Гарион бе прекалено възбуден, за да се храни, макар вечерята в трапезарията на Фалдор да изглеждаше такава, както всеки друг път. Момчето тайно наблюдаваше навъсеното лице на Брил, ала ратаят не даваше никакви външни признаци, че разговорът, който бе положил толкова големи усилия да подслуша, му е повлиял с нещо.

Щом вечерята свърши, господин Улф, както винаги, когато посещаваше фермата, отстъпи пред горещите молби и се приготви да разкаже една от своите истории. Изправи се и за миг остана потънал в мисли. Вятърът виеше в комина, факлите потрепваха в поставките на каменните колони.

— Както всички знаят — започна той, — марагите вече не съществуват, а духът на Мара ридае самотен в ледената пустош и вие сред обраслите с мъх развалини на Марагор. Ала също така, както всички знаят, хълмовете и потоците на Марагор са пълни с чисто, жълто злато. Това злато, разбира се, било причината за унищожаването на марагите. Когато някое от съседните кралства усети, че наблизо има злато, изкушението става прекалено голямо, а резултатът — както става почти винаги, когато в отношенията между две кралства се намеси златото — е война. Поводът за тази война бил печалният факт, че марагите били канибали. Макар че този навик е отвратителен за цивилизованите хора, ако в Марагор не било открито злато, никой нямало да обърне внимание на човекоядството, разпространено сред този народ. Ала войната била неминуема. Тя избухнала и марагите били избити. Но духът на Мара и душите на всичките съсечени мараги останали в Марагор, в което скоро се убеждавали всички, които отивали в това обитавано от духове на мъртъвци кралство. Така се случило, че горе-долу по същото време в град Мурос, в южната част на Сендария, живеели трима жадни за приключения мъже и щом чули за всичкото това злато, те решили да предприемат пътешествие до Марагор и да се сдобият с колкото се може повече от жълтия метал. Мъжете, както казах, били храбри, жадни за приключения и се подигравали на приказките за духове. Пътуването им било дълго, защото стотици левги се простират от град Мургос до най-северните области на Марагор, но жаждата за злато непрекъснато ги теглела напред. И се случило така, че през една тъмна, бурна нощ те се промъкнали през границата под носа на патрулите — защото били поставени патрули да възпират такива като тях — и навлезли в Марагор. Близкото кралство, което направило толкова много разходи за войната и претърпяло всичките й нещастия, съвсем естествено не желаело да дели златото с онези, които случайно минавали през Марагор… Тримата пълзели в нощта, изгаряни от жажда за злато. Духът на Мара виел около тях, но те били смели мъже и не се бояли от духове — при това, казвали си те, стенанията не били звуци, издавани от дух, а просто вой на вятъра в клоните на дърветата. После върху хълмовете се спуснала мрачна, мъглива утрин и те чули наблизо ромоленето на река. Както знаят всички, златото най-лесно се намира по бреговете на реките и затова те бързо се отправили към примамливите звуци. Тогава един от тях случайно погледнал надолу в неясната светлина и що да види — земята в краката му била осеяна със злато — цели буци, огромни късове злато. Обзет от алчност, той си замълчал и изостанал назад, докато неговите спътници изчезнали от погледа му; тогава паднал на колене и започнал да събира златото, както дете бере цветя. Но изведнъж чул шум зад гърба си и се обърнал. По-добре да не описвам какво видял. Просто хвърлил всичкото злато и побягнал. Реката, шумът от която долитал до слуха им, вече била съвсем близо и мятала водите си в една дълбока клисура. Двамата други удивени видели как приятелят им се хвърлил от ръба на канарите в клисурата, като дори продължавал да тича, докато падал, и краката му се размахвали във въздуха. Обърнали се и разбрали какво го преследвало. Единият съвсем си изгубил ума и полетял с отчаян вик в пропастта, която погълнала тялото на неговия спътник, но третият, най-храбрият, най-неустрашимият от всички, си казал, че нито един дух в действителност не може да нарани живо човешко същество и не отстъпил. Това, разбира се, била най-голямата му грешка. Духовете го заобиколили, но той смело останал, защото бил сигурен, че те не са в състояние да го наранят.

Господин Улф прекъсна разказа си и отпи малка глътка от халбата си.

— И тогава — продължи старият разказвач, — понеже дори духовете огладняват, те го разкъсали и го изяли още жив.

Косите на Гарион настръхнаха при този ужасяващ край; той усещаше, че и другите на неговата маса са се разтреперили. Въобще не бяха очаквали да чуят подобна история.

Непривлекателното лице на Дурник ковача, който седеше наблизо, изглеждаше объркано. Накрая той заговори.

— Не бих поставил под въпрос истинността на твоя разказ за нищо на света — каза той на Улф, като встъпи в неравна битка с думите. — Но ако те са го изяли — имам предвид духовете, — къде е отишло онова, дето са яли? Искам да кажа — ако духовете са нематериални, както разправят всички хора, значи те нямат стомаси, нали? И с какво биха могли да отхапят поне една хапка?

Лицето на Улф стана лукаво и тайнствено. Той вдигна пръст, сякаш се готвеше да даде някакъв важен отговор на объркания въпрос на Дурник, после изведнъж започна да се смее.

Отначало Дурник изглеждаше ядосан, но после, твърде срамежливо, също се засмя. Смехът полека се разнесе сред останалите слушатели, когато всички схванаха закачката.

— Отлична шега, приятелю — каза Фалдор, който се смееше силно като всички останали. — От нея човек може да се поучи на много неща. Алчността е лоша, но страхът е още по-лош, а светът и без друго крие достатъчно опасности, за да го отрупваме с измислени таласъми. — Фалдор винаги успяваше да преобърне добрия разказ и да го използва като някаква моралистична проповед.

— Така е, добри ми Фалдор — каза Улф по-сериозно. — Но на света съществуват неща, които не могат да бъдат обяснени или отминати със смях.

Брил, който се бе разположил близо до огъня, не се бе присъединил към смеха.

— Никога не съм виждал дух — раздразнено каза той. — Нито пък съм срещал човек, който е виждал, така че не вярвам в никакви магии, вълшебства и други подобни детинщини. — Той се надигна от мястото си и с тежки стъпки излезе от трапезарията, като че разказът му беше нанесъл лична обида.

По-късно, докато леля Поул се занимаваше с почистването на съдовете, а Улф лениво седеше на една маса с халба в ръка, Гарион продължи битката със съвестта си. Сдържаният вътрешен глас изтъкваше многозначително, че прикриването на онова, което бе видял, е не просто глупаво, но може да се окаже опасно. Той остави тенджерата, която търкаше, прекоси кухнята и отиде при тях.

— Може би не е важно — внимателно подхвана той, — но докато се връщах от градината, видях, че Брил вървеше след тебе, лельо Поул.

Тя се обърна и го погледна. Улф остави халбата си на масата.

— Продължавай, Гарион — каза леля Поул.

— Това стана, когато ти отиде да разговаряш с Фалдор — обясни Гарион. — Той изчака, докато ти изчезна нагоре по стълбите и Фалдор те пусна да влезеш. После се промъкна и през цялото време подслушва до вратата. Видях, че е там, когато отидох да оставя лопатата.

— От колко време работи този Брил във фермата? — попита Улф и се намръщи.

— Дойде миналата пролет — отвърна Гарион, — след като Брелдо се ожени и напусна.

— И търговецът мург беше на тържеството на Ерастид във фермата няколко месеца преди това, така ли?

Леля Поул го изгледа проницателно.

— Смяташ, че…

— Смятам, че не би било лошо, ако се поразходя малко и разменя няколко думи с този приятел Брил — мрачно каза Улф. — Знаеш ли къде е неговата стая, Гарион?

Гарион кимна и сърцето му внезапно започна да се блъска като лудо в гърдите му.

— Покажи ми. — Улф стана. Вече не изглеждаше немощен старец. Сякаш годините изведнъж се бяха смъкнали от плещите му.

— Бъди внимателен — предупреди го леля Поул.

Улф се изсмя вледеняващо.

— Аз винаги съм внимателен. Би трябвало да го научиш досега.