— Не забравяйте, че има само няколко прохода, които отвеждат през стръмните западни планински склонове в Сендария — каза тихо Хетар, синът на крал Чо-Хаг. — Две-три лавини на подходящите места и Сендария ще стане недостъпна като Луната. Ако пък лавините се спуснат в точно определено време, цели армии ангараки може да се окажат притиснати в капана на тесните клисури.

— Извънредно забавна мисъл — засмя се Силк. — Тогава ще позволим на Дурник да задоволи подпалваческата си страст с нещо по-добро от пожари в ниви с ряпа. Тъй като Едноокият Торак, изглежда, изпитва наслада от мириса на горяща плът по време на жертвоприношенията, може би ще сме в състояние да му доставим това удоволствие.

Далеч в прашния коридор Гарион зърна мигновено проблясване на факла, чу слабото подрънкване на ризници и веднага осъзна опасността. Мъжът със зелената наметка също бе чул шума и бе видял светлината на факлата, защото излезе от скривалището си и побягна покрай нишата, където се спотайваше Гарион. Момъкът се отдръпна назад, стиснал ръждясалата сабя, но шпионинът не го видя — следеше през рамо единствено проблясващата факла, докато се носеше в безшумен бяг по коридора.

Щом той го отмина, Гарион също се измъкна от скривалището си и си плю на петите. Черекските войници търсеха неканени гости и можеше да се окаже трудно да обясни какво прави в тъмния проход. Той обмисли за кратко възможността отново да проследи мъжа с пелерината, ала реши, че са му се събрали достатъчно преживявания за един ден. Време беше да каже на някого за нещата, които бе видял. Някой трябваше за узнае за тях — човек, когото кралете щяха да изслушат.

— Барак — извика Гарион, след като няколко минути бе думкал по вратата, без да получи отговор.

— Махай се — долетя до него прегракналият глас на Барак.

— Барак, аз съм, Гарион. Трябва да говоря с тебе.

За дълго всичко потъна в тишина, накрая се разнесе шум от стъпки.

Видът на Барак беше ужасен. Туниката му беше смачкана и мръсна, червената му брада беше сплъстена, дългите му плитки бяха разплетени и разчорлени. Ала най-лошо от всичко беше измъченият поглед в очите му — смесица от ужас и отвращение от себе си, така открито изразени, че Гарион наведе очи.

— Ти го видя, нали, момче? — попита Барак. — Видя какво ми се случи там.

— В действителност нищо не видях — внимателно каза Гарион. — Ударих си главата в онова дърво и всичко, което видях, бяха звезди посред бял ден.

— Трябва да си видял — настоя Барак. — Трябва да си видял моята зла орис.

— Зла орис? — възкликна Гарион. — За какво приказваш? Та ти още си жив.

— Злата орис не винаги означава смърт — мрачно каза Барак и се отпусна на един стол. — Щеше ми се при мен да беше точно така. Това е коварна съдба, ужасно предопределение, и смъртта изобщо не е страшна в сравнение с него.

— Позволил си на думите, изречени от оная луда старица, да повлияят на въображението ти — каза Гарион.

— Не, не само Мартьо ми го каза — отвърна Барак. — Тя само повтори онова, което всички в Черек знаят. Когато съм се родил, извикали някакъв гадател — обичаят тук е такъв. В повечето случаи гадателите не казват абсолютно нищо и нищо особено няма да се случи през живота на детето. Но понякога бъдещето е толкова силно проявено у някои от нас, че почти всеки гадател може да прочете ориста на този човек.

— Глупаво суеверие — присмя му се Гарион. — Никога не съм виждал предсказатели, които със сигурност могат да кажат даже дали утре ще вали. Един веднъж дойде във фермата и каза на Дурник, че ще умре два пъти. Нима това не е глупаво?

— Уменията на гадателите и прорицателите в Черек са по-големи — възрази Барак и лицето му се смръщи. — Ориста, която те предричаха за мен, бе винаги една и съща — ще се превърна в звяр. Десетки гадатели ми казваха едно и също и ето, че това най-сетне се случи. От два дни седя тук и се наблюдавам. Космите по тялото ми стават по-дълги, зъбите ми започват да се изострят.

— Въобразяваш си — заяви Гарион. — Изглеждаш ми точно по същия начин, както винаги.

— Ти си добро момче, Гарион — каза Барак. — Зная, че се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, но и аз имам очи. Зная, че зъбите ми се изострят, а по тялото ми започва да расте козина. Не след дълго Анхег ще трябва да ме прикове с верига в тъмницата, за да не нараня някого, или ще трябва да избягам в планините и да живея е тролите.

— Глупости — възрази Гарион.

— Кажи ми какво видя онзи ден — изрече с умолителен глас Барак. — Как изглеждах, когато се превърнах в звяр?

— Всичко, което видях, бяха звезди посред бял ден, защото си ударих главата в дървото — повтори Гарион. Мъчеше се думите му да прозвучат правдиво.

— Аз само искам да узная в какъв звяр се превръщам — промърмори отпаднало Барак. — Дали ще бъда вълк, или мечка, или пък някакво чудовище, за което никой още не е измислил име?

— Не си ли спомняш нищо? — внимателно попита Гарион, като се опита да изтрие от паметта си странния двойствен образ на Барак и на мечката.

— Нищичко — отвърна Барак. — Чух те, че крещиш, и следващото нещо, което помня, беше как глиганът се бе проснал мъртъв в краката ми, а ти лежеше под дървото, целият окъпан в кръв. Но аз можех да почувствам звяра в себе си. Дори можех да усетя неговата миризма.

— Усещал си миризмата на глигана — противопостави се Гарион — и просто си загубил ума и дума, защото си бил обзет от възбуда — това е всичко.

— Бил съм разярен, това ли искаш да кажеш? — попита Барак и вдигна поглед, изпълнен с надежда. — Не, Гарион. И по-рано съм изпадал в ярост. Не е същото. Това беше нещо съвсем различно.

— Ти не се превръщаш в звяр — настоя Гарион.

— Аз си зная — отговори упорито Барак.

Точно в този момент лейди Мерел, жената на Барак, влезе в стаята през все още отворената врата.

— Виждам, че възвръщате разума си, милорд — каза тя.

— Остави ме на мира, Мерел — прекъсна я Барак. — Нямам настроение за твоите игри.

— Игри ли, милорд? — невинно попита тя. — Аз просто съм загрижена за своите задължения. Ако не се чувствате добре, мой дълг е да се грижа за вас. Това е право на една съпруга, нали?

— Престани да се тревожиш толкова за правата и задълженията, Мерел — каза Барак. — Просто се махни и ме остави на мира.

— Вие самият бяхте твърде настоятелен по отношение на определени права и задължения през нощта, когато се върнахте във Вал Алорн — припомни му тя. — Дори и заключената врата на моята спалня не можа да обуздае вашата настоятелност.

— Добре — отвърна Барак и леко се изчерви. — Съжалявам за това. Надявах се, че нещата между нас може да са се променили. Не бях прав. Няма да ти досаждам повече.

— Да ми досаждате, милорд? — възкликна тя. — Изпълнението на един дълг не трябва да поражда досада. Добрата съпруга е длъжна да се подчинява на всичко, което пожелае от нея съпругът й — независимо колко пиян или брутален е той, когато идва в леглото й. Никой не би могъл да ме обвини в прояви на неподчинение в това отношение.

— Наслаждаваш се, Мерел, нали? — обвини я той.

— На какво да се наслаждавам, милорд? — Гласът й беше тих, но в него се долавяше студенината на остър нож.

— Какво искаш, Мерел? — рязко я попита Барак.

— Искам да ви служа, докато сте болен, милорд — отвърна тя. — Искам да се грижа за вас и да следя развитието на заболяването ви — да отбелязвам появата на всеки нов симптом.

— Толкова много ли ме мразиш? — попита Барак с мрачно презрение. — Внимавай, Мерел. Може да ми хрумне да настоя да останеш при мен. Какво ще кажеш за това? Как ще ти хареса да бъдеш заключена в тази стая с див звяр?

— Ако действията ви станат неконтролируеми, милорд, винаги мога да заповядам да ви приковат към стената с верига — отвърна тя и посрещна гнева в погледа му с хладно безгрижие.

— Барак — каза Гарион сред неловкото мълчание. — Трябва да поговоря с тебе.

— Не сега, Гарион — ядосано го прекъсна Барак.