— Какво точно означава цялата тази глупост, Фулрах? — питаше господин Улф.

— Не ме съди така прибързано, Древни — успокоително отговори кралят. — Случили са се някои неща, които ти може би все още не си усетил.

— Знаеш, че усещам всичко, което се случва под небето — каза Улф.

— Знаеше ли, че сме беззащитни, ако Прокълнатия се събуди? Онова, което го държеше в шах, е било откраднато от трона на Риванския крал.

— Всъщност аз вървях по следата на крадеца, когато твоят благороден капитан Брендиг прекъсна моето търсене.

— Съжалявам — каза Фулрах, — но ти и без това нямаше да стигнеш по-далеч. Всичките крале на Алория вече три месеца те търсят. Твоят образ, изрисуван от най-добрите художници, е предаден в ръцете на всеки посланик, агент или служител в петте кралства на севера. Преследват те от мига, когато си напуснал Дарайн.

— Фулрах, аз съм зает. Кажи на алорнските крале да ме оставят на мира. Защо така внезапно са се заинтересували от мен?

— Те искат да се посъветват с тебе — отговори кралят. — Алорните се подготвят за война и дори в моята бедна Сендария тихомълком започна мобилизация. Ако Прокълнатия се събуди сега, всички сме обречени. Мощта, която е била открадната, може да бъде използвана за неговото събуждане, а първата му стъпка ще бъде нападение срещу запада. Ти знаеш това, Белгарат. А също така знаеш, че преди да се завърне кралят на Рива, западните кралства са напълно беззащитни.

Гарион примигна и трепна рязко, след това се опита да прикрие своето внезапно движение, като се наведе да огледа един фин детайл върху гоблена. Каза си, че само така му се е счуло. Името, което бе произнесъл крал Фулрах, не можеше да е Белгарат. Белгарат беше герой от приказките за вълшебства, от старинните легенди.

— Просто кажи на алорнските крале, че аз преследвам крадеца — каза господин Улф. — Тъкмо сега нямам време за военни съвети. Ако ме оставят на мира, ще мога да го настигна преди да е направил някоя пакост с онова, което е откраднал.

— Не предизвиквай съдбата, Фулрах — посъветва го и леля Поул. — Твоята намеса ни струва много време, което не можем да си позволим да губим. Внимавай да не ме ядосаш.

— Познавам могъществото ти, лейди Поулгара — твърдо отговори кралят и Гарион подскочи още веднъж. — Ала нямам избор. Дал съм дума да ви заведа във Вал Алорн при кралете на Алория, а един крал не бива да нарушава обещанието си.

В другата стая се възцари тишина. Умът на Гарион започна да се блъска над десетките възможности, които дочутите думи бяха разкрили пред него.

— Ти не си лош човек, Фулрах — каза господин Улф. — Може би не си толкова умен, колкото бих желал, но това не променя нещата — добър човек си. Никога няма да вдигна ръка срещу теб, нито аз, нито моята дъщеря.

— Говори само за себе си, Стари вълко — мрачно го прекъсна леля Поул.

— Не, Поулгара — каза той. — Щом трябва да отидем във Вал Алорн, нека се отправим натам възможно най-бързо. Колкото по-скоро обясним положението на алорните, толкова по-рано те ще престанат да ни пречат.

— Мисля, че с възрастта мозъкът ти е започнал да се размеква, татко — каза леля Поул. — Нямаме време за тази разходка до Вал Алорн. Фулрах и сам може да обясни всичко на Алорнските крале.

— Няма да има никаква полза от това, лейди Поулгара — печално каза кралят. — Както подчерта твоят баща, аз не съм особено умен. Алорнските крале няма да ме изслушат. Ако тръгнете сега, те ще изпратят някой друг като Брендиг и отново ще ви арестуват.

— Тогава на този нещастник може да се наложи да изживее остатъка от дните си като крастава жаба или като репичка — заплашително изрече леля Поул.

— Стига, Поул — прекъсна я господин Улф. — Има ли готов кораб, Фулрах?

— Да, очаква ви на северния кей, Белгарат — отговори кралят. — Кораб от Черек, изпратен от крал Анхег.

— Добре — каза господин Улф. — Значи утре заминаваме за Черек. Изглежда, че ще се наложи да разтълкувам едно две неща на някои твърдоглави алорни. Ти ще дойдеш ли с нас?

— Длъжен съм — отговори Фулрах. — Съветът е общ и Сендария е включена в него.

— Ти не чу последните ми думи, Фулрах — напомни леля Поул.

— Остави, Поул — каза господин Улф. — Той постъпва така, както смята, че е правилно. Ще изясним нещата, когато пристигнем във Вал Алорн.

Гарион разтреперан се отдръпна от вратата. Това беше невъзможно! Типичното му сендарско възпитание в дух на скептицизъм не му позволяваше дори да помисли за подобен абсурд. Ала макар и неохотно, Гарион си наложи да обмисли тази идея и да погледне истината в очите.

Ами ако господин Улф наистина беше вълшебникът Белгарат, човек, живял повече от седем хиляди години? И леля Поул наистина беше неговата дъщеря — вълшебницата Поулгара, която беше съвсем малко по-млада от своя баща? Всичките късчета от дочути разговори, тайнствените намеци, полуистините, всичко отиде по местата си. Силк беше прав — тя не можеше да бъде негова леля. Гарион изведнъж беше останал кръгъл сирак. Бе захвърлен сред света без никакви кръвни роднини, без надежда, че принадлежи някому, без наследство, към което да се чувства привързан. Той отчаяно пожела да си отиде у дома, там, във фермата на Фалдор, където, без да бъде измъчван от кошмарни мисли, можеше да потъне в забрава, където нямаше вълшебници нито странни пътувания в търсене на нещо неизвестно, където нищо нямаше да му напомня за леля Поул и за жестоката измама, в каквато тя бе превърнала целия му живот.

Рано сутринта, преди да засияят първите сиви отблясъци на зората, те вече препускаха на бързи коне по тихите улици на Сендар към пристанището и кораба, който ги очакваше там. Премените от миналата нощ бяха свалени и всички носеха обичайните си дрехи. Дори крал Фулрах и граф Селайн в обикновено облекло приличаха на двама средно заможни сендари, тръгнали да уреждат търговските си дела. Кралица Лейла, която нямаше да замине с тях, яздеше до съпруга си и разговаряше с него със сериозен вид, а изразът й беше такъв, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Групата беше ескортирана от войници с тежки наметала, които ги бранеха от пронизващия леден вятър, долитащ откъм морето.

Каменните кейове на столицата Сендар се врязваха в разпенената вода тъкмо на мястото, където свършваше улицата, свързваща палата с пристанището; там ги чакаше корабът, който се люлееше и опъваше дебелите въжета, придържащи го към кея. Беше лек плавателен съд, тесен, с висок нос и очертания, които наподобяваха вълк — факт, който едва ли можеше да успокои нервността на Гарион преди първото му пътуване по море. На палубата се шляеха няколко свирепи наглед моряци с дълги бради, облечени в оръфани кожени дрехи. С изключение на Барак тези хора бяха първите череки, които Гарион виждаше, и първото му впечатление беше, че те вероятно ще се окажат напълно ненадеждни.

— Барак! — изкрещя един плещест мъж, който се бе покатерил до средата на мачтата, стисна с две ръце едно от въжетата, плъзна се като вихър по него и прескочи от кораба на кея.

— Грелдик! — изрева Барак в отговор, свлече се от коня си и сграбчи страшния на вид моряк в мечешка прегръдка.

— Изглежда, че граф Барак се познава с нашия капитан — отбеляза граф Селайн.

— Доста обезпокоително — додаде кисело Силк. — Надявах се, че ще имаме трезв, разумен капитан на средна възраст с консервативен нрав. И да ви кажа, въобще не съм привързан към корабите и пътешествията по море.

— Чувал съм, че капитан Грелдик е един от най-добрите моряци в Черек — увери го графът.

— Милорд — отбеляза Силк огорчено, — определенията, с които си служат череките, са често неточни. — Той спря недоволния си поглед на Барак и Грелдик — двамата вдигаха тост за срещата си с халби бира, които един ухилен моряк им бе подал от кораба.

Кралица Лейла бе слязла от коня и прегръщаше леля Поул.

— Моля те, пази бедния ми съпруг, Поул — каза тя с колеблив смях. — Не позволявай на алорнските побойници да го подтикнат да извърши някаква глупост.