Вечерята приключи и дойде време за неголямата процесия, с която по традиция се отбелязваше Ерастид. Седмина по-стари ратаи, които се бяха измъкнали неусетно по-рано, се появиха на входната врата, облечени в дълги дрехи с качулки. Бяха сложили боядисани маски, които представляваха образите на Боговете. Костюмите бяха стари и смачкани — нали цяла година бяха стояли сгънати на тавана в къщата на Фалдор. С бавни стъпки маскираните фигури влязоха в трапезарията и се наредиха край масата, където седеше Фалдор. Всеки един каза няколко думи, като по този начин разкри кой Бог олицетворява.

— Аз съм Алдур — прозвуча иззад маската гласът на Кралто. — Богът, който живее сам. Аз заповядвам да се роди този свят.

— Аз съм Белар — долетя друг познат глас иззад втората маска. — Богът Мечка на Алорните. И аз заповядвам да се роди този свят.

По своя ред минаха Чалдан, Иса, Недра, Мара, докато се появи последната фигура, която, за разлика от другите, беше облечена в черно, а маската й беше направена от стомана, вместо от дърво.

— Аз съм Торак — глухо отекна гласът на Дурник иззад маската. — Богът Дракон на ангараките. И аз заповядвам да се роди този свят.

Внезапно движение привлече погледа на Гарион и той веднага го проследи с очи. Мургът бе покрил лице с ръцете си в странен, почти церемониален жест. Зад него петимата тули трепереха. Лицата им бяха станали пепеляви.

Седемте фигури пред масата на Фалдор съединиха ръцете си.

— Ние сме Богове — извикаха те в един глас. — Ние заповядаме да се роди този свят.

— Слушайте думите на Боговете — извика Фалдор. — Боговете са добре дошли в къщата на Фалдор.

— Боговете дават своята благословия на къщата на Фалдор — отвърнаха седмината. — И на всички хора, събрани тук.

После се обърнаха и бавно, както бяха дошли, напуснаха трапезарията.

Дойде редът на подаръците. Всички бяха обхванати от възбуда, защото подаръците бяха от Фалдор и добрият фермер дълго бе умувал какъв е най-подходящият подарък за всеки един от неговите хора. Нови ризи, панталони, рокли и обувки се виждаха навсякъде, но тази година Гарион бе опиянен от радост, когато отвори малко, завито с плат вързопче и намери в него изящна, скрита в красива ножница кама.

— Той вече е почти мъж — обясни Фалдор на леля Поул. — А мъжът винаги има нужда от добър нож.

Гарион естествено незабавно изпробва острието на подаръка си и веднага успя да се пореже.

— Е, тъкмо това трябваше да се очаква — рече леля Поул, но дали приказваше за раната, за самия подарък, или за това, че Гарион е пораснал, така и не можа да се разбере.

На следващата сутрин мургът купи свинските бутове и си замина заедно с петимата тули. След няколко дни Анхелда и Айлбриг опаковаха багажа си и поеха обратния път към град Сендар, а фермата на Фалдор се върна към обичайния си начин на живот.

Зимата продължи. Снегът затрупа всичко, после се стопи и пролетта отново дойде, както винаги. Единственото събитие, което направи тази пролет по-различна от всички останали, бе пристигането на Брил, новия ратай. Един от по-младите работници се беше оженил, после нае малък земеделски имот наблизо и напусна фермата, натоварен с полезни подаръци и съвети от Фалдор как да устрои живота си като женен човек. Брил беше нает на негово място.

Според Гарион Брил беше определено неприятна добавка към фермата. Туниката и панталоните на мъжа бяха кърпени и изцапани с петна. Черната коса и рядката му брада бяха сплъстени, очите му бяха разногледи, той беше навъсен, саможив човек, вечно мръсен. Около него се носеше кисела миризма на стара пот, отблизо направо непоносима. След няколко опита да го заговори Гарион се отказа и започна да го отбягва.

Но момчето откри други неща, които запълниха времето му тази пролет и последвалото я лято. Макар че досега приемаше Зубрет по-скоро като пречка в игрите, отколкото като истински другар, Гарион съвсем внезапно започна да я забелязва. Винаги бе осъзнавал, че тя е хубава, но преди идването на пролетта този факт беше съвсем маловажен и той предпочиташе компанията на Рундориг и Доруун. Сега положението се промени. Откри, че другите две момчета също са започнали да й обръщат повече внимание, и за пръв път в живота си започна да чувства събуждането на ревността.

Зубрет, разбира се, безобразно флиртуваше и с тримата и с положителност сияеше от щастие, когато те си хвърляха свирепи погледи в нейно присъствие. Задълженията на Рундориг го задържаха по-голямата част от времето в полето, ала Доруун представляваше сериозна грижа за Гарион. Той стана твърде нервен и често започна да си намира извинения, за да се измъкне на двора, където проверяваше дали Доруун и Зубрет не са заедно насаме.

Собствената му тактика беше очарователно проста — Гарион прибягна до подкупване. Зубрет като всички малки момичета обичаше бонбони, а Гарион имаше достъп до цялата кухня и скоро двамата установиха следното споразумение: Гарион крадеше бонбони от кухнята за своята приятелка с коси с цвета на слънчев лъч и в замяна тя му позволяваше да я целуне. Може би нещата щяха да отидат още по-далеч, ако един ярък летен следобед леля Поул не ги бе хванала в разгара на подобна размяна, уединени в сеното в плевника.

— Стига толкова — твърдо обяви тя от вратата.

Гарион виновно се дръпна от Зубрет.

— Нещо ми беше паднало в окото — бързо излъга Зубрет. — Гарион се опитваше да го извади.

Гарион мълчеше. Лицето му се заливаше в плътна, яростна руменина.

— Наистина ли? — рече леля Поул. — Много интересно. Ела с мен, Гарион.

— Аз… — почна той.

— Тръгвай, Гарион.

С това се сложи край на историята с бонбоните. От този ден насетне времето на Гарион беше изцяло заето в кухнята, а леля Поул, изглежда, непрекъснато го държеше под око. Той дълго време се чудеше какво да прави и отчаяно се тревожеше за Доруун, който сега изглеждаше противно самодоволен, но леля Поул не намали бдителността си и Гарион си остана в кухнята.

В средата на есента, когато листата загубиха зеления си цвят и вятърът ги обрули от дърветата като червено-златен сняг, когато вечерите станаха хладни, а димът от комините във фермата на Фалдор се издигаше, тънък и син, направо към студените звезди по лилавото небе, се върна Улф. Един ветровит следобед той се появи на пътя под ниско надвисналото есенно небе, окапалата шума се въртеше около нозете му, а огромната му тъмна пелерина плющеше на вятъра.

Гарион, който сипваше помията от кухнята на прасетата, го забеляза и изтича да го посрещне. Старецът изглеждаше мръсен след дългия път и много уморен, лицето му под сивата качулка беше безрадостно. Обичайното му лекомислено и бодро поведение бе заменено от мрачно настроение. Гарион никога не го беше виждал такъв.

— Гарион — каза Улф вместо поздрав, — виждам, че си пораснал.

— Минаха пет години — отговори Гарион.

— Нима изтече толкова много време?

Гарион кимна и закрачи до своя приятел.

— Всички ли са добре?

— О, да — каза Гарион. — Всичко си е същото. С изключение на това, че Брелдо се ожени и напусна фермата, а старата кафява крава умря миналото лято.

— Помня кравата — подхвърли Улф, после добави: — Трябва да говоря с леля ти Поул.

— Днес тя не е в добро настроение — предупреди го Гарион. — По-добре ще е, ако отдъхнеш в някой от хамбарите. Ще ти донеса нещо за хапване и пийване.

— Ще трябва да рискуваме и да изтърпим лошото й настроение — отговори Улф. — Онова, което имам да й казвам, не може да чака.

Минаха през портата, прекосиха двора и стигнаха до вратата на кухнята. Леля Поул ги чакаше.

— Пак ли? — язвително изрече ти, сложила ръце на кръста си. — Кухнята ми все още не се е съвзела от последното ти посещение.

— Господарке Поул — започна Улф и се поклони, после изведнъж направи нещо странно — пръстите му очертаха малка сложна фигура във въздуха пред гърдите му. Гарион беше съвсем сигурен, че този жест не е предназначен за неговите очи.