— Разбира се, Лейла — отговори й утешително леля Поул.

— Стига, Лейла — възпротиви се крал Фулрах. — Сам ще се пазя. Нали съм мъж, в края на краищата.

Дребната закръглена кралица изтри очите си.

— Искам да ми обещаеш, че ще носиш топли дрехи — каза тя. — И не пий по цели нощи с Анхег.

— Предстои ни сериозна работа, Лейла — отвърна кралят. — Няма да има време за пиене.

— Познавам Анхег прекалено добре — изсумтя презрително кралицата, обърна се към господин Улф, изправи се на пръсти и целуна брадатата му буза.

— Скъпи Белгарат — каза тя. — Обещай ми, че когато всичко свърши, ти и Поул пак ще ни дойдете на гости и ще останете дълго.

— Обещавам, Лейла.

— Започва отливът, кралю — каза Грелдик. — Корабът ми вече губи спокойствие.

— Боже мой! — извика кралицата, прегърна краля и зарови лице в рамото му.

— Стига де, стига — замърмори неловко Фулрах.

— Тръгвай, или ще се разплача направо тук, пред всички — рече тя и го изблъска напред.

Камъните по кея бяха хлъзгави, изящният черекски кораб се клатеше и подскачаше в неспокойната вода. Тясната дъска, по която трябваше да преминат, за да се качат на палубата, се размърда, после изскърца застрашително, но всички успяха да се качат на борда, без да пострадат. Моряците изтеглиха въжетата и заеха местата си на греблата. Лекият кораб се отдалечи рязко от кея и бързо се плъзна във водите на пристанището сред тежките и обемисти търговски кораби, хвърлили котва наоколо. Кралица Лейла стоеше унило на кея, заобиколена от високите войници. Тя помаха няколко пъти с ръка и продължи да гледа след кораба, храбро вдигнала малката си брадичка. Грелдик зае мястото си на румпела и Барак се разположи до него. После капитанът даде знак на един мускулест тантурест войн, който беше клекнал наблизо. Тантурестият мъж кимна и смъкна с ръка парче парцаливо корабно платно, под което беше скрит барабан. Започна бавно да го бие и гребците незабавно подеха ритъма. Корабът се плъзна напред и навлезе в открито море.

Вълноломът вече не осигуряваше защита на кораба. Вълнението беше така страшно, че плавателният съд престана да се люлее, а бягаше по гребена на вълната, за да разцепи с носа си следващата. Дългите гребла ритмично се потапяха във водата под такта на бавните удари на барабана и правеха малки водовъртежи на повърхността на вълните. Морето беше оловносиво под зимното небе. Ниският, покрит със сняг бряг на Сендария се плъзгаше от дясната им страна безрадостен и пуст.

Гарион прекара по-голямата част от деня треперейки в една ниша на завет под високия нос на кораба, като се взираше меланхолично към морето. Предната нощ животът му беше разбит и сега цялата сериозност на това нещастие тегнеше в съзнанието му. Представата, че Улф е Белгарат, а леля Поул е Поулгара, естествено беше истински абсурд. Ала той беше убеден, че поне в част от нея има истина. Тя може би не беше Поулгара, ала почти с пълна сигурност момчето можеше да заяви, че тя не е негова леля. Доколкото му позволяваше обстановката, Гарион избягваше да я гледа и не разговаряше с никого.

През нощта спаха в претъпканото помещение, разположено в кърмата на кораба. Господин Улф остана на дълъг разговор с крал Фулрах и граф Селайн. Гарион тайно наблюдаваше стареца, чиято сребриста коса и късо подстригана брада сякаш блещукаха в светлината на полюляващата се газена лампа, окачена на една греда на ниския таван. Улф изглеждаше същият както винаги. Накрая Гарион се обърна на другата страна и заспа.

На следващия ден заобиколиха подобния на кука полуостров на Сендария и се насочиха на североизток. Духаше хубав попътен вятър. Платната бяха вдигнати и гребците можеха да отдъхнат. Гарион продължи да се бори с мислите, които го измъчваха.

На третия ден времето стана бурно и смразяващо студено. Всичките платна и въжета бяха покрити със скреж и пращяха под напора на вятъра, тънки ледени блокчета съскаха във водата около кораба.

— Ако това не престане, преминаването през Дивата вълна ще е ужасно — отбеляза Барак и впери поглед към скованото от студ море.

— Дивата какво? — попита Дурник, обзет от опасения. Ковачът въобще не се чувстваше добре на кораба. Страдаше от морска болест и беше станал раздразнителен.

— Дивата вълна на Черек — обясни Барак. — Това е пролив, дълъг около една левга, между северния край на Сендария и най-южните земи на Черекския полуостров — място с голямо мъртво вълнение, въртопи, водовъртежи и така нататък. Не се тревожи, Дурник. Корабът е добър, пък и Грелдик знае тайната на плаването през Дивата вълна. Може да се окаже малко трудничко, но за нас няма никаква опасност — освен ако нямаме лош късмет, естествено.

— Това, дето току-що го каза, много ободрява — сухо се обади Силк, който стоеше до тях. — Вече трети ден се мъча да не мисля за Дивата вълна.

— Наистина ли е толкова зле? — попита Дурник отпаднало.

— Специално ще се погрижа да не бъда трезвен, когато минаваме през пролива — закани се Силк.

Барак се разсмя.

— Трябва да бъдеш благодарен на Дивата вълна — заяви той. — Тя задържа Империята извън Черекския залив. Цяла Драсния щеше да бъде Толнедранска провинция, ако го нямаше този пролив.

— От политическа гледна точка съм възхитен от това — отвърна Силк. — Но лично от свое име бих заявил, че ще съм невероятно щастлив, ако никога вече не ми се налага да видя Дивата вълна.

На следващия ден хвърлиха котва близо до скалистия бряг на северна Сендария и зачакаха прилива. След известно време вълните отслабнаха, смениха посоката си и водите на Морето на ветровете нахлуха и полетяха през Дивата вълна, за да увеличат дълбочината на Черекския залив.

— Намери нещо здраво прикрепено към палубата и се хвани за него, Гарион — посъветва го Барак, когато Грелдик заповяда да вдигнат котвата. — С този попътен вятър преминаването на пролива може да се окаже интересно. — Той закрачи по тясната палуба и зъбите му блеснаха във ведра усмивка.

Беше глупаво — Гарион знаеше това още в мига, когато се изправи и последва мъжа с червената брада към носа, но четирите дни, прекарани в самотен размисъл над загадка, която отказваше да се подчини на каквато и да било логика, го караха да се чувства обзет едва ли не от войнствено безрасъдство. Той стисна зъби и се хвана за един ръждясал железен обръч, закрепен неподвижно към носа.

Барак се засмя и здравата го плесна по рамото.

— Добро момче — рече одобрително гигантът. — Ще стоим тук заедно и ще надникнем дълбоко в гърлото на Дивата вълна.

Гарион реши да не му отговаря.

Тласкан от попътния вятър и прилива, корабът на Грелдик буквално прелетя през пролива, като се отклоняваше от курса си и се тресеше, сграбчен от страшните подводни течения на мъртвото вълнение. Ледени пръски опърлиха лицата им и Гарион, наполовина ослепен от тях, не видя огромния водовъртеж в самия център на Дивата вълна до момента, когато връхлетяха право срещу него. Стори му се, че чува страхотен рев, и изтри очи — тъкмо навреме, за да зърне въртопа, зейнал точно пред погледа му.

— Какво е това? — изкрещя той, като се опита да надвика ужасния шум.

— Великият въртоп — извика Барак. — Дръж се.

Въртопът беше по-голям от село Горен Гралт и се спускаше с ужасяващ скок в кипяща, изпълнена с мъгла от водни капки бездна на невъобразимо разстояние под тях. Вместо да насочи кораба встрани, Грелдик, противно на всички очаквания, го тласна направо към него.

— Какво прави? — изкрещя Гарион.

— Това е тайната на преминаването през Дивата вълна — изрева Барак. — Обикаляме два пъти въртопа, за да наберем по-висока скорост. Ако корабът не се разцепи, изскача като камък, изстрелян от прашка, и така преминаваме през мъртвото вълнение, преди теченията да ни уловят и да намалят скоростта ни. Иначе мъртвото вълнение ще ни издърпа обратно.

— Ами ако корабът не издържи?

— Е, понякога корабите се разцепват и потъват — отвърна Барак. — Не се тревожи, момче. Това не се случва често, пък и корабът на Грелдик ми изглежда достатъчно здрав.