Очите на леля Поул леко се разшириха, после се стесниха. Лицето й помрачил.
— Откъде знаеш… — започна тя, после внезапно се обърна към момчето. — Гарион, трябват ми моркови. Вземи лопата и кофа и ми извади малко от градината зад кухнята.
— Но… — възрази той, но после, разтълкувал добре изражението й, веднага излезе.
Взе лопата и кофа от близкия навес и се приближи до кухненската врата. Подслушването естествено не беше добър навик и се считаше за върховна проява на лошо възпитание, но Гарион отдавна бе стигнал до заключението, че когато го отпращат някъде, разговорът непременно е интересен и по всяка вероятност се отнася конкретно до него. За кратко време му се наложи да се бори със съвестта си против тази постъпка, но след като не видя какво лошо би могло да последва от нея — докато той не издава нищо от онова, което е чул, — съвестта му загуби битката с любопитството.
Слухът на Гарион беше много остър, ала все пак му бяха необходими няколко мига, докато съумее да различи двата познати гласа сред другите звуци в кухнята.
— Той няма да остави никаква следа — каза леля Поул.
— Няма — отвърна Улф. — Но самият предмет ще остави следи, които аз мога да уловя. Мога да го следвам така лесно, както лисицата умее да намира следите на заека.
— И къде ще го занесе? — попита жената.
— Кой може да каже? Неговият ум е затворен за мен. Предполагам, че ще се насочи на север към Боктор. Оттам е най-краткият път до Гар ог Надрак. Той ще узнае, че го преследвам, и ще иска да отиде в земите на ангараките колкото е възможно по-скоро. Кражбата няма да бъде завършена изцяло, докато се намира в земите на Западните кралства.
— Кога се случи това?
— Преди четири седмици.
— Може би вече се намира в кралствата на ангараките.
— Едва ли. Пътят е дълъг. Но дори да е там, ще трябва да го проследя. Ще имам нужда от твоята помощ.
— Не мога да дойда. Трябва да бдя над момчето.
Любопитството на Гарион беше почти непоносимо. Той се прилепи по-плътно до кухненската врата.
— Момчето е на сигурно място тук — каза Улф. — Работата не търпи отлагане.
— Не — възрази му леля Поул. — Дори това място не е сигурно. Един мург и петима тули дойдоха тук миналия Ерастид. Мургът се представи за търговец, но започна да задава прекалено много въпроси — за някакъв старец и момче, наречено Рундориг, които били забелязани преди години в Горен Гралт. Може да ме е разпознал.
— Значи положението е много по-сериозно, отколкото мислех — замислено произнесе Улф. — Трябва да преместим някъде момчето. Може да го оставим другаде, при приятели.
— Не — отново не се съгласи леля Поул. — Ако тръгна с тебе, ще трябва да дойде и той. Той е на такава възраст, когато трябва да бъде наблюдаван особено внимателно.
— Не ставай глупачка — рязко каза Улф.
Гарион беше изумен. Никой не приказваше по този начин на леля Поул.
— Аз трябва да взема решението — отговори леля Поул. — Споразумяхме се, че аз ще се грижа за него, докато порасне. Няма да тръгна, ако той не дойде с мен.
Сърцето на Гарион заби силно.
— Поул — рязко каза Улф. — Помисли си къде може да стигнем. Не можем да вземем момчето с нас.
— Той ще е на по-сигурно място дори в Кхтол Мургос или в самата Малореа, отколкото ако остане тук сам и аз не го наблюдавам — заяви леля Поул. — Миналата пролет го улових с момиче на неговата възраст в плевника. Казах ти, трябва да го пазим.
Улф се разсмя весело.
— Това ли било? Прекалено много се тревожиш за такива маловажни неща.
— Как ще ти хареса, ако се върнем и го заварим женен, на път да стане баща? — попита леля Поул гневно. — От него ще излезе отличен фермер, нали? Много важно, че ще трябва да чакаме още сто години, за да се получи отново подобно съчетание на обстоятелствата.
— О, сигурно не се е стигнало толкова далеч. Те са още деца.
— Ти си сляп, Стари вълко — каза леля Поул. — Тук е затънтената Сендария и момчето е възпитано така, че ще извърши онова, което почтеността изисква от него. Момичето е малка светлоока кокетка, която съзрява прекалено бързо, за да бъда спокойна. Тъкмо сега очарователната малка Зубрет е много по-опасна от който и да било мург. Или момчето идва с нас, или няма да тръгна. Ти носиш своята отговорност, а аз — своята.
— Нямаме време за спорове — каза Улф. — Щом трябва, значи трябва.
Гарион почти престана да диша от възбуда. Усети само краткотрайна, моментна болка от това, че напуска Зубрет. Обърна се и погледна ликуващо към облаците, които летяха по вечерното небе. И понеже беше обърнат с гръб, не видя, че леля Поул излиза от кухненската врата.
— Доколкото си спомням, градината е от другата страна на къщата — смъмри го тя.
Гарион я погледна виновно.
— И къде са морковите? — продължи тя.
— Ами… търсех лопатата — неубедително излъга той.
— Така ли? Е, виждам, че най-сетне си я намерил. — Веждите й застрашително се свиха.
— Да, току-що я намерих и…
— Чудесно. Морковите, Гарион! Веднага!
Гарион грабна лопатата и кофата и побягна.
Беше паднал здрач, когато се върна и видя, че леля Поул се изкачва по стълбището към стаята на Фалдор. Вероятно щеше да я последва, за да чуе какво си приказват, но едва доловимо движение в тъмния вход на един от навесите го накара да потъне в сянката на вратата. Една човешка фигура тайно се промъкна от навеса към първата площадка на стълбището, което леля Поул току-що бе изкачила, и тихо запълзя по стълбите, щом тя влезе в стаята на Фалдор. Светлината беше слаба и Гарион не успя да различи кой точно бе проследил леля му. Той остави кофата на земята, стисна лопатата като оръжие и се насочи към вътрешния двор, като се стремеше да не излиза извън прикритието на сенките.
В стаята на горния етаж се чу шум от стъпки и фигурата, която се бе долепила до вратата, бързо се спусна по стълбището. Гарион се отдръпна, за да не го забележат. Все още стискаше лопатата готова за бой. Когато фигурата на непознатия се плъзна край него, той долови миризмата на плесен и мръсни дрехи, както и вонята на пот. По-сигурно, отколкото ако бе видял лицето на мъжа, Гарион разбра, че онзи, който се бе промъкнал подир леля Поул, беше Брил, новият ратай.
Вратата горе се отвори и Гарион чу гласа на леля си.
— Съжалявам, Фалдор, но това е семеен проблем. Трябва да напусна незабавно.
— Ще ти плащам повече, Поул. — Гласът на Фалдор потрепваше.
— Парите нямат нищо общо с това — отговори леля Поул. — Ти си добър човек, Фалдор, и твоята ферма се оказа спокоен пристан за мен, когато имах нужда от подобно нещо. Аз съм ти благодарна — повече, отколкото можеш да си представиш, — но трябва да напусна.
— Може би когато разрешиш семейния проблем, ще се върнеш — изрече Фалдор умолително.
— Не, Фалдор — каза жената. — Боя се, че няма да мога.
— Ще ни липсваш, Поул — измърмори фермерът. В гласа му се долавяха неизплакани сълзи.
— И ти ще ми липсваш, скъпи Фалдор. Никога не съм срещала човек с по-добро сърце от твоето. Ще бъде много мило от твоя страна, ако не споменеш нищо за моето заминаване, докато не си тръгна. Не обичам обясненията и сантименталностите, когато човек казва „сбогом“.
— Както желаеш, Поул.
— Не бъди толкова тъжен, приятелю — тихо каза тя. — Моите помощници са добре обучени. Те ще готвят като мен. Твоят стомах никога няма да усети разликата.
— Но сърцето ми ще я усети — промълви Фалдор.
— Не бъди глупав — меко го сгълча тя. — Слизам да се погрижа за вечерята.
Гарион бързо се отдръпна, остави лопатата под навеса и взе кофата с моркови, която бе оставил до портата. Ако разкриеше на леля си, че е видял Брил да подслушва на вратата, това незабавно щеше да създаде множество догадки какво е правил той самият на това място, а Гарион предпочиташе да не отговаря на подобни въпроси. Ала фактът, че бе видял противния Брил да се занимава с неговото любимо безвредно развлечение, го накара да се почувства съвсем неудобно — дори започна да се срамува малко от себе си.
