От мястото, откъдето наблюдаваше, Гарион можеше да види лицата на хората в тронната зала — те изразяваха странна смесица от съжаление и презрение. Разказът на Джарвик продължаваше:

— Точно тогава, Анхег — каза той, — твоите хора плениха един от моите куриери и аз бях заточен в Джарвикхолм. Отначало нямах нищо против своето изгнание, защото все още можех да си играя със златото си. Ала не след дълго отново започна да ми се струва, че не притежавам достатъчно. Изпратих бърз кораб през Дивата вълна към Дарайн със съобщение до Ашарак, в което го молех да ми намери друга задача — надявах се, че така ще спечеля още злато. Когато корабът се върна, Ашарак беше на борда му. Седнахме и започнахме да разговаряме какво бих могъл да направя, за да увелича своето съкровище.

— Тогава ти си двоен предател, Джарвик — каза Анхег и в гласа му се прокрадваха тъжни нотки. — Освен че си предал мен, ти си нарушил най-стария закон в Черек. Нито един ангарак не е стъпвал на черекска земя още от царуването на Мечото рамо.

— Тогава не ме беше грижа за това — сви рамене Джарвик. — Ашарак имаше план, който ми изглеждаше твърде добър. Ако успеехме да промъкваме в града по няколко души наведнъж, бихме могли да скрием цяла армия в разрушеното южно крило на двореца. Чрез изненада и с малко късмет можехме да убием теб, Анхег, и другите алорнски крале, аз щях да се възкача на черекския трон, а може би щях да бъда господар и на цялата Алория.

— А каква беше цената, която поиска Ашарак? — попита господин Улф и присви очи. — Какво поиска той в замяна на това, че ще те направи крал?

— Нещо толкова дребно, че се разсмях, когато чух искането му — отвърна Джарвик. — Ала той добави, че ще ми даде не само короната, но и стая, пълна със злато, ако му доставя онова, което желае.

— И какво бе то? — повтори Улф.

— Той каза, че имало някакво момче — около четиринадесетгодишно — в групата, която придружавала крал Фулрах от Сендария. Обеща ми, че щом му доведа момчето, ще ми даде повече злато, отколкото мога да преброя, и тронът на Черек ще бъде мой.

Крал Фулрах се сепна и попита:

— Гарион? Защо е притрябвал толкова на Ашарак?

Леля Поул уплашено ахна и този тревожен звук долетя до мястото, където се бе скрил Гарион.

— Дурник! — каза тя с еклив глас, ала Дурник вече бе скочил, следван по петите от Силк. Леля Поул се обърна с блеснали очи, белият кичур на челото й изглеждаше така, сякаш бе нажежен до стапяне сред черните й като безлунна нощ коси. Крал Джарвик се разтрепера от погледа й.

— Ако нещо се е случило с момчето, Джарвик, хората още хиляда години ще треперят при спомена за онова, което ще сполети теб — каза тя.

Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Гарион се срамуваше, пък и беше уплашен от гнева на леля Поул.

— Добре съм, лельо Поул — извика той през тесния процеп в стената. — Тук съм, горе.

— Гарион? — Тя погледна нагоре. — Къде си?

— Тук съм, близо до тавана — отвърна той. — Зад стената.

— Как стигна дотам?

— Не зная. Няколко мъже ме преследваха, а аз тичах. Чак тука се спрях.

— Веднага слез долу.

— Не зная как, лельо Поул — обясни той. — Тичах толкова дълго и направих толкова много завои, че сега не мога да се върна. Загубих се.

— Добре — отговори му тя вече по-спокойно. — Не мърдай оттам. Ще измислим някакъв начин да те свалим.

— Надявам се — каза той.

— Все отнякъде трябва да излезе — каза крал Анхег и погледна с присвити очи към мястото, където нервно чакаше Гарион. — Просто трябва да следва посоката на нашите гласове.

— И да попадне право в ръцете на мурга Ашарак? — попита леля Поул. — По-добре да остане там, където е.

— Ашарак бяга, за да спаси живота си — рече Анхег. — Той не е в палата.

— Доколкото си спомням, предполагахте, че въобще не е в кралството — отвърна тя многозначително.

— Добре, Поул — каза господин Улф, после подвикна: — Гарион, накъде върви коридорът?

— Изглежда, че продължава към края на залата с троновете — отговори Гарион. — Не мога да кажа със сигурност дали завива нанякъде, или не. Тука е доста тъмно.

— Ще ти подадем две факли — каза Улф. — Остави едната на мястото, където се намираш, и продължи по коридора с другата. Щом виждаш първата факла, значи вървиш по права линия.

— Много умно — отбеляза Силк. — Щеше ми се и аз да бъда на седем хиляди години, за да разрешавам всички трудности по този начин.

Улф остави думите му без коментар.

— Аз продължавам да мисля, че най-сигурният начин е да вземем няколко стълби и да пробием дупка в тавана — заяви Барак.

Крал Анхег го изгледа огорчено.

— Не бихме ли могли отначало да опитаме с хрумването на Белгарат?

— Ти си кралят, ти решаваш — сви рамене Барак.

— Благодаря — сухо отвърна Анхег.

Един войник донесе дълъг прът и подаде две факли на Гарион.

— Ако този коридор продължава по права линия — предположи Анхег, — момчето би трябвало да излезе някъде към кралските покои.

— Интересно — рече крал Родар и повдигна едната си вежда. — Би било наистина много поучително да се знае дали коридорът води до стаите на краля, или извежда от тях.

— Твърде възможно е това да е някакъв отдавна забравен проход, осигуряващ светкавично бягство — отвърна Анхег оскърбено. — В края на краищата историята на тази страна не е много миролюбива. Не е необходимо да подозираме най-лошото, нали?

— Естествено — любезно рече крал Родар. — Изобщо не е нужно.

Гарион нагласи една от факлите край процепа в стената и тръгна по прашния коридор, като често обръщаше поглед назад, за да е сигурен, че все още вижда светлината й. Накрая стигна до тясна врата, която отвеждаше в празен килер, долепен до великолепна спалня. Отпред се виждаше широк, добре осветен коридор.

Няколко войници вървяха по коридора и сред тях Гарион разпозна Торвик, главния ловец на краля.

— Ето ме — подвикна той и излезе на светло.

— Май си бил доста зает, а? — рече Торвик и се засмя.

— Да не мислиш, че съм го искал? — отвърна Гарион.

— Хайде да те заведем при крал Анхег — предложи Торвик. — Леля ти, изглежда, е много загрижена за тебе.

— Сигурно ми е сърдита — каза Гарион и се опита да тръгне в крачка с широкоплещестия мъж.

— Сто на сто — отвърна Торвик. — Жените почти винаги ни се сърдят по една или друга причина. Това е нещо, с което ще трябва да свикваш, докато растеш.

Леля Поул чакаше до вратата на тронната зала. Не последваха никакви укори — във всеки случай, все още не. За един кратък миг тя го притисна диво към себе си, ала после го премери със строг поглед.

— Чаках те, скъпи — каза тя почти спокойно, след което го заведе в залата при останалите.

— В стаята на баба ми, казваш? — възкликна Анхег, щом чу обяснението на Торвик. — Удивително! Спомням си, че тя беше капризна стара дама, която вървеше с бастун.

— Никой не се е родил стар, Анхег — подхвърли лукаво крал Родар.

— Сигурен съм, че има много обяснения, Анхег — добави кралица Порен. — Съпругът ми просто те дразни.

— Един от войниците погледна в прохода, Ваше Величество — тактично подхвана Торвик. — Прахта там е много гъста. Възможно е никой да не е използвал този коридор цели столетия.

— Изумително — повтори крал Анхег.

Темата беше деликатно изоставена, макар че лукавото изражение на Родар говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Граф Селайн учтиво се изкашля и каза:

— Смятам, че младият Гарион има какво да ни разкаже.

— Сигурно е така — откликна леля Поул и се обърна към Гарион. — Спомням си, че ти казах да отидеш в стаята си. Какво стана после?

— Ашарак беше вътре — обясни Гарион. — Заедно с войниците си. Опита се да ме накара да отида при него. Когато не успя, каза, че веднъж вече ме е държал в ръцете си и с лекота пак ще ме накара да попадна там. Не разбрах точно какво иска да каже, ала му отвърнах, че първо трябва да ме улови. После побягнах.