Кралете сериозно кимнаха и после всички станаха от местата си.

Анхег пристъпи до господин Улф.

— Бихте ли могли да дойдете в стаята ми след около час, Белгарат? — тихо попита той, — Искам да поговоря с теб и Поулгара преди да тръгнете.

— Добре, щом желаеш така, Анхег — отвърна господин Улф.

— Ела, Гарион — подкани го леля Поул. — Трябва да се погрижим за опаковането на багажа.

Гарион, обхванат от страхопочитание пред сериозността на обсъжданите въпроси, тихо се изправи и я последва.

Работната стая на крал Анхег беше обширно, потънало в безпорядък помещение, разположено в квадратна кула. Книги в тежки кожени подвързии бяха разхвърляни навсякъде, странни устройства със зъбчати колела, подемни механизми и малки вериги от пиринч бяха подредени върху маси или специални поставки. Карти със сложни очертания, оцветени в различни красиви цветове, бяха окачени по стените, а подът беше осеян с парчета пергамент, изпълнени с думи, написани с дребен почерк. Крал Анхег, чиято черна корава коса бе увиснала над очите му, седеше пред една наклонена маса в меката светлина на две свещи и разглеждаше някаква книга, написана върху тънки, пропукващи листа пергамент.

Стражът пред вратата ги пусна да влязат, без да произнесе нито дума, и господин Улф бързо се придвижи до средата на стаята.

— Искаше да ни видиш, Анхег?

Кралят на Черек се изправи, вдигна поглед от книгата и я отмести.

— Влез, Белгарат — рече той и кимна вместо поздрав. — Влез и ти, Поулгара. — После хвърли поглед към Гарион, който несигурно стоеше до вратата.

— Твърдо държа на онова, което казах — заяви леля Поул.

— Няма да му позволя да се отдалечи от очите ми, докато не съм сигурна, че кролимът Ашарак няма да може да го достигне.

— Както желаеш, Поулгара — каза Анхег. — Влез, Гарион.

— Виждам, че продължаваш проучванията си — одобрително отбеляза господин Улф и огледа потъналата в безредие стая.

— Има толкова неща, които ми се иска да науча — рече Анхег и посочи с безпомощен жест бъркотията от книги, пергаменти и странни машини. — Имам чувството, че може би щях да съм по-щастлив, ако ти никога не ме беше запознавал с тази невъзможна задача.

— Ти сам ме помоли — просто отвърна Улф.

— А ти можеше да кажеш „не“ — засмя се Анхег. После грубото му лице стана сериозно, той още веднъж погледна Гарион и заговори по заобиколен начин: — Не бих искал да се намесвам, но поведението на този Ашарак ме тревожи.

Гарион се отдалечи от леля Поул и започна да проучва една от малките машинки, поставена върху близката маса, като внимаваше да не я докосва.

— Аз ще се погрижа за Ашарак — заяви леля Поул.

Ала Анхег настоя на своето.

— От векове се носят слухове, че ти и твоят баща закриляте… — той се поколеба, хвърли поглед към Гарион, след това спокойно продължи: — закриляте нещо, което трябва да бъде защитено на всяка цена. Някои от моите книги разказват за него.

— Четеш прекалено много — прекъсна го леля Поул.

Анхег отново се засмя.

— Така времето минава по-бързо, Поулгара, Другата възможност е да пиянствам с моите графове, ала стомахът ми стана малко слаб за това — и ушите ми също. Имаш ли някаква представа какъв шум се вдига в зала, претъпкана с пияни череки? Моите книги не крещят, не се хвалят, нито падат под масите, за да хъркат там. Те наистина са най-добрата ми компания.

— Истинска глупост — заяви леля Поул.

— Всички от време на време се държим глупаво — отбеляза философски Анхег. — Но нека се върнем към въпроса, който повдигнах преди малко. Ако онези слухове, за които споменах, са верни, не поемате ли твърде сериозни рискове? Търсенето на крадеца вероятно ще бъде много опасно.

— Никое място на света не е достатъчно безопасно — отвърна господин Улф.

— Защо се подлагате на изпитания, щом това не е необходимо? — попита Анхег. — Ашарак не е единственият кролим на света, знаете това много добре.

— Виждам защо са те нарекли Анхег Хитрия — каза Улф с усмивка.

— Няма ли да е по-сигурно да оставите онова специално нещо под моя грижа? — предложи Анхег.

— Вече разбрахме, че дори и Вал Алорн не е достатъчно сигурен и недосегаем за кролимите, Анхег — категорично заяви леля Поул. — Рудниците на Ктхол Мургос и Гар ог Надрак са безбройни и кролимите разполагат с много повече злато, отколкото можеш да си представиш. Колко още такива като Джарвик се купили? Стария вълк и аз имаме опит и умеем добре да пазим онова нещо, за което спомена. С нас то ще бъде на сигурно място.

— Но все пак ти благодаря за загрижеността, която прояви — рече господин Улф.

— Този въпрос засяга всички ни — отвърна Анхег.

Гарион, въпреки своята младост и безразсъдство, което проявяваше в определени случаи, не беше глупав. Бе очевидно, че онова, за което приказваха, по някакъв начин се отнасяше до него и бе твърде възможно да е свързано със загадката на неговия произход. За да прикрие факта, че се вслушва в техния разговор, той взе една малка книга, подвързана в странна черна кожа. Отвори я, но в нея нямаше нито картинки, нито някакви разбираеми рисунки — само текст, изписан с подобни на паяци знаци, които му се сториха отвратителни.

Леля Поул, която, изглежда, винаги знаеше с какво се занимава той, го погледна и рязко попита:

— Какво правиш?

— Просто гледах — отвърна момъкът. — Аз не умея да чета.

— Веднага я остави — нареди тя.

Крал Анхег се усмихна.

— И без това нямаше да можеш да го прочетеш, Гарион — обясни той. — Книгата е написана на стария език на ангараките.

— Ами ти какво правиш с това отвратително нещо? — попита го леля Поул. — Кралят преди всички останали люде би трябвало да знае, че е забранено да се занимава с подобни вещи.

— Това е само книга — успокои я господин Улф. — Тя не притежава никаква мощ, освен ако някой не й позволи да разполага с нея.

— Но — допълни Анхег, като замислено потри бузата си, — книгата ни дава представа за ума и мислите на нашия враг. Винаги е полезно човек да знае такива неща.

— Не можеш да опознаеш ума на Торак — каза леля Поул. — Много е опасно да разкриваш себе си пред него. Той може да хвърли в душата ти отрова, без дори да усетиш какво става.

— Не смятам, че опасността от това наистина съществува, Поул — отбеляза Улф. — Умът на Анхег е достатъчно добре подготвен да избегне клопките в книгата на Торак. В края на краищата те са прекалено очевидни.

Анхег погледна към другия край на стаята, където стоеше Гарион, и му кимна да се приближи. Гарион прекоси пространството, което ги разделяше, и застана пред краля на Черек.

— Ти си наблюдателен младеж, Гарион — сериозно заговори крал Анхег. — Днес ти ми направи услуга и може да ми се обадиш по всяко време. В отговор аз съм готов винаги да ти услужа. — Той протегна дясната си ръка и Гарион я стисна, без да мисли.

Очите на крал Анхег изведнъж се разшириха и лицето му леко пребледня. Той обърна ръката на Гарион и погледна сребристия белег върху дланта му.

Внезапно ръцете на леля Поул също се озоваха там, решително затвориха пръстите на Гарион и ги отдръпнаха от хватката на Анхег.

— Значи е вярно — тихо отрони Анхег.

— Стига — каза леля Поул. — Не обърквай момчето. — Ръцете й все още здраво държаха десницата на Гарион. — Ела, скъпи — поде тя. — Време е да свършим с опаковането на багажа.

Умът на Гарион заработи светкавично. Защо белегът върху ръката му беше уплашил толкова много Анхег? Той знаеше, че знакът, получен от рождение, се предава по наследство. Веднъж леля Поул му беше казвала, че ръката на баща му имала същия знак, но откъде-накъде това би представлявало интерес за Анхег? Въпросите отиваха твърде далеч. Необходимостта да знае беше почти нетърпима.

Трябваше да научи всичко за своите родители, за леля Поул — и за обстоятелствата, свързани с тях. И ако от отговорите щеше да го заболи, значи така трябваше. Поне щеше да знае истината.