— Справяш се добре — рече Улф. — Дръж момчето изкъсо и не му позволявай да те докарва до истерия. И бъди внимателна — той лъже като най-изпечен мошеник.

— Гарион да лъже? — Гласът й прозвуча изумено.

— Излъга мурга така добре, че дори аз се впечатлих.

— Гарион?

— Освен това започна да ми задава въпроси за своите родители — каза Улф. — Какво си му разказвала за тях?

— Много малко. Само това, че са мъртви.

— Нека това бъде всичко засега. Няма смисъл да му разказваме неща, за които все още не е дорасъл и няма да може да разбере.

Гласовете им продължиха да жужат, но Гарион отново потъна в дрямка, пък и беше почти сигурен, че всичко, което чува, е просто сън.

Ала на следващата сутрин, когато се събуди, господин Улф го нямаше.

Сезоните отминаваха. Лятото узря и се превърна в есен, великолепието на есента замря пред настъпващата зима, зимата неохотно се предаде пред напора на пролетта, а пролетта разцъфна в ново лято. С отминаването на сезоните годините изтичаха във вечността и Гарион неусетно стана по-голям.

Докато той растеше, другите деца се променяха и порастваха — всички с изключение на Доруун, който, изглежда, бе обречен да бъде нисък и мършав цял живот. Рундориг избуя като млада фиданка и догони по ръст мъжете във фермата. Зубрет, разбира се, не стана толкова висока, но пък порасна по друг начин, за който момчетата смятаха, че е много интересен.

В ранната есен, тъкмо преди четиринадесетия рожден ден на Гарион, той едва не се прости с живота си. В отговор на някакъв първичен инстинкт, какъвто изпитват всички деца — ако имат на разположение езеро и достатъчно греди, — това лято момчетата построиха сал. Салът не беше нито много голям, нито добре направен, освен това проявяваше склонност да потъва от едната страна, ако тежестта върху него бе неравномерно разпределена, пък и често му се случваше да се разпада в най-неочаквани моменти.

Съвсем естествено именно Гарион се качи върху това странно средство за плаване — за да се изфука — в този прекрасен есенен ден, когато салът внезапно реши да приеме състоянието отпреди сглобяването си. Всичките въжета се развързаха, а гредите заплуваха коя накъдето си иска.

Гарион усети опасността в последния момент и направи отчаян опит да се изтласка с пръта към брега, но с бързането си само ускори разпадането на сала. Внезапно осъзна, че стои върху една-единствена греда и върти ръце като крила на вятърна мелница, за да запази равновесие. Очите му, отчаяно търсещи помощ, обходиха блатистия бряг. На склона на хълма, зад гърбовете на другарите си, забеляза познатата фигура на мъжа върху черния кон. Мъжът носеше тъмна дреха и с блеснали очи наблюдаваше бедственото положение, в което бе изпаднало момчето. После отвратителната греда се завъртя под краката на Гарион, той се олюля и шумно цопна във водата.

За нещастие в обучението на Гарион не бяха включени уроци по плуване и макар че водата не беше особено дълбока, дълбочината беше достатъчна, та човек, който не умее да плува, да се удави.

Дъното на езерото беше много неприятно — тъмна, оплетена с водорасли тиня, населена с жаби, костенурки и една змиорка с особено отблъскващ вид, която изпълзя като змия, когато Гарион заседна като потъващ камък сред треволяка и водораслите. Гарион се напрегна, глътна вода и се оттласна с крака към повърхността. Издигна се от глъбините като събудил се кит, пое забързано няколко пъти дъх, от устата му изскочиха пръски и тогава чу писъците на другарите си. Тъмната фигура на склона не беше помръднала и в един-единствен миг всички подробности от този ярък следобед се запечатаха в съзнанието на Гарион. Той даже забеляза, че макар ездачът да се намира на открито под бляскавата светлина на есенното слънце, нито мъжът, нито конят хвърлят някаква сянка. И докато умът му се стремеше да проумее това невъзможно явление, той още веднъж потъна към мрачното дъно.

Докато се бореше с водата и усещаше, че се дави, му хрумна, че ако успее да се оттласне към гредата, може би ще му се удаде да я сграбчи и да заплува с нея. Той отпъди една жаба, която го гледаше стреснато, и отново изплува нагоре. Стигна до повърхността, за нещастие, точно под гредата, удари си главата и пред очите му се появиха ярки кръгове светлина, в ушите му избухна гръм и той потъна, прекратил борбата, към водораслите, които сякаш протегнаха тънките си стъбла към него.

В този момент се появи Дурник. Гарион почувства, че някой грубо го тегли за косата към повърхността, после го повлякоха към брега, пак за този удобен за хващане атрибут. Мощните удари на Дурник разбиваха водата на капчици. Ковачът издърпа момчето, което почти бе загубило съзнание, на твърдия бряг, обърна го по гръб и го натисна с крак няколко пъти, за да изкара водата от белите му дробове.

Ребрата на Гарион изпращяха.

— Достатъчно, Дурник — задъхано прошепна момчето.

То се надигна и кръвта от раната на главата му незабавно потече към очите му. Гарион я изтри и се огледа за тъмния ездач, който нямаше сянка, но фигурата беше изчезнала. Момчето се опита да стане, ала светът внезапно се завъртя около него и то загуби съзнание.

Събуди се в леглото си. Главата му беше превързана. Леля Поул стоеше край леглото му. Очите й искряха.

— Ти, глупаво момче! — извика тя. — Какво правеше на езерото?

— Плувах със сал — отговори Гарион, като се опита да придаде на думите си съвсем обикновено звучене.

— Плувал си със сал? — каза тя. — Със сал? И кой ти разреши?

— Ами… — несигурно започна той. — Ние просто…

— Вие просто какво?

Той я погледна безпомощно.

И изведнъж тя го прегърна и го притисна към гърдите си, като едва не го задуши.

За миг Гарион си помисли дали да не й съобщи за странната фигура без сянка, която го бе наблюдавала как се дави в езерото, ала сдържаният глас в съзнанието му, който понякога разговаряше с него, му каза, че времето за това все още не е дошло. Той, изглежда, бе узнал по някакъв начин, че връзката между него и мъжа на черния кон е нещо твърде лично, че непременно ще дойде време, когато те ще се изправят един срещу друг в някакъв двубой на волята или на делата. Ако сега заговореше за този мъж с леля Поул, щеше да я въвлече в тази тайна, а Гарион не желаеше това. Не бе съвсем сигурен защо, ала беше убеден, че тъмната фигура е враг, и макар че тази мисъл будеше страх, тя беше и много вълнуваща. Не ставаше въпрос дали леля Поул може да се справи с този непознат. Гарион знаеше, че ако тя стори това, той ще загуби нещо лично свое и поради някаква причина — особено важно. Затова не каза нищо.

— Наистина не беше чак толкова опасно, лельо Поул — измърмори той неубедително. — Тъкмо усетих, че почвам да се уча да плувам, и всичко щеше да бъде наред, ако не си бях ударил главата в гредата.

— Но си я ударил. — изтъкна тя.

— Ами да, но не беше чак толкова сериозно. Щях да дойда на себе си след минута-две.

— При тези обстоятелства не съм сигурна дали си щял да имаш на разположение минута-две — рязко заяви тя.

— Е… — Той се поколеба и реши да изостави този въпрос.

Това събитие сложи край на свободата на Гарион, защото леля Поул я ограничи в пределите на кухнята. В ума му незабавно се запечати всяка вдлъбнатинка и драскотина върху всяка тенджера. Той мрачно пресмяташе, че измива всичките тенджери по двадесет и един пъти седмично. Потънала в някакъв привиден прилив на пълно безредие, леля Поул изведнъж се оказа неспособна дори да сложи водата да кипне, без да изцапа най-малко три или четири тенджери, а Гарион трябваше да търка всичките мръсни съдове. Той ненавиждаше това занимание и съвсем сериозно започна да обмисля възможността за бягство.

С напредването на есента времето започна да се влошава, другите деца също бяха повече или по-малко ограничени и не можеха да излизат извън двора на фермата, затова положението стана по-търпимо. Рундориг естествено вече съвсем рядко играеше с тях, понеже неговият ръст беше благоприятна предпоставка все по-често да му възлагат да върши какво ли не.