръсната помийна яма щеше да замирише като цветна градина. И… пулсиране, като нещо гърчещо се в юмрука му. Не беше онова трептене, което бе усетил в Шадар Логот, когато покварата на сайдин бе резонирала със злото на онова място и сайдин бе запулсирал с нея. Сега гадостта бе силна, но стабилна. Не, самият сайдин сега сякаш бе пълен с течения и пориви. Напорист, така го беше нарекъл Дашива, и Ранд разбра защо.

Долу на склона, зад Флин, Мор прокара ръка през косата си и неспокойно се огледа. Флин мърдаше на седлото и подръпваше меча от канията. Наришма, който не спираше да оглежда небето за летящите същества, примигваше начесто. Мускул потръпваше неволно на брадичката на Адли. Всеки от тях показваше някакъв признак на нервност и на лека почуда. Облекчението обля Ранд от глава до пети. Не беше лудост, в края на краищата.

Дашива се усмихна с изкривена, доволна усмивка.

— Не мога да повярвам, че не си го усетил досега. — Само дето не се озъби. — Та ти държиш и не изпускаш сайдин буквално ден и нощ, откакто започна тази безумна експедиция. Това тук е най-обикновена преграда, но се опъваше, отказваше да стане, сякаш сама се дърпаше от ръцете ми.

Сребристосинята резка на Праг се извъртя и се отвори над един от голите хълмове на половин миля западно и един Боец припряно издърпа коня си и го яхна. Макар от толкова далече, Ранд долови лекото потръпване на вълните, обкръжаващи Прага, преди да изчезнат. Ездачът още не бе достигнал подножието на хълма, когато на същото било се отвори друг Праг, после трети, четвърти, и още, един след друг, и на всеки предишен мъж едва стигаше времето да се отдръпне.

— Но все пак е станала — каза Ранд. Както и Праговете на съгледвачите. — Дори сайдин да е труден за удържане, а той винаги е труден, все пак прави това, което искаш. — Но защо беше по-труден тук? Въпрос, който трябваше да се отложи за друг път. Светлина, колко му се искаше Херид Фел да е още жив; старият философ сигурно щеше да му предложи отговор. — Върни се прид другите, Дашива — нареди той, но мъжът го изгледа учудено и трябваше да го повтори, та Дашива да остави преградата да се стопи, след което обърна коня си, без да отдаде чест, и го подкара надолу по склона.

— Неприятност ли някаква, милорд Дракон? — превзе се Анайела. Айлил само изгледа Ранд безизразно.

Като видяха първия съгледвач, запътил се към Ранд, останалите се развърнаха на север и юг, за да се присъединят към другите колони. Да стигнат до тях по обичайния начин щеше да е по-бързо, отколкото да подскачат от Праг на Праг. Налаам дръпна юздите пред Ранд и удари юмрук в гордите си… Не беше ли малко странен този блясък в очите му? Все едно. Сайдин все още правеше това, което го караха да прави. Налаам докладва. Сеанчандите не стояха в лагера си на десет мили оттук, намираха се на не повече от пет-шест мили, в марш на изток. И този път сред тях имаше сул-дам и дамане.

Ранд му предаде заповедите и Налаам препусна да ги отнесе на другите, а колоната се раздвижи и пое на запад. В двата фланга яздеха Бранителите и етаирите. Легионерите удариха крак отзад, точно зад Денарад. Леко напомняне за благородничките и техните ратници, ако имаха нужда от такова. Анайела във всеки случай често се озърташе през рамо, а сдържаността на Айлил бе показателна; Ранд оформи сърцевината на бойния ред, с Флин и останалите, както щеше да е при всяка друга колона. Аша’ман — да нанесат удара, а мъжете с броня да ги пазят откъм гърба, докато те сеят смърт. Слънцето го чакаше още много път, докато се покатери до зенита. Нищо не беше се изменило, за да се променя и планът.

„Лудостта чака някои — прошепна Луз Терин. — И се прокрадва в други.“

Мирадж яздеше в челото на армията си, тръгнала на изток по разкаляния път, виещ се през хълмисти маслинови горички и див лес. Е, не съвсем в челото. Цял полк, предимно сеанчанци, яздеха между него и дозорните отреди. Познавал беше пълководци, които дързваха да яздят най-отпред. Повечето вече бяха мъртви. Повечето бяха загубили битките, в които бяха загинали. Калта задържаше прахоляка, но вестта за такава армия в поход плъзваше като див пожар в равнината на Са’лас, все едно в коя земя. Тук-там сред маслиновите насаждения очите му зърваха преобърната ръчна количка или изоставена брана, но работниците отдавна бяха избягали. С малко късмет обаче, тези хора сигурно щяха да отбягват срещата си с противниците му също както с него. С малко късмет, при липсата на ракени, противниците му нямаше да разберат, че е тръгнал срещу тях, преди да е станало твърде късно. Кеннар Мирадж никак не обичаше да разчита на късмета си.

Освен с подофицерите, готови да поднесат карти или да направят копия на заповедите му, и на вестоносците, готови да ги разнесат, той яздеше придружен от Абалдар Юлан, толкова дребен, че обикновеният му на ръст кафяв кон изглеждаше огромен под него, пламенен мъж с лакирани в зелено нокти на кутретата, който носеше черна перука да прикрие плешивината си, и на Лисайн Джарат, сивокоса жена от самия Сеандар, чието бледо пълно лице и сини очи бяха самото олицетворение на спокойствието. Юлан не беше спокоен; черният като въглен Въздушен капитан на Мирадж често се мръщеше заради правилата, които не му позволяваха вече да хваща често юздите на ракен, но този път се беше навъсил по-дълбоко. Небето беше чисто, времето бе съвършено за ракен, но по заповед на Сурот никой от летците му днес нямаше да е на седлото си, не и тук. Твърде малко бяха ракените, дошли с Хайлене, за да ги прахосват ненужно. Спокойствието на Лисайн тревожеше Мирадж повече. Тя не беше само старшата дер-сулдам под негова команда, а и стара добра приятелка, с която бе споделил не малко чашки каф и много игри на камъчета. Одухотворена жена, която винаги бърбореше весело и възбудено. А сега беше ледено спокойна и мълчалива като всяка сул-дам, с която бе опитала да поговори.

От двете страни на конницата се виждаха двадесет дамане, всяка крачеща пешком до коня на своята сул-дам. Сул-дам се клатеха на седлата си, навеждаха се да погалят дамане по главите, пак се изправяха и пак се навеждаха да им помилват косите. Според него дамане изглеждаха съвсем добре, но явно, че нервите на сул-дам бяха на ръба на бръснача. А обикновено възторжената Лисайн мълчеше като камък.

Отпред се появи торм, затича покрай колоната. Беше далече встрани, покрай горичките, но конете зацвилиха и се задърпаха изплашени, щом видяха съществото, покрито с бронзови люспи. Един дресиран торм нямаше да нападне коне — поне докато не го обхване убийствената ярост, поради която причина торм не бяха подходящи за битка — но конете, тренирани да не се плашат от торм, бяха в такава оскъдица, както самите торм.