Така и не узна какво точно се бе случило. Явяваха му се само откъслечни спомени как бе крещял предизвикателно срещу Кал Торак — думи, които потекоха от устните му и които той дори не разбираше. Познатото и малко глуповато лице на Рундориг вече не стоеше пред него — то бе заменено от ужасно осакатен и грозен образ. Обхванат от бяс, Гарион започна да сипе удари срещу това лице, обзет от треска, която изпепеляваше ума му.

След това всичко свърши. Бедният Рундориг лежеше в краката му, изпаднал в безсъзнание след дивата атака. Гарион беше ужасен от онова, което бе сторил, ала в същото време усещаше вкуса на победата върху устните си.

По-късно в кухнята, където се оказваше помощ при всички злополуки във фермата, леля Поул се зае с раните им, без да каже почти нищо. Изглежда, Рундориг не беше сериозно наранен, макар че лицето му бе започнало да отича, бе станало лилаво и отначало му беше трудно да фокусира погледа си. След няколко студени кърпи на главата и един от сиропите на леля Поул той бързо се съвзе.

Ала раната на веждата на Гарион изискваше повече грижи. Леля Поул накара Дурник да държи момчето, после взе игла и конец и заши веждата му така спокойно, сякаш кърпеше разпран ръкав, без да обръща никакво внимание на воя, който издаваше нейният пациент. Изглеждаше много по-загрижена за огънатите чайници и смазаните капаци на тенджерите, отколкото за бойните рани на двете момчета.

Когато всичко свърши, Гарион се оплака, че го боли глава, и го накараха да си легне.

— Поне набих Кал Торак — каза сънено той на леля Поул.

Тя го измери с остър поглед.

— Къде си чувал за Торак?

— Той се нарича Кал Торак, лельо Поул — търпеливо й обясни Гарион.

— Отговори ми.

— Ратаите разказваха разни истории — старият Кралто и другите — за Бранд, Воу Мимбре, Кал Торак и всички останали. Точно на това си играехме с Рундориг — аз бях Бранд, а той — Кал Торак. Но на мен не ми беше необходимо да откривам своя щит. Рундориг ме удари по главата преди да бяхме стигнали дотам.

— Чуй ме хубаво, Гарион — каза леля Поул. — Слушай ме внимателно. Никога повече не произнасяй името Торак.

— Той се нарича Кал Торак, лельо Поул — отново й обясни Гарион. — Не само Торак.

И тогава тя го удари — нещо, което не бе правила никога. Ударът през устата го изненада много повече от болката, защото тя не бе замахвала много силно.

— Никога повече не произнасяй името Торак. Никога! — каза тя. — Това е важно, Гарион. Твоята сигурност зависи от това. Искам да ми обещаеш.

— Е какво толкова — каза той обидено.

— Обещай ми.

— Добре. Обещавам. Това беше само игра.

— Много глупава игра — каза леля Поул. — Можеше да убиеш Рундориг.

— Ами аз? — възпротиви се Гарион.

— Ти не си бил в опасност — отвърна тя. — Сега заспивай.

Момчето ту задрямваше, ту отново се събуждаше. Главата му бе олекнала от нараняването и от странното горчиво питие, което леля Поул му беше дала, но му се струваше, че чува звучния й, плътен глас:

— Гарион, мой Гарион, ти все още си прекалено млад.

По-късно, докато се отърсваше от дълбокия сън като пусната риба, която се стрелка към сребристата повърхност на водата, му се стори, че я чува да вика:

— Татко, помогни ми!

След това отново потъна в тревожните дебри на съня, където се появяваше мрачна фигура на мъж, възседнал черен кон, който наблюдаваше всяко негово движение със студена враждебност и някакво друго чувство, което се намираше на границата на страха; а зад мрачната фигура се виждаше лице, което винаги бе усещал, че стои неизменно там, ала никога не бе признавал това открито — дори и пред леля Поул — осакатеното, грозно лице, което за миг бе зърнал или си бе въобразил, че е видял по време на боя с Рундориг — то мрачно се изправи пред очите му като ужасен плод на неописуемо зло дърво.

Не бе изтекло много време от безкрайното пладне в детството на Гарион, когато разказвачът се появи пред портата на фермата на Фалдор. Разказвачът, изглежда, нямаше собствено име като другите хора, и изглеждаше като просяк. Вълнената му туника с дълги ръкави бе препасана с въже, а качулката му, необичайна в тази част на Сендария, падаше чак до раменете и бе опръскана и омазана с безброй лекета. Единствено дългата му пелерина изглеждаше сравнително нова. Бялата коса на стария разказвач и брадата му бяха подстригани късо. Лицето му беше волево, ъгловато, а чертите му не подсказваха нищо за живота му в миналото. Той не приличаше на аренд, нито на черек, не беше алгар, нито драсниянец, изглежда не произхождаше от Рива, нито от Толнедра. Сякаш корените му бяха в някакъв народ, който хората отдавна бяха забравили. Очите му имаха наситеносин цвят, бяха весели, млади и сякаш изпълнени с немирство.

Разказвачът се появяваше от време на време пред портата на фермата на Фалдор и беше винаги добре дошъл. В действителност той беше скитник — дърво без корен, — който изкарваше прехраната си, като разказваше разни истории. Неговите приказки не бяха винаги нови, ала в начина, по който ги разказваше, се криеше магия. Гласът му можеше да трещи като гръмотевица или да притихне като шепота на най-лекия ветрец. Той умееше да имитира гласовете на дузина мъже едновременно; подсвиркваше като птица така, че самите птици приближаваха до него, за да чуят какво ще каже; а когато виеше като вълк, косите на слушателите му настръхваха и в сърцата им се промъкваше хлад, като че ли беше люта драсниянска зима. Той можеше да възпроизвежда звука на дъжда и вятъра и дори — чудо — звука на падащия сняг. Историите му бяха пълни със звуци, които ги правеха живи, и с тези звуци и думи той изтъкаваше своите приказки. Гледките и миризмите, самото усещане за странни места и далечни времена сякаш се събуждаха за живот и омагьосваха слушателите.

И цялото чудо на своите истории той щедро раздаваше в замяна на малко храна, няколко халби бира и топло местенце в плевника, където да пренощува. Старецът се скиташе по света и също като птиците не притежаваше нищо.

Между разказвача и леля Поул, изглежда, съществуваше някаква тайна връзка. Тя винаги посрещаше неговото идване с неохотна гостоприемност и изглежда, знаеше, че върховите постижения на нейната кухня не са на сигурно място, докато той се спотайва в някой ъгъл. Самуните хляб и тортите изчезваха като дим, когато той се навърташе наоколо, а чевръстият му нож, държан винаги в готовност, беше в състояние да лиши старателно приготвената гъска от двете й кълки и почти цялото бяло месо само с три светкавични движения в мига, когато тя се обърнеше с гръб към него. Леля Поул го наричаше „Стария вълк“ и появата му пред портата на фермата на Фалдор отбелязваше възобновяването на битката помежду им, битка, която очевидно продължаваше от години. По някакъв странен начин той я ласкаеше дори като крадеше от нея. Когато му предлагаха сладкиши или чер хляб, разказвачът учтиво отказваше, но миг след това задигаше по цяла чиния, преди да му измъкнат блюдото изпод носа. Долапите на леля Поул, пълни с бутилки бира, и мазетата, където държеше виното, се предаваха още щом той стъпеше на прага. Изглежда, този човек изпитваше удоволствие от кражбите на дребно и дори ако леля Поул впереше стоманения си поглед в него и не го изпускаше от очи, той с лекота намираше десетина съучастници, готови да оберат кухнята й в замяна на една-единствена от неговите истории.

За жалост един от неговите най-способни ученици беше Гарион. Често довеждана до умопомрачение от необходимостта да следи едновременно стария крадец и неговия новоизлюпен подражател, леля Поул се въоръжаваше с метлата и изхвърляше и двамата от кухнята със сурови думи и звучни удари. Разказвачът се заливаше от смях и бягаше заедно с момчето в някое уединено място, където двамата се угощаваха със задигнатото, после старецът, който често миришеше на вино или бира от шишето, което току-що бе задигнал, доставяше наслада на своя ученик с истории за мрачното минало.