Брендиг го погледна. Очевидно не бе изненадан от появата му.

— Негово Величество не сметна за необходимо да ми довери своите намерения — отвърна той. — Не се съмнявам, че самият той ще ви обясни, щом пристигнем в двореца в град Сендар.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви Улф. — Кога ще тръгнем за Сендар?

— Утре сутринта, веднага след закуска — отговори Брендиг. — Ще приема думата ви, че никой от вас няма да напуска тази странноприемница през нощта. Предпочитам да не подлагам херцогинята на Ерат на позора да бъде затворена в местната казарма. Казвали са ми, че килиите там били изключително неудобни.

— Имате думата ми — каза господин Улф.

— Благодаря ви — направи лек поклон Брендиг. — Трябва също да ви уведомя, че съм задължен да поставя пазачи около тази странноприемница — за да осигуря защитата ви, естествено.

— Вашата загриженост ме очарова, господине — сухо отбеляза леля Поул.

— Ваш покорен слуга, госпожо — отвърна й Брендиг с официален поклон. После им обърни гръб и напусна стаята.

Полираната врата беше от фино резбовано дърво, но когато се затвори зад отдалечаващия се Брендиг, на Гарион му се стори, че пантите й изскърцаха с ужасното, безвъзвратно стържене на вратата на тъмница.

Пътуваха цели девет дни покрай брега на морето от Камаар до столицата Сендар, макар че разстоянието беше само петдесет и две левги. Капитан Брендиг обмисляше внимателно всяка тяхна стъпка и разполагаше войниците, които се намираха под негово командване, по такъв начин, че дори мисълта за бягство бе невъзможна. Макар че снегът бе престанал да вали, пътят беше все още неудобен, а вятърът, който духаше от морето над обширните, покрити със сняг солени блата, беше пронизващ и леден. Нощуваха в изградените на еднакво разстояние един от друг сендарски ханове, които се издигаха като стълбове за отбелязване на изминатите левги сред ненаселената пустош край морския бряг. Хановете не бяха така добре поддържани както техните толнедрански събратя по Големия северен път, но поне предлагаха задоволителни удобства. Капитан Брендиг изглеждаше загрижен да им осигури удобно пребиваване, ала всяка нощ поставяше пазачи.

Вечерта на втория ден Гарион седеше край огъня с Дурник и се взираше печално в пламъците. Дурник беше неговият най-стар приятел, а тъкмо в този момент Гарион изпитваше отчаяна нужда от приятелство.

— Дурник — каза накрая той.

— Да, момко?

— Бил ли си някога в тъмница?

— Че аз да не съм разбойник? Не съм направил нищо, за да ме затворят в тъмница.

— Мислех си, че може да си виждал някога затвор.

— Честните хора нямат работа около такива места — каза Дурник.

— Чувал съм, че са ужасни — тъмни и студени, пълни с плъхове.

— Откъде ти дойде наум да приказваш за тъмници? — попита Дурник.

— Мисля, че твърде скоро ще ни се наложи да научим всички подробности за тях — отговори Гарион, като се опитваше да прикрие уплахата си.

— Не сме направили нищо лошо — възрази Дурник.

— Тогава защо кралят е пратил тези войници? Кралете не правят такива неща, без да имат основателна причина.

— Не сме направили нищо лошо — упорито повтори Дурник.

— Но може би господин Улф е направил — предположи Гарион. — Кралят не би изпратил толкова много войници след него без никаква причина — и сигурно ще хвърлят и нас в тъмницата заедно с него, просто защото сме негови спътници.

— Такова нещо не може да се случи в Сендария — твърдо заяви Дурник.

На следващия ден вятърът беше много силен и идеше от морето, но беше топъл и дълбокият до колене сняг започна да се размеква. Към обяд заваля дъжд. Те яздеха, мокри и унили, към следващия хан.

— Боя се, че ще трябва да отложим пътуването, докато дъждът престане — заяви капитан Брендиг вечерта, след като погледна през едно от малките прозорчета. — До сутринта пътищата ще бъдат съвсем непроходими.

Следващия и по-следващия ден прекараха в претъпканата стая за посетители, вслушвайки се в подгонените от вятъра дъждовни капки, които плющяха по стените и покрива. През цялото време бдителният Брендиг и войниците му не откъсваха очи от тях.

— Силк — каза Гарион на втория ден и се премести на пейката до него.

— Да, Гарион? — каза Силк и се разсъни.

— Що за човек е кралят?

— Кой крал?

— На Сендария.

— Глупав мъж — като всички крале. — Силк се разсмя. — Кралете на Сендария са може би дори по-глупави от другите, но това е съвсем естествено. Защо питаш?

— Ами… — Гарион се поколеба. — Да предположим, че някой е извършил нещо, което кралят не одобрява. Този някой пътува с други хора и кралят е заповядал те да бъдат пленени. Кралят всички ли ще хвърли в тъмница? Или ще задържи само човека, който го е ядосал, а останалите ще пусне на свобода?

Силк го изгледа за миг, след това твърдо заяви:

— Този въпрос не ти прави чест, Гарион.

Гарион се изчерви.

— Страх ме е от тъмниците — каза той едва чуто. Внезапно почувства срам от себе си. — Не искам да ме затворят и да ме държат на тъмно, без дори да зная защо.

— Кралете на Сендария са почтени и честни мъже — каза Сияк. — Е, не са твърде умни, но винаги проявяват справедливост.

— Как може да са крале, щом не са умни? — попита Гарион.

— На някои кралската титла се пада по наследство — каза Силк. — И най-глупавият човек на света може да стане крал, ако има подходящи родители. В това отношение сендарските крале страдат от недостатъка, че са започнали твърде отдолу.

— Как твърде отдолу?

— Те били избирани. Дотогава никой народ на света не бил избирал краля си — сендарите били първи.

— Как се избира кралят?

Силк се усмихна.

— Лошо, Гарион. Не е хубаво, когато кралят се избира. Другите средства, чрез които може да получиш кралската корона, са още по-лоши, но и избирането не е добър подход, когато трябва да се посочи кой ще застане начело на държавата.

— Кажи ми как става това — настоя Гарион.

За миг Силк впери поглед към прозореца, опръскан от дъждовните капки, после сви рамене.

— Е, това е удобен начин да убием времето — рече той, протегна краката си към огъня и подхвана:

— Всичко започнало преди хиляда и петстотин години — заговори той и гласът му беше достатъчно висок, за да стигне до ушите на капитан Брендиг, който седеше наблизо и пишеше нещо върху парче пергамент. — По това време Сендария все още не била кралство, нито дори обособена област. По различно време тя принадлежала ту на Черек, ту на Алгария или на северните аренди — от родовете уейсит или астуриан, в зависимост от изхода на поредната арендска гражданска война. Когато войните най-сетне приключили, уейситите били избити, а астурианите били победени и изтласкани в непроходимите дебри на голямата гора в северна Арендия, и императорът на Толнедра — Ран Хорб Втори, решил, че трябва да бъде основано ново кралство.

— Откъде накъде толнедрански император ще решава дали да има Сендария, или не? — възмути се Гарион.

— Ръцете на империята са много дълги — отговори Силк. — Големият северен път бил построен по времето на Втората борунска династия — мисля, че Ран Борун Четвърти започнал строителството, нали, капитане?

— Пети — поправи го Брендиг някак раздразнено. — Ран Борун Пети.

— Благодаря, капитане — каза Силк. — Тези династии на Боруните винаги ме объркват. Както и да е, по това време в Сендария вече имало императорски легиони, които поддържали пътищата, а щом някой има войска в дадена област, значи той има и власт, не бихте ли се съгласили с мен, капитане?

— Това си е ваш разказ — лаконично отвърна Брендиг.

— Наистина е така — съгласи се Силк. — Обаче, Гарион, Ран Хорб не взел това решение, подтикван от щедрост. Недей да разбираш погрешно постъпката му. Толнедранците никога не дават нищо даром. Точно по това време мимбратските аренди победили в Арендската гражданска война — хиляда години, изпълнени с кръвопролития и предателство — и Толнедра не можела да си позволи да допусне мимбратите да разпространят своето влияние на север. Създаването на независимо кралство в Сендария щяло да спре достъпа на мимбратите към търговските пътища, които водели до Драсния, и центърът на световното могъщество нямало да се премести във Воу Мимбре, и следователно кралската столица Тол Хонет нямало да бъде просто едно градче в изостанала и затънтена област.