Литмир - Электронная Библиотека

Силк се обърна и внимателно се вгледа в него.

— Не — каза той. — Не си. Винаги мога да разпозная сендар, когато го видя. Улавям разликите между аренда и толнедранеца, между черека и алгара. Особения строеж на главата, начина, по който изглеждат очите на сендарите — у теб това го няма. Ти не си сендар.

— Какъв съм тогава?

— Не зная — отговори Силк и лицето му придоби объркано, навъсено изражение. — И това е много необикновено, защото са ме обучавали да разпознавам какви са хората. Ала след време може би ще се досетя.

— Леля Поул сендарка ли е? — попита Гарион.

— Разбира се, че не — разсмя се Силк.

— Тогава това обяснява всичко — рече Гарион. — Вероятно съм същият като нея.

Силк го погледна проницателно.

— В края на краищата тя е сестра на моя баща — заяви Гарион. — Отначало мислех, че е от рода на майка ми, но се оказа, че съм сбъркал. Тя е моя леля от страната на баща ми. Сега зная това.

— Това е невъзможно — категорично каза Силк.

— Невъзможно?

— За това и дума не може да става. Тази идея е немислима.

— Защо?

Силк прехапа долната си устна и каза само:

— Хайде да се връщаме при каруците.

Тръгнаха сред тъмните дървета. Ярката светлина на утрото пронизваше мразовития въздух и лазеше по гърбовете им.

През останалата част от деня пътуваха по малко използвани криволичещи пътеки. Късно следобед, когато слънцето започна да поляга върху лилавата люлка на облаците на запад, пристигнаха във фермата, откъдето трябваше да вземат свинските бутове на Минган. Силк поговори е якия фермер и му показа парчето пергамент, което Минган му беше дал в Дарайн.

— Радвам се, че ще се отърва от тях — каза фермерът. — Заемат много място в складовете ми, пък аз изпитвам остра нужда от свободни помещения.

— Това често се случва, когато човек сключва сделки с толнедранци — отбеляза Силк. — Те са много надарени да измъкват повече от онова, за което са платили — дори ако това означава, че са успели да използват безплатно нечии складове.

Фермерът мрачно се съгласи.

— Чудя се — рече Силк, сякаш тази мисъл току-що му бе хрумнала, — дали не сте виждали наоколо един мой приятел — казва се Брил? Среден на ръст, с черна коса и черна брада. Малко е кривоглед.

— Носи кърпени дрехи и има кисел нрав? — попита набитият фермер.

— Същият — отвърна Силк.

— Мерна се из нашата област — каза фермерът. — Търсеше — поне така ни обясни — някакъв старец, жена и момче. Каза, че били откраднали нещо от неговия господар и бил изпратен да ги намери.

— Кога се случи това?

— Преди около седмица — отговори фермерът.

— Съжалявам, че съм го изпуснал — въздъхна Силк. — Щеше ми се да си побъбря с него на спокойствие.

— Не ми идва наум защо, та дори от това да зависи животът ми — откровено каза фермерът. — Да ви кажа честно, вашият приятел не ми хареса особено.

— И аз самият не умирам за него — съгласи се Силк. — Истината е, че ми дължи пари. Съвсем лесно мога да мина без компанията на Брил, но ми е доста мъчно за парите, ако разбирате какво искам да кажа.

Фермерът се засмя.

— Ще ви бъда благодарен, ако забравите, че съм питал за него — каза Силк. — И без това човек трудно може да го намери, дори когато не е предупреден, че го търсят.

— Може да разчитате на моята дискретност — отвърна набитият фермер, без да спира да се смее. — Имам един хамбар, където вие и вашите каруцари може да се подслоните през нощта. Ще ви бъда благодарен, ако приемете поканата ми и дойдете на вечеря заедно с моите работници.

— Благодаря ви — каза Силк и се поклони. — Земята е студена, пък и мина доста време, откакто не сме яли нищо друго освен твърда като камък суха храна.

— Вие, каруцарите, живеете живот, изпълнен с приключения — рече фермерът и в гласа му като че ли се прокрадваха нотки на завист. — Волни сте като птици, на всеки следващ хълм пред очите ви се разкриват нови хоризонти…

— Доста силно казано — отвърна Силк. — Пък и зимата е неудобно време и за птиците, и за каруцарите.

Фермерът отново се разсмя, потупа Силк по рамото и му показа къде да заведе конете.

Храната в трапезарията на набития фермер беше обикновена, но изобилна; в хамбара ставаше течение, но сеното беше сухо. Сънят на Гарион беше дълбок. Фермата не беше като тази на Фалдор, но все пак бе нещо познато. Около момчето имаше стени — това го успокояваше и го караше да се чувства сигурен.

На следващата сутрин, след като се нахраниха добре на закуска, натовариха в каруците покритите с кора сол свински бутове на толнедранския търговец и се разделиха с фермера като приятели.

Облаците, които се трупаха на запад предната вечер, през нощта бяха покрили цялото небе и то беше сиво и студено. Поеха към Мурос, петдесет левги на юг.

ГЛАВА 9

Двете седмици, които им бяха необходими да стигнат до Мурос, бяха най-неприятните, който Гарион бе преживявал, откакто се помнеше. Маршрутът им следваше подножията на планините и лъкатушеше сред хълмиста, рядко населена област; небето беше студено и сиво, надвиснало ниско над главите им. От време на време прехвърчаха снежинки. Планините хвърляха застрашителните си черни очертания срещу хоризонта на изток.

Гарион си мислеше, че никога няма да успее да се стопли. Въпреки че Дурник всяка нощ полагаше огромни усилия да намери сухи дърва за огрев, огньовете изглеждаха жалки и нищожни, а безмилостният студ — все по-голям и неумолим. Земята, на която лягаха да спят, бе винаги замръзнала, а хапещият вятър като че се бе вселил в костите на Гарион.

Обучението му по тайния драсниянски език продължаваше и момчето стана ако не истински майстор, то поне добър ученик по времето, когато прекосиха езерото Камаар и започнаха дългото спускане, което щеше да ги отведе до Мурос.

Град Мурос, разположен в центъра на южна Сендария, беше безсистемно нахвърляно непривлекателно селище, където от незапомнени времена ежегодно се състоеше голям панаир. Всяка година в края на лятото конници от Алгар докарваха огромни стада добитък по Големия северен път през планините, а търговците от всички западни кралства очакваха тяхното пристигане. Огромни суми сменяха своите собственици и понеже по това време мъжете от алгарските племена също правеха покупките си за цялата година, в Мурос се събираха търговци чак от Нийса, която се намираше далеч на юг. Обширната равнина на изток от града бе изцяло заета с оградени места за добитъка, които се простираха на няколко мили в полето, ала пак не достигаха за стадата, които продължаваха да пристигат в разгара на панаира. Зад тях, още по на изток, беше построен вече превърналият се в постоянно обиталище лагер на алгарите.

Силк закара трите каруци, натоварени със свинските бутове на толнедранеца Минган, тъкмо в този град. Беше предобед, панаирът беше свършил, добитъкът беше продаден, повечето от алгарите си бяха заминали и само най-отчаяните търговци все още очакваха своя шанс.

Доставката на бутовете мина без никакви произшествия и трите каруци скоро влязоха в двора на една странноприемница в северните покрайнини на града.

— Това е почтена странноприемница, уважаема госпожо — увери Силк леля Поул, докато й помагаше да слезе от каруцата. — И по-рано съм отсядал тук.

— Да се надяваме, че е така — отвърна тя. — Странноприемниците в Мурос имат ужасна репутация.

— Това важи за онези в източния край на града — увери я Силк. — Познавам ги добре.

— Сигурна съм, че казваш истината — каза тя и повдигна вежди.

— Занаятът ми понякога изисква да издирвам места, които в друг случай бих отбягвал — любезно отвърна той.

Гарион забеляза, че странноприемницата е изненадващо чиста, а повечето посетители са сендарски търговци.

— Мислех, че тук, в Мурос, има хора от много националности — каза момчето, когато двамата със Силк понесоха вързопите си към стаите на втория етаж.

— Има — отвърна Силк. — Но всяка група се държи настрана от другите. Толнедранците се събират в една част от града, драсниянците в друга, а хората от Нийса — в трета. Графът на Мурос е наредил така. Понякога в разгара на усилената търговия е по-добре да не са настанени под един и същи покрив.

27
{"b":"283517","o":1}