— Не съм бебе, лельо Поул — каза Гарион.

— Харесва ли ти да трепериш от студ?

— Ами не, но… — Той млъкна, защото не можеше да подбере подходящи думи, с които да обясни как се чувства. Започна да се облича. До ушите му долиташе тихият шепот на приятелите му в съседната стая — онзи тайнствен, потаен тон, с който мъжете си говорят винаги, когато са се вдигнали от сън преди изгрев слънце.

— Готови сме, госпожо Поул — прозвуча гласът на Силк от вратата.

— Да тръгваме тогава — каза тя и вдигна качулката на пелерината си.

Луната беше изгряла късно и ярко осветяваше покритите със скреж плочи пред странноприемницата. Дурник беше впрегнал конете в каруците и ги бе извел на двора.

— Ще ги изкарам на пътя — каза едва чуто Улф. — Няма нужда да будим всички.

Силк се зае да показва пътя и всички бавно се измъкнаха от двора.

Полето беше побеляло от слана. Бледата, сивкава лунна светлина сякаш беше изсмукала всички цветове от него.

— Щом се отдалечим достатъчно, за да не могат да ни чуят — каза Улф и се покатери на капрата, — трябва да се постараем да натрупаме повече левги между нас и селото. Каруците са празни и на конете няма да им стане нищо, ако потичат малко.

— Така е — съгласи се Силк.

Всички се качиха в каруците и потеглиха съвсем бавно, сякаш ходеха пеш. Звездите блещукаха над главите им в ясното студено небе. Полето изглеждаше много бяло, окъпано в лунна светлина, а групичките дървета край пътя — тъмни и заплашителни.

Тъкмо когато преваляха билото на първия хълм, Гарион хвърли поглед към струпаните една до друга къщи в долината зад тях. Слаба светлинка се появи в един от прозорците — самотен златист лъч, който проблесна и веднага изчезна.

— Някой долу се е събудил — каза той на Силк. — Видях светлина.

— Вероятно някой ранобудник — предположи Силк. — Но може и да не е. — Той леко разклати юздите и конете ускориха крачка. Мъжът отново тръсна юздите и животните побягнаха в тръс.

— Дръж се, момче — нареди Силк, протегна ръка и шибна с юздите задниците на конете.

Каруцата подскочи и затрещя зад втурналия се впряг. Хапещият студен въздух блъсна лицето на Гарион и той се сниши зад капрата.

Трите каруци в пълен галоп потънаха в следващата долина, връхлитайки срещу побелелите от слана поля под силната лунна светлина, като изоставиха селото и неговия единствен ранобуден прозорец далеч зад себе си.

Когато слънцето изгря, вече бяха изминали повече от четири левги и Силк издърпа юздите на запотените коне. Каруцата спря. Гарион се чувстваше съсипан и смазан от дивото пътуване срещу вятъра по твърдите като желязо пътища и беше доволен, че има възможност да отдъхне. Силк му подаде юздите, скочи от каруцата, отиде назад, размени няколко думи с господин Улф и леля Поул, после отново се върна при Гарион.

— Ще завием по онази пътека — посочи той на момчето и започна да разтрива пръстите си.

Гарион му подаде юздите.

— Ти карай — рече Силк. — Ръцете ми са се сновали от студ. Просто дръж юздите, конете ще си вървят сами.

Момчето подвикна на животните и леко поклати юздите. Впрягът послушно тръгна напред.

— Тази пътека доста заобикаля и стига от обратната страна на хълма — каза Силк и посочи с брадичка, понеже беше скрил ръце под туниката си. — Там има гъста борова гора и ще спрем, та конете да си починат.

— Мислиш, че ни следят ли? — попита Гарион.

— Тъкмо сега му е времето да разберем — отвърна Силк.

Заобиколиха хълма и спряха под тъмните борове.

— Тук е добре — каза Силк и слезе. — Ела.

— Къде ще ходим?

— Да огледаме пътя зад нас — рече Силк. — Ще вървим през дърветата до билото и оттам ще погледнем дали нашите следи са събудили нечий интерес. — И той се закатери по скалата — движеше се много бързо, но не вдигаше никакъв шум. Гарион тежко се придвижваше след него, изсъхналите клонки с прашене се чупеха под краката му. Скоро момчето разкри тайната на безшумния ход. Силк кимна одобрително, но не каза нищо.

На билото нямаше дървета и Силк спря. Долината под тях и черният път, който я пресичаше, бяха безлюдни. Виждаха се само два елена, излезли от гората да пасат осланената трева.

— Ще почакаме малко — каза Силк, — Ако Брил и наетите от него главорези ни преследват, те не са много назад от нас. — Той седна на един дънер и впи очи в долината.

След малко една каруца се показа на пътя и бавно продължи към Уинолд. Изглеждаше съвсем мъничка в далечината и сякаш пълзеше.

Слънцето се издигна по-високо и те присвиха очи, за да омекотят яркия му утринен блясък.

— Силк — попита Гарион колебливо.

— Да, Гарион?

— Защо правим всичко това? — Въпросът беше прекалено смел, но Гарион чувстваше, че вече познава Силк достатъчно добре, за да може да му го зададе.

— Кое всичко?

— Ами това, с което сме се захванали. Чух някои неща и се досещам за още, но нищо не успявам да проумея.

— А точно за какво си се досетил, Гарион? — попита Силк и малките му очи блеснаха върху небръснатото му лице.

— Нещо е било откраднато — нещо много важно… господин Улф и леля Поул… и всички ние се опитваме да го върнем.

— Добре — отвърна Силк. — Дотук е вярно.

— Господин Улф и леля Поул въобще не са такива, каквито изглеждат — продължи Гарион.

— Да — съгласи се Силк. — Не са.

— Мисля, че те могат да правят неща, които другите хора не могат — каза Гарион. Мъчеше се да открие думите, които му трябваха. — Господин Улф може да преследва откраднатото нещо — каквото и да е то, — без да го вижда. И миналата седмица, в оная гора, когато минаха мургите, те направиха нещо — аз дори не мога да го опиша, но стана така, че те сякаш протегнаха ръце и приспаха ума ми. Как го направиха? И защо?

Силк се засмя.

— Ти си много наблюдателен момък — отбеляза той. После тонът му стана по-сериозен. — Живеем в изключително важно време, Гарион. Събитията от цяло хилядолетие са обединили силата си и са я съсредоточили тъкмо в нашите дни. Казвали са ми, че светът се развива така — минават векове, когато нищо не се случва, после за няколко години връхлитат събития, наситени с такова огромно значение, че светът вече не е същият.

— Мисля си, че ако ми позволят да избирам, бих предпочел едно от тихите столетия — мрачно каза Гарион.

— О, не — възрази Силк, а устните му се обтегнаха в лукава усмивка. — Сега е време да си жив, да видиш как ще протекат събитията, да вземеш участие в тях. Това кара кръвта да кипи и всеки дъх, който си поел, е приключение.

Гарион остави тези думи без отговор, после попита:

— А какво е онова, което преследваме?

— Най-добре е да не знаеш името му — сериозно каза Силк. — Нито името на онзи, който го е откраднал. Има хора, които се опитват да ни спрат и заловят. А като не знаеш нещо, не можеш да го издадеш.

— Аз не разговарям с мурги — упорито настоя Гарион.

— Не е необходимо да разговаряш с тях — рече Силк. — Сред тях има такива, които могат да прочетат мислите ти, ако пожелаят.

— Това не е възможно — възрази Гарион.

— Кой може да каже какво е възможно и какво не е? — попита Силк и Гарион си припомни един стар разговор с господин Улф за възможното и невъзможното.

Силк седеше на дънера, облян от светлината на току-що изгрялото слънце, и замислено наблюдаваше все още пълната със сенки долина — дребен мъж, който изглеждаше съвсем обикновен, носеше съвсем обикновена туника, панталон и груб кафяв плащ с качулка.

— Ти си възпитан като истински сендар, Гарион — подхвана той. — А сендарите са трезви, практични мъже, и не вярват в такива неща като вълшебства, магии и така нататък, които не могат да се видят, нито да се докоснат. Твоят приятел Дурник е олицетворение на човека от Сендария — той може да сложи нова подкова, да оправи счупено колело, да излекува болен кон, но се съмнявам дали ще надвие себе си, за да повярва дори в най-дребната магия.

— Но аз съм сендар — възпротиви се Гарион. Намекът, скрит в забележката на Силк, засегна най-чувствителната струна в душата му — чувството за неговия собствен произход.