— Здравей, лорд Барак — извика тя с дрезгав глас, когато префучаха край нея. — Твоята орис те очаква.

— Спри — изръмжа Барак на водача, хвърли кожената си наметка, скочи на земята и изрева с гръмотевичен глас: — Мартьо! Беше ти забранено да се мотаеш тук. Ако кажа на Анхег, че не си се подчинила на заповедите му, той ще накара жреците на храма да те изгорят като вещица.

Старата жена се изкиска и Гарион с ужас забеляза, че очите й са мъртви и изцяло бели, с цвета на мляко.

— Огънят няма да докосне старата Мартьо — изсмя се пронизително тя. — Това не е ориста, която я очаква.

— Стига си приказвала за ориста — извика Барак. — Махни се от храма!

— Мартьо вижда каквото вижда — каза старата жена. — Знакът на твоята страшна съдба е изписан върху теб и когато тя те застигне, ще си спомниш думите на старата Мартьо. — След това тя се обърна към шейната, където седеше Гарион, макар че млечнобелите й очи очевидно бяха напълно слепи. Чертите й изведнъж се промениха, острото злорадство се превърна в странно благоговение.

— Здравей, най-велики измежду всички господари — изрече с монотонен глас тя. — Когато получиш своето наследство, помни, че старата Мартьо е била първата, която те е поздравила.

Барак се спусна с рев срещу нея, но тя побягна, като почукваше по каменните стъпала с тоягата си.

— Какво искаше да каже тази старица? — попита Гарион, когато Барак се върна в шейната.

— Тя е луда — отвърна Барак. Лицето му беше пребледняло от гняв. — Навъртя се около храма, проси и плаши доверчивите домакини с безсмислиците си. Ако Анхег имаше малко повече здрав разум,отдавна щеше да я изгони от града или да я изгори на клада. — Гигантът отново се качи в шейната и изръмжа на водача: — Да тръгваме.

Гарион погледна през рамо, докато бързо се отдалечаваха от храма, но старата сляпа жена не се виждаше никъде.

Палатът на крал Анхег беше огромно мрачно здание в центъра на Вал Алорн. Обширни крила се простираха във всички посоки от главната постройка на двореца. Много от тях тънеха в разруха, прозорците без стъкла бяха насочили празния си взор към откритото небе. Доколкото Гарион можеше да проумее, дворецът беше строен без никакъв план и изглежда, беше граден през трите хиляди години, докато кралете на Черек бяха владели тези земи.

— Защо е толкова празен и порутен? — попита той Барак, когато шейната им профуча през отрупания със сняг двор на палата.

— Едни крале строят, други рушат — лаконично отвърна Барак. — Така правят всички властелини. — Гигантът беше изпаднал в мрачно настроение след срещата им със сляпата жена край храма.

Останалите бяха слезли от шейните и ги очакваха.

— Дълго време не си бил у дома, щом успя да се загубиш на път от пристанището до двореца — отбеляза Силк.

— Забавиха ни — изсумтя Барак.

Широката, обкована с желязо врата в края на стълбището, което водеше към двореца, изведнъж се отвори, сякаш някой зад нея бе очаквал момента да пристигнат всички. Жена с дълги сламеноруси плитки и алена пелерина, украсена с красиви кожи, излезе на портала в края на стълбите и впери поглед в тях.

— Добре дошъл, лорд Барак, граф Трелхайм, съпруже мой — студено изрече тя.

Лицето на Барак стана още по-мрачно.

— Здравей, Мерел — отговори той на поздрава й и кратко кимна.

— Крал Анхег ми позволи да ви посрещна, господарю — каза съпругата на Барак, — както повелява моето право и дългът ми.

— Винаги си проявявала голямо внимание към своя дълг, Мерел — отвърна Барак. — Къде са дъщерите ми?

— В Трелхайм, господарю — отговори тя. — Помислих си, че не е много умно да бият толкова дълъг път в този студ. — В гласа й пропълзяха едва доловими злобни нотки.

— Разбирам — въздъхна Барак.

— Грешно ли съм постъпила, господарю? — попита Мерел.

— Да не говорим за това — отвърна Барак.

— Ако вие и вашите приятели сте готови, господарю — заяви тя, — ще ви придружа до тронната зала.

Барак се изкачи по стълбите, прегърна жена си твърде студено и за кратко, после двамата преминаха през широката вход.

— Трагична история — измърмори граф Селайн и поклати глава, докато се изкачваха по стълбите към вратата на двореца.

— Едва ли — подметна Силк. — В края на краищата Барак получи това, което искаше, нали?

— Вие сте жесток човек, принц Келдар — каза графът.

— О, не — възрази Силк. — Аз съм реалист, това е всичко. Барак толкова години копня по Мерел и накрая си я получи. Щастлив съм да видя, че такова постоянство все пак е възнаградено. Нима вие не сте?

Граф Селайн въздъхна.

Група войници с доспехи и щитове се присъединиха към тях и ги ескортираха през лабиринт от коридори, по широки стълбища, които се изкачваха нагоре, и по тесни проходи, които се спускаха все по-надолу и по-надолу в огромния дворец.

— Винаги съм се възхищавал на черекската архитектура — язвително подметна Силк. — Пълна е с изненади.

— Разширяването на дворците е нещо, с което слабите крале винаги могат да запълват времето си — отбеляза крал Фулрах. — Като идея не е лошо, наистина. В Сендария слабите крале посвещават времето си на планове за павиране на улиците, ала всичко във Вал Алорн отдавна е покрито с камъни.

— Ето един въпрос, който никога не ми е давал мира, Ваше Величество — засмя се Силк. — Как човек може да попречи на некадърните крале да правят пакости?

— Принц Келдар — отвърна крал Фулрах. — Не желая злото на вашия вуйчо, но смятам, че може да е много интересно, ако короната на Драсния попадне върху вашата глава.

— Моля ви, Ваше Величество — отвърна Силк с престорено изумление. — Дори и не си помисляйте такова нещо.

— А също така да си намерите и съпруга — лукаво добави граф Селайн. — Принцът определено има нужда от съпруга.

— Това е даже по-лошо — каза Силк и потрепера.

Тронната зала на крал Анхег беше сводесто помещение с огромна яма-огнище в средата, където пукаха и пламтяха цели дънери. За разлика от разточително отрупаната с драперии зала на крал Фулрах, тук каменните стени бяха голи, а факлите димяха и пламтяха, поставени в железни обръчи, вградени в стените. Мъжете, които седяха край огъня, не приличаха на елегантните придворни в палата на Фулрах, а по-скоро на брадати черекски войници. Ризниците им блестяха в светлината на пламъците. В единия край на залата имаше пет трона, всеки увенчан със знаме. Четири от троновете вече бяха заети. Близо до тях стояха три величествени жени.

— Фулрах, крал на Сендария! — обяви с басов глас един от войниците, които ги придружаваха, и удари с дръжката на копието си покрития с тръстика каменен под.

— Здравей, Фулрах — извика едър мъж с черна брада, седнал на един от троновете, и се изправи. Дългата му синя одежда беше омачкана и изцапана с петна, а косата му беше сплъстена и занемарена. Златната корона, които носеше, беше огъната и едно-две от крайчетата й бяха отчупени.

— Здравей, Анхег — отвърна кралят на Сендария и леко се поклони.

— Тронът те очаква, о, Фулрах — каза мъжът със сплъстената коса и посочи знамето на Сендария край празния трон. — Кралете на Алорния посрещат твоя милост с отворени обятия, очаквайки мъдростта на сендарския крал да се влее в силата на този съвет.

Това обръщение се стори на Гарион странно внушително.

— Кои са тези крале, приятелю Силк? — прошепна Дурник, когато всички приближиха троновете.

— Дебелият, с червената дреха, върху чието знаме е избродиран северен елен, е моят вуйчо, Родар от Драсния. Този с изпитото лице, облечен в черно, под знамето с коня, е Чо-Хаг от Алгария. Едрият мрачен мъж в сиво, онзи, който е без корона и седи под знамето с меча, е Бранд, регентът на Рива.

— Бранд? — прекъсна го Гарион, стреснат от спомена за историите, в които се разправяше за битката при Воу Мимбре.

— Всичките регенти на Рива носят името Бранд — обясни Силк.

Крал Фулрах поздрави станалите крале със сдържан церемониален език, какъвто, изглежда, беше обичаят, и зае своето място под зеленото знаме, върху което бе изобразен сноп златни класове — емблемата на Сендария.