Гарион бързо изведе Улф в двора и тръгнаха към стълбището, което стигаше на втория етаж до стаите на ратаите. Заизкачваха се нагоре, меките им кожени обуща не издаваха никакъв звук по протритите каменни стъпала.

— Хей там, в дъното — прошепна Гарион, без точно да знае защо шепти.

Улф кимна и двамата безшумно тръгнаха по тъмния коридор.

— Тук — прошепна Гарион и спря.

— Дръпни се — изсъска Улф и докосна вратата с върховете на пръстите си.

— Заключена ли е? — попита Гарион.

— Това не представлява никаква трудност — тихо каза Улф, сложи ръка върху ключалката, чу се изщракване и вратата за миг се отвори. Улф влезе, Гарион веднага го последва.

Вътре цареше непроницаема тъмнина. Въздухът бе напоен с киселата воня от непраните дрехи на Брил.

— Той не е тук — заговори Улф с нормален тон, измъкна нещо от пояса си, чу се звук от драскане на кремък върху стомана и се посипаха рой искри. Улф подуха върху парче раздърпан фитил и той пламна. Старецът го вдигна над главата си и огледа празната стая.

Подът и леглото бяха осеяни със смачкани дрехи и лични вещи. Гарион веднага осъзна, че това не се дължи просто на немарливост, а е знак на прибързано заминаване, макар че момчето не знаеше по какъв начин бе разбрало това.

Улф изправи рамене, стиснал здраво горящия фитил. Лицето му изглеждаше някак празно, като че умът му търсеше нещо другаде.

— В конюшните! — извика рязко той. — Бързо, момче!

Гарион се обърна и светкавично напусна стаята. Улф го последва по петите, захвърляйки фитила през перилата на стълбището.

В конюшнята блещукаше светлина. Беше слаба, защото някой се опитваше да я прикрие, ала немощните й лъчи се процеждаха през цепнатините на вратата. Конете неспокойно пристъпваха от крак на крак.

— Назад, момче — каза Улф и с един удар отвори вратата.

Брил беше вътре и се мъчеше да оседлае един кон, който се противеше, уплашен от неприятната миризма на човека.

— Тръгваш ли си, Брил? — попита Улф и застана на вратата със скръстени ръце.

Брил бързо се обърна, приготви се за скок, пристъпи напред и изръмжа. Кривогледото му око проблесна в мъждивата светлина на фенера, окачен върху едно колче на яслата, изпочупените му зъби се показаха.

— Странно време за пътешествие — сухо каза Улф.

— Не се бъркай в работата ми, старче — изрече Брил със заплашителен тон. — Ще съжаляваш.

— Съжалявал съм много пъти в моя живот — отвърна Улф. — И не смятам, че ако ми се случи още веднъж, ще почувствам огромна разлика.

— Предупредих те. — Брил изръмжа, ръката му хлътна под наметката и отново се появи с къса, изцапана с ръждиви петна сабя.

— Не бъди глупав — каза Улф. В тона му се долавяше непреодолимо презрение.

Ала Гарион още при първото проблясване на сабята измъкна камата си и застана пред невъоръжения старец.

— Назад, момче! — изкрещя Улф.

Но Гарион вече се бе устремил към противника си с протегната напред кама. По-късно, когато имаше време да обмисли постъпката си, той не можеше да обясни защо бе реагирал така. Някакъв прастар инстинкт, изглежда, се бе събудил в него.

— Гарион — каза Улф. — Не ми пречи!

— Още по-добре — извика Брил и вдигна сабята си.

В този миг се появи Дурник. Той сякаш изникна от нищото, грабна един волски хомот и изби с него сабята от ръката на Брил. Вбесен, Брил се втурна срещу него и вторият удар на Дурник улучи кривогледия в ребрата, малко по-ниско от мишницата. Дъхът със свистене излезе от белите дробове на ратая, той падна и започна да се гърчи на осеяния със слама под.

— Как не те е срам, Гарион — укорително заговори Дурник. — Не направих ножа ти, за да вършиш такива неща.

— Той щеше да убие господин Улф — възрази Гарион.

— Я да оставим това — каза Улф, наведе се над задъхания мъж на пода в конюшнята, грубо го претърси, измъкна звънтяща кесия изпод мръсната му туника, приближи я към светлината на фенера и я отвори.

— Това е мое — изпъшка Брил и се опита да се изправи. Дурник отново вдигна волския хомот и той се отпусна на пода.

— Доста значителна сума за един ратай, Брил — каза Улф и изсипа звънтящите монети от кесията в ръката си. — Как успя да се сдобиеш с нея?

Брил го погледна свирепо.

Очите на Гарион се разшириха при вида на монетите. Никога преди не бе виждал злато.

— Всъщност не е необходимо да отговаряш, любезни Брил — заяви Улф, след като разгледа една от монетите. — Твоето злато приказва вместо тебе. — Той отново изсипа монетите в кесията и захвърли малкото кожено вързопче към човека на пода. Брил светкавично го сграбчи и го скри под туниката си.

— Ще трябва да кажа на Фалдор — каза Дурник.

— Не — възпря го Улф.

— Но това е сериозно — подхвана Дурник. — Малка схватка и няколко разменени удара е едно, съвсем друго е щом са вдигнали оръжие един срещу друг.

— Няма време за това — каза Улф и взе една юзда от окачалката на стената. — Вържи му ръцете зад гърба. Ще го оставим в някой от сандъците за зърно. Сутринта някой ще го намери.

Дурник се взря в него.

— Довери ми се, Дурник — каза Улф. — Работата не търпи отлагане. Вържи го и го скрий някъде, после ела в кухнята. Тръгвай с мен, Гарион. — После им обърна гръб и излезе от конюшнята.

Леля Поул нервно крачеше в кухнята и щом ги видя, попита:

— Е?

— Опитваше се да избяга — обясни Улф, — но ние го спряхме.

— Направихте ли… — Тя не довърши въпроса си.

— Не. Той извади сабя, но Дурник се случи наблизо и изцеди и последната капка войнственост от него. Намесата му беше много навременна. Твоето вълче тъкмо се готвеше да влезе в боя. Камата му не е лоша, но наистина не можеше да се мери със сабята.

Леля Поул се втурна срещу Гарион с блеснали очи, но той предвидливо отстъпи извън обсега на ръцете й.

— Нямаме време за това — каза Улф и взе халбата, която бе оставил на масата, преди да напуснат кухнята. — Брил има пълна кесия с хубаво червено злато от Ангарак. Мургите са решили да наблюдават това място. Бих желал да го напуснем по по-незабележим начин, но тъй като вече ни следят, от това няма никакъв смисъл. Искам да спечелим няколко левги между нас и Брил, преди той да се е освободил. Не ми е приятно час по час да гледам през рамо дали по петите ми няма мурги.

Дурник, който току-що бе влязъл в кухнята, спря и се вгледа изумено в тях.

— Какво става? — рече той. — Какви хора сте вие и как е станало така, че имате толкова опасни врагове?

— Това е дълга история, добри ми Дурник — отговори Улф, — но се боя, че сега нямам време да ти я разкажа. Извини ни пред Фалдор и се опитай да задържиш Брил ден-два. Бих желал да сме далече, преди той и неговите приятели да тръгнат по следите ни.

— Някой друг трябва да го направи — бавно каза Дурник. — Не знам какво става, но зная със сигурност, че е опасно. Изглежда, че трябва да дойда с вас — поне докато ви изведа на сигурно място далеч оттук.

Изведнъж леля Поул се засмя.

— Ти, Дурник? Ти искаш да защитиш нас?

— Съжалявам, госпожо Поул — отговори той. — Няма да позволя да си отидете, без да ви придружа.

— Няма да позволиш? — повтори тя невярващо.

— Много добре — каза Улф и лицето му придоби лукав израз.

— Ти да не си се побъркал? — попита леля Поул и пристъпи гневно към него.

— Дурник се прояви като полезен човек — отбеляза Улф. — Ако не друго, с него поне ще мога да си приказвам по пътя. Твоят език става все по-остър с годините, Поул, и никак не се радвам на перспективата да изминем сто левги — че и повече — и вместо да си имам приятна компания, да бъда засипван само с ругатни.

— Виждам, че вече започваш да изкуфяваш, Стари вълко — язвително отбеляза жената.

— Тъкмо такива твои думи имах предвид — любезно й отговори Улф. — Сега съберете най-необходимите неща и да изчезваме оттук. Нощта преваля.

Тя го изгледа свирепо и разярена изхвърча в кухнята.

— И аз ще трябва да взема някои неща — каза Дурник, обърна се и излезе в тъмната ветровита нощ.