Литмир - Электронная Библиотека

ГЛАВА 14

На следващата сутрин валеше сняг и леля Поул, Силк, Барак и господин Улф отново се събраха на съвет с кралете, като оставиха Дурник да се грижи за Гарион. Двамата седяха близо до огъня в огромната зала с троновете и наблюдаваха двадесетината брадати черекски войници, които почиваха или се занимаваха с разни упражнения, за да убият времето. Някои точеха сабите си, други търкаха броните и щитовете си, трети ядяха или пиеха — макар че все още беше ранна сутрин; неколцина разгорещено играеха някаква игра на зарове, а петима-шестима просто се бяха обърнали към стената и спяха.

— Изглежда, череките са много лениви хора — тихо каза Дурник на Гарион. — Не видях нито един да работи, откакто пристигнахме.

Гарион поклати глава и отвърна също така тихо:

— Мисля, че това са доверените бойци на краля. Смятам, че те не трябва да правят нищо друго, освен да чакат кога кралят ще ги изпрати да се бият с някого.

Дурник неодобрително се навъси.

— Сигурно е ужасно скучно да живееш така.

— Дурник — попита след миг Гарион, — забеляза ли как Барак и жена му се отнасят един към друг?

— Тъжна история — отговори Дурник. — Силк ми разказа вчера. Барак се влюбил в нея, когато и двамата били много млади, но тя била със знатен произход и не го приемала на сериозно.

— Как се случило така, че се оженили?

— Нейното семейство уредило всичко — обясни Дурник. — След като Барак станал граф на Трелхайм, роднините й решили, че подобна женитба ще им осигури ценна връзка в кралския двор. Мерел се възпротивила, ала това не помогнало. Когато се оженили, Барак разбрал, че тя е наистина много повърхностен човек, ала, разбира се, било вече твърде късно — Силк ми разказа. Тя е злобна и дребнава и винаги се опитва да го нарани, а той прекарва колкото се може повече време далеч от дома.

— Имат ли деца? — попита Гарион.

— Две — отвърна Дурник. — Момичета, на пет и седем години. Барак много ги обича, ала не ги вижда често.

— Щеше ми се някак да можем да им помогнем — въздъхна Гарион.

— Не може да се месим в отношенията им — каза Дурник. — Такива неща просто не се правят.

— Знаеш ли, че Силк е влюбен във вуйна си Порен? — рече Гарион.

— Гарион! — Гласът на Дурник звучеше изумено. — Не е прилично да приказваш такива неща.

— Но въпреки това е истина — отвърна Гарион, като се опитваше да се защити. — Всъщност тя не му е съвсем истинска вуйна, защото е втора съпруга.

— Щом е омъжена за неговия вуйчо, значи му е вуйна — твърдо заяви Дурник. — Кой измисли тази скандална история?

— Никой не я е измислил — отговори Гарион. — Наблюдавах лицето му, когато вчера разговаряше с нея. Веднага става ясно какви са чувствата му.

— Сигурен съм, че си си въобразил — неодобрително заяви Дурник и стана. — Хайде да се огледаме наоколо. Така ще можем да се заемем с нещо по-добро, отколкото да седим и да разменяме клюки за нашите приятели. Почтените хора наистина не се занимават с такива неща.

— Добре — смутено се съгласи Гарион, също стана и последва Дурник. Прекосиха опушената тронна зала и излязоха в коридора.

— Хайде да надникнем в кухнята — предложи Гарион.

— И в ковачницата — добави Дурник.

Кралските кухненски помещения бяха огромни. Цели волове се печаха на шишове, ята гъски къкреха на огъня в езера вкусен сос. Яхнията се вареше в казани, големи колкото каруци, цели батальони хлябове поемаха в огромни пещи, в които човек можеше да стои прав. За разлика от добре подредената кухня на леля Поул във фермата на Фалдор, тук всичко беше потънало в бъркотия и хаос.

Главният готвач, огромен мъж с червендалесто лице, крещеше заповеди, но никой не го слушаше. Навсякъде звучаха крясъци, заплахи и груби шеги. Лъжица, нажежена на огъня и оставена на място, където нищо неподозиращ готвач я взимаше в ръка, предизвикваше бурно веселие. Шапката на някой от помощниците изчезваше, нарочно хвърлена в казан вряща яхния.

— Нека отидем другаде, Дурник — каза Гарион. — Тук въобще не е така, както очаквах.

Дурник кимна.

— Госпожа Поул никога не би търпяла подобни глупости — съгласи се той неодобрително.

В коридора пред кухнята се шляеше една девойка от прислугата с червеникаворуса коса. Беше в млечнозелена рокля с дълбоко деколте.

— Извинете — каза й учтиво Дурник, — бихте ли ни упътили към ковачницата?

Тя дръзко го огледа от главата до петите и попита:

— Нов ли си тук? Не съм те виждала досега.

— Просто минавахме през кухнята — отговори Дурник.

— Откъде си? — поинтересува се тя.

— От Сендария — каза Дурник.

— Колко интересно! Защо момчето не свърши работата, която са ви възложили, а ти не останеш да си поговорим малко? — Погледът й открито показваше какво желае.

Дурник се изкашля и ушите му почервеняха.

— Къде е ковачницата? — повтори той. Момичето лекомислено се засмя.

— В двора. Вървете право по този коридор. — И добави: — Обикновено се навъртам някъде тук. Сигурна съм, че ще можеш да ме намериш, като си свършиш работата в ковачницата.

— Да — отвърна Дурник. — Сигурно ще мога. Ела, Гарион.

Продължиха по коридора и излязоха в покрития със сняг вътрешен двор.

— Безобразие! — заяви сковано Дурник. Ушите му още не бяха изгубили червения си цвят. — Това момиче няма никакво чувство за приличие. Щях да съобщя за постъпката й, ако знаех на кого.

— Не я е срам! — съгласи се Гарион, тайно развеселен от смущението на Дурник. Прекосиха вътрешния двор. От небето се сипеха ситни снежинки.

Ковачницата се ръководеше от огромен мъж с черна брада, чиито ръце до лактите бяха големи колкото бедрата на Гарион. Дурник се представи и скоро двамата се отдадоха на щастлив разговор за своя занаят, придружен от постоянните удари на чуковете. Гарион забеляза, че вместо рала, лопати и мотики, каквито изпълваха сендарските ковачници, по стените са окачени саби, копия и бойни брадви. На една от наковалните млад чирак правеше наконечници за стрели, а на другата сух едноок мъж майстореше извита сабя.

Дурник и ковачът разговаряха почти целия предобед, а Гарион се разхождаше из двора и наблюдаваше занаятчиите в работилниците. Имаше бъчвари и колари, обущари и дърводелци, седлари и свещари, и всичките работеха усилено, за да поддържат голямото домакинство на крал Анхег. Докато разглеждаше наоколо, Гарион държеше очите си отворени на четири за мъжа с пясъчножълтата брада и зелената наметка, когото беше видял предната вечер. Беше малко вероятно, че този човек ще стои тук, където работеха честните хора, но Гарион въпреки всичко остана нащрек.

Около обяд Барак дойде да ги търси и ги заведе обратно в голямата зала, където се беше разположил Силк, впил напрегнат поглед в играта на зарове.

— Анхег и другите искат да се срещнат насаме този следобед — каза Барак. — Трябва да изпълня една поръчка и си помислих, че сигурно ще искаш да дойдеш с мен.

— Добро хрумване — рече Силк и откъсна очи от играта. — Войниците на твоя братовчед играят толкова лошо, че се изкушавам да опитам няколко хвърляния. От друга страна, ще е по-добре да не се залавям с това. Мнозина се обиждат, когато загубят от непознат.

— Сигурен съм, че те с удоволствие ще ти позволят да играеш, Силк — ухили се Барак. — Момчетата имат същите шансове да спечелят, както и ти.

— Точно колкото слънцето има възможност да изгрее от запад, вместо от изток — заяви Силк.

— Толкова ли си сигурен в уменията си, Силк? — попита Дурник.

— Сигурен съм, че те не умеят — усмихна се под мустак Силк и скочи. — Хайде да тръгваме. Почват да ме сърбят ръцете. Искам да ги отведа някъде по-далеч от изкушението.

— Както кажеш, принц Келдар — изсмя се Барак.

Облякоха кожени наметала и напуснаха двореца. Снегът почти бе престанал, а вятърът беше свеж.

— Малко съм объркан от всички тези имена — подхвана Дурник, докато си пробиваха път към централната част на Вал Алорн. — Все си мислех да ви питам. Ти, приятелю Силк, си също така принц Келдар, а понякога търговецът Амбар от Коту, господин Улф се нарича Белгарат, а госпожа Поул е лейди Поулгара, или херцогинята на Ерат. В областта, където съм роден, хората обикновено имат по едно име.

46
{"b":"283517","o":1}