Центърът на кухнята и на всичко, което се случваше тук, беше леля Поул. Тя, изглежда, бе в състояние да се намира навсякъде по едно и също време. Последното докосване, с което гъската се озоваваше в тигана, сръчното оформяне на надигащия се хляб, украсяването на пушената шунка, току-що измъкната от фурната, бе винаги нейно дело. Макар че в кухнята работеха още неколцина души, нито един хляб, яхния, супа, печено или зеленчук не излизаха от това помещение, без да бъдат докоснати поне веднъж от леля Поул. Тя долавяше по миризмата, вкуса или чрез някакъв по-висш инстинкт от какво се нуждае гозбата и на всяко ядене слагаше различни подправки, като добавяше тук щипка, там трошици от безбройните си глинени панички с ароматни треви. Около нея сякаш витаеше духът на магия, знание и мощ, които не бяха по силите на обикновените човешки същества. И все пак, дори когато беше най-заета, тя винаги със сигурност знаеше къде се намира Гарион. Даже в разгара на приготовленията, когато пъхаше сладките в пещта или украсяваше някоя торта, или когато зашиваше току-що напълненото пиле, тя бе в състояние, без да поглежда, да протегне крак и да го измъкне с петата или с глезена си изпод нозете на готвачите.

Когато той малко поотрасна, това дори стана игра. Гарион я дебнеше да се улиса и побягваше със здравите си малки крачета към вратата. Ала тя винаги го хващаше. А той се смееше, обвиваше ръце около шията й, целуваше я и отново започваше да я дебне, очаквайки повторния си шанс да избяга.

В тези ранни години от своя живот момчето бе напълно убедено, че леля Поул е най-важната и красива жена в целия свят. Е, поне бе най-високата жена във фермата на Фалдор — почти толкова висока, колкото мъж, — а лицето й бе винаги сериозно, дори строго — не и спрямо него, разбира се. Косата й беше дълга и много тъмна — почти черна, — но един кичур отляво над челото беше бял като току-що навалял сняг. Вечер, когато тя го завиваше в малкото му легло, сложено до нейното в стаята над кухнята, той протягаше ръка и докосваше този бял кичур; тя му се усмихваше и на свой ред докосваше лицето му с меката си ръка. После момчето заспиваше, доволно, че тя е тук и бди над него.

Фермата на Фалдор беше разположена почти в центъра на Сендария — царство, обвито в мъгли, което на запад граничеше с Морето на ветровете, а на изток със Залива на Черек. Както повечето селскостопански постройки, характерни за това време и тази страна, във фермата на Фалдор имаше не една или две, а много сгради, долепени една до друга: обори, плевници, хамбари, кокошарници, гълъбарници, всички обърнати навътре към централния двор, пред който се издигаше здрава, голяма порта. На втория етаж бяха разположени стаите — някои просторни, някои съвсем малки, където живееха ратаите, които обработваха, засаждаха, плевяха и жънеха обширните полета зад стените. Самият Фалдор живееше в стаите на квадратната кула над централната трапезария, където три пъти на ден се събираха неговите работници — понякога, по жътва, и четири пъти — и се угощаваха с щедро раздаваната храна от кухнята на леля Поул.

Като цяло фермата беше щастливо и добре ръководено стопанство. Фалдор беше добър господар. Беше висок, сериозен мъж с дълъг нос и дори по-дълга челюст. Макар че рядко се смееше и даже почти не се усмихваше, той беше благ към хората, които работеха за него, и изглеждаше по-скоро решен да се грижи за тяхното здраве и благосъстояние, отколкото да изцеди и последната капка пот от телата им. В известен смисъл той беше повече баща, отколкото господар на шестдесетината души, които живееха на неговата земя. Хранеше се заедно с тях — което беше нещо необичайно, понеже много господари в областта се стремяха да се държат отвисоко със своите работници — и неговото присъствие начело на централната маса в трапезарията упражняваше усмирително влияние върху по-младите работници, които понякога бяха склонни да се държат шумно. Фалдор беше набожен човек и неизменно се молеше за благословията на Боговете преди всяко хранене.

Хората от неговата ферма знаеха това и влизаха с някакво достойнство един след друг в трапезарията, и сядаха, изразявайки поне с външния си вид благочестие, преди да нападнат препълнените с храна подноси и купи, приготвени от леля Поул и нейните помощници.

Заради доброто сърце на Фалдор — и магьосничеството на сръчните пръсти на леля Поул — фермата беше известна из цялата област като най-доброто място, където човек можеше да живее и работи. По цяла вечер в механата на близкото село Горен Гралт се описваха най-подробно едва ли не чудотворните гозби, които редовно се поднасяха в трапезарията на Фалдор. Не така щастливите мъже, които работеха в други ферми, след няколко халби бира често потъваха в сълзи, без дори да ги крият, трогнати от описанието на някоя от печените гъски на леля Поул. Славата на фермата на Фалдор се разнасяше из цялата област.

Най-важният човек във фермата, като се изключи самият Фалдор, беше Дурник ковачът. Когато Гарион порасна и му разрешиха да се движи извън обсега на бдителния поглед на леля Поул, той неизменно се отправяше към ковачницата. Зачервеното желязо, което искреше в огнището, го привличаше почти хипнотично. Дурник беше човек с обикновена външност, непривличаща с нищо вниманието кафява коса и неугледно лице, зачервено от жегата в ковачницата. Не беше нито нисък, нито висок, нито слаб, ни пълен. Беше разумен и тих, и както повечето хора, които упражняват неговия занаят, невероятно силен. Носеше грубо прилепнала към тялото кожена дреха и престилка от същия материал. И палтото, и престилката бяха осеяни с прогорени дупчици от искрите, които летяха от огнището. Носеше тесни панталони и меки ботуши, какъвто беше обичаят в тази част на Сендария. Отначало единствените думи на Дурник към Гарион бяха предупреждения да пази пръстите си от огнището и от бляскавия метал, който излизаше от него. Ала с течение на времето той и момчето станаха приятели и ковачът говореше по-често.

— Винаги завършвай онова, с което си се захванал — съветваше го той. — Лошо е да оставиш желязото настрана и след това да го държиш в огъня повече, отколкото е необходимо.

— Защо? — питаше Гарион.

Дурник свиваше рамене.

— Просто е така.

— Винаги давай най-доброто от себе си във всяко нещо, което вършиш — каза той в друг случай, когато оглеждаше с пила металните части от теглича на каруцата, която му бяха докарали да поправи.

— Но това е отдолу — възрази Гарион. — Никой никога няма да го види.

— Но аз зная, че е там — каза Дурник, като продължи да оглажда метала. — Ако не е направено така добре, както мога, всеки път ще се срамувам, когато видя тази каруца — а аз ще я виждам всеки ден.

Приятелството им продължи. Без дори да помисли, че го прави, Дурник възпитаваше у малкото момче изконните сендарски добродетели: трудолюбие, пестеливост, трезвост, добри обноски и практичност. Върху тях бе изградено човешкото общество.

Отначало леля Поул се тревожеше, че Гарион е толкова подвластен на привлекателността на ковачницата. Може би я плашеха очевидните опасности там. Но след като наблюдава известно време от вратата на кухнята, тя разбра, че Дурник е почти толкова бдителен по отношение сигурността на Гарион, колкото и тя, и загрижеността й намаля.

— Ако момчето започне да ти досажда, Дурник, отпрати го — каза тя на ковача веднъж, когато бе донесла в ковачницата огромен меден чайник, който трябваше да се изкърпи. — Или ми кажи и аз ще го държа по-близо до кухнята.

— Той въобще не ми досажда, госпожо Поул — каза Дурник с усмивка. — Той е разумно момче и знае достатъчно добре как да не ми пречи.

— Ти си прекалено добродушен, приятелю Дурник — отговори му леля Поул. — Момчето е пълно с въпроси. Отговори на един и ще изскочат цяла дузина нови.

— Такива са момчетата — каза Дурник и внимателно изсипа врящия метал в малкия глинен пръстен, който бе поставил около дупчицата на дъното на чайника. — И аз непрекъснато задавах въпроси, когато бях момче. Баща ми и старият Барл, ковачът, който ме изучи в занаята, бяха достатъчно търпеливи да ми отговарят, когато знаеха. Бих им се отплатил зле, ако не проявявах същото търпение с Гарион.