Гарион, който седеше наблизо, бе затаил дъх, докато течеше този разговор. Знаеше, че една недоброжелателна дума от страна на двамата възрастни без забавяне ще го пропъди от ковачницата. Когато леля Поул прекоси спечената земя на двора с току-що поправения чайник в ръка, той забеляза как я гледа Дурник и в ума му се роди една идея. Тя беше съвсем проста и красотата й беше в това, че носеше всекиму по нещо добро.

— Лельо Поул — каза той вечерта и трепна, когато тя бръкна в ухото му да го измие.

— Да? — отвърна тя, вече съсредоточила вниманието си върху врата му.

— Защо не се омъжиш за Дурник?

Тя спря да го къпе и попита:

— Какво?

— Мисля, че е страхотно хубаво хрумване.

— О, така ли? — Гласът й се изостри и Гарион разбра, че се е насочил към опасна територия.

— Той те харесва — каза момчето. Искаше да се защити.

— Вече обсъди ли това с него?

— Не — отговори момчето. — Помислих си, че е по-добре да поговоря първо с тебе.

— Е, това вече е хубаво хрумване.

— Ако искаш, мога да му кажа утре сутринта.

Главата му се врътна — беше го дръпнала за ухото. И защо ли толкова й харесваше?

— Само да си казал една думичка от тази глупост на Дурник или на когото и да било другиго — каза тя. Тъмните й очи блеснаха с огън, какъвто той никога по-рано не бе виждал.

— Ама аз само си помислих… — почна той.

— Лошо си си помислил. Отсега нататък остави възрастните да мислят по тези въпроси. — Тя все още държеше ухото му.

— Както кажеш — съгласи се бързо той.

Но по-късно вечерта, когато лежаха в леглата си в тихата тъмнина, той отново косвено засегна същия въпрос.

— Лельо Поул?

— Да?

— Щом не искаш да се омъжиш за Дурник, тогава за кого искаш да се омъжиш?

— Гарион… — каза тя.

— Да?

— Млъкни и заспивай.

— Мисля, че имам право да зная — заяви той обидено.

— Гарион!

— Добре. Заспивам. Но не си права.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. Чуй сега. Въобще не смятам да се омъжвам. Никога не съм помисляла да го направя и сериозно се съмнявам дали през ума ми ще мине мисълта да се омъжа. Трябва да се грижа за прекалено много важни неща и не мога да отделям внимание на това.

— Не се тревожи, лельо Поул — каза момчето в опит да я успокои. — Когато порасна, аз ще се оженя за тебе.

Тя се засмя — смехът й беше дълбок, богат — и протегна ръка към лицето му в тъмнината.

— О, не, Гарион — каза тя. — Теб те очаква друга невяста.

— Коя? — попита той.

— Ще разбереш — тайнствено отвърна тя. — Сега заспивай.

— Лельо Поул?

— Да?

— Къде е моята майка? — Това бе въпрос, който момчето искаше да й зададе от доста време.

Настъпи дълбока тишина, после леля Поул въздъхна и тихо отговори:

— Тя умря.

Гарион почувства мъчителен прилив на скръб, непоносима болка, и заплака.

Леля Поул дойде до леглото му, коленичи на пода и го прегърна. После, много по-късно, след като го беше пренесла в своето легло и го бе прегърнала, докато спре да плаче, Гарион попита сподавено:

— Каква беше тя? Моята майка?

— Тя беше светлокоса — отговори леля Поул. — Много млада и много красива. Гласът и беше нежен и тя беше много щастлива.

— Тя обичаше ли ме?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Тогава той пак заплака, ала сега риданията му бяха по-тихи, изпълнени по-скоро със съжаление, отколкото с болка.

Леля Поул го прегърна и го милва, докато той се унесе в сън.

Във фермата на Фалдор имаше и други деца, нещо съвсем естествено в общност от щестдесетина души. По-големите работеха, но имаше три на възрастта на Гарион и те станаха негови другари в игрите и негови приятели.

Най-голямото момче се наричаше Рундориг. То беше година-две по-голямо от Гарион и значително по-високо. Тъй като беше най-голям, Рундориг трябваше да е техен водач, ала понеже беше от народа аренди, умът му беше ограничен и той с готовност отстъпваше тази роля на по-малките. Кралство Сендария, за разлика от другите кралства, беше населено с хора от различни раси и националности. Череки, алгари, драснианци, аренди и дори значителен брой толнедрани се бяха смесили, за да образуват основната националност на сендарите. Арендите, разбира се, бяха много смели, ала се славеха със своята глупост.

Вторият другар в игрите на Гарион беше Доруун, дребно, пъргаво момче, чиито праотци бяха от толкова различни националности, че го наричаха просто сендар. Най-забележителното нещо в Доруун беше това, че той винаги тичаше — никога не си позволяваше просто да върви, ако можеше да потича. Както краката му, тъй и неговият ум, изглежда, се намираха във вечно движение, също както и езикът му. Той непрекъснато приказваше, при това много бързо, и винаги беше възбуден.

Безспорният лидер на малката групичка беше момичето Зубрет, златокоса чаровница, която измисляше различни игри, съчиняваше какви ли не истории и ги убеждаваше да крадат ябълки и сливи от овощната градина на Фелдор. Тя ги управляваше като малка кралица, настройваше ги един срещу друг и предизвикаше битки между тях. Беше безсърдечна и всяко едно от трите момчета понякога я мразеше, дори когато и тримата оставаха безпомощни роби пред нейните най-незначителни прищевки.

През зимата децата се пързаляха на широки дъски по хълма зад къщата и се връщаха у дома мокри, покрити със сняг, с напукани от студа ръце и зачервени бузи, чак когато лилавите сенки на вечерта пропълзяваха върху снежните преспи. Или — след като Дурник ковачът обявеше, че ледът е достатъчно здрав — се пързаляха до насита по замръзналото езеро, което проблясваше, осеяно със скреж, в малката долчинка на изток от постройките на фермата край пътя към Горен Гралт. А когато беше прекалено студено или пък наближаваше пролетта и дъждовете и топлите ветрове правеха снега лепкав, а леда нестабилен, — се събираха в пълния със сено плевник и с часове скачаха от гредите в меката суха трева, като пълнеха косите си с плява, а носовете си с прах, която миришеше на лято.

През пролетта ловяха попови лъжички в заблатените плитчини на езерото и се катереха по дърветата, за да погледат изумени малките сини яйца, които птиците бяха снесли в оплетените от вейки гнезда по високите клони.

Съвсем естествено именно Доруун падна от едно дърво и си счупи ръката една пролетна сутрин, когато Зубрет го подтикна да се покатери до най-високите клони, които се простираха близо до края на езерото. Тъй като Рундориг стоеше безпомощно, зяпнал срещу наранения си приятел, а Зубрет бе избягала едва ли не преди той да тупне на земята, падна се на Гарион да вземе нужното според случая решение. За няколко мига той обмисли сериозно положението и лицето му под буйната рошава коса с цвят на пясък се напрегна. Ръката очевидно беше счупена и Доруун, блед и уплашен, прехапа устни, за да не заплаче.

Някакво движение привлече вниманието на Гарион и той бързо вдигна поглед. Мъж, загърнат в тъмна пелерина и възседнал голям черен кон, стоеше недалеч от тях и напрегнато ги наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, Гарион почувства внезапен хлад и осъзна, че е виждал този човек по-рано — в действителност тази мрачна фигура се бе спотайвала в обсега на зрението му, откакто се помнеше. И никога не приказваше, само гледаше. В този безмълвен оглед се прокрадваше хладна враждебност, примесена с нещо подобно на неприязън, макар че чувството, което изпитваше мъжът, може би не бе съвсем същото. Доруун захленчи и Гарион отново се обърна към него.

Внимателно завърза с въжения си колан наранената ръка пред гърдите на Доруун и после заедно с Рундориг помогна на пострадалото момче да се изправи.

— Можеше поне да ни помогне — възмутено каза Гарион.

— Кой? — попита Рундориг и се огледа.

Гарион се обърна, за да посочи мъжа с тъмната пелерина, ала ездачът беше изчезнал.

— Не виждам никого — каза Рундориг.