Когато успееше, Гарион се изплъзваше и отиваше при Доруун и Зубрет, ала скачането в сеното на плевника и безкрайните гоненици в конюшните и хамбарите вече не ги развличаха. Те бяха достигнали възраст и ръст, които привличаха вниманието на големите, които твърде бързо откриваха подобно лентяйство и изнамираха разни задачи, с които да запълнят времето им. Най-често младежите се спотайваха на някое уединено място и просто разговаряха — с други думи, Гарион и Зубрет просто седяха и слушаха безконечното дърдорене на Доруун. Това дребно чевръсто момче, така неспособно да мълчи, както не му се удаваше да застане мирно, изглежда, можеше да приказва с часове за най-незначителни неща.

— Какъв е този знак на ръката ти, Гарион? — запита Зубрет един дъждовен ден, като прекъсна безкрайното дърдорене на Доруун.

Гарион погледна идеално кръглото бяло петно на дясната си длан.

— Аз също съм го забелязал — заяви Доруун, като бързо смени темата по средата на изречението. — Но Гарион порасна в кухнята, нали, Гарион? Белегът вероятно е на място, където се е изгорил, докато е бил малък — хей така — протегнал е ръка, преди някой да успее да го спре, и я е лепнал върху нещо горещо. Обзалагам се, че леля му Поул се е ядосала, нали я знаете, че много бързо се ядосва, й сигурно…

— Той винаги си е бил там — отвърна Гарион и прокара левия си показалец по контурите на петното. В действителност никога по-рано не го беше разглеждал подробно. Белегът покриваше цялата му длан и имаше лек сребрист блясък.

— Може би е белег от рождение — предположи Зубрет.

— Обзалагам се, че е точно това — бързо заговори Доруун. — Веднъж видях един човек с голямо лилаво петно на бузата — един от каруцарите, които идват да приберат репите през есента — както и да е, белегът се бе разпрострял върху цялата половина от лицето му и аз си помислих, че е участвал в ужасно сбиване — нали знаете, че каруцарите винаги се бият, — но тогава забелязах, че всъщност не е синина, ами — точно както каза Зубрет — беше си белег от рождение.

Същата вечер, след като се бе приготвил за лягане, Гарион попита леля си.

— Какъв е този белег, лельо Поул? — И вдигна ръката си с дланта нагоре.

Тя вдигна поглед, без да спира да реши дългата си черна коса.

— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш.

— Аз не се тревожа — рече той. — Просто се чудя какво е. Зубрет и Доруун смятат, че е белег от рождение. Така ли е?

— Да, нещо подобно — отговори леля Поул.

— Ами някой от моите родители имал ли е същия белег?

— Баща ти. Той се предава в твоето семейство от много години насам.

Внезапно странна мисъл проблесна в ума на Гарион. Без да знае защо, той протегна ръка и докосна белия кичур върху челото на леля си.

— Като този бял кичур в твоята коса ли?

Усети моментно изтръпване в ръката си и изведнъж като че някакъв прозорец се отвори в ума му. Обхвана го чувството, че безброй години прелитат край него като огромно море от тежки, люлеещи се облаци, а след това — по-остро от всякакъв нож, душата му бе разтърсена от усещане за безброй пъти повторена загуба и скръб. После, като че това се бе случило наскоро, се появи неговото собствено лице — а зад него още много лица: стари, млади, царствени или съвсем обикновени, и зад всички тях — вече не така глупаво, както понякога изглеждаше — се показа лицето на господин Улф. Ала повече от всичко друго наоколо владееше осъзнатото усещане за неземна, нечовешка мощ, за непобедима воля.

Леля Поул, като че обзета от пристъп на разсеяност, отмести главата си встрани.

— Не така, Гарион — каза тя и прозорецът в ума му се затвори.

— Какво беше това? — попита той, изгарян от любопитство и желание отново да отвори прозореца.

— Просто трик — отвърна тя.

— Покажи ми как го правиш.

— Рано е, скъпи ми Гарион — рече тя и взе лицето му между дланите си. — Рано е. Все още не си готов. Лягай да спиш.

— Ти ще стоиш ли при мен? — попита той, кой знае защо, уплашено.

— Винаги ще бъда при теб — отвърна тя и го зави. След това продължи да сресва дългата си, гъста коса, напявайки странна песен с дълбокия си мелодичен глас. Момчето заспа.

След тази вечер дори самият Гарион не можеше твърде често да вижда белега на дланта си. Изведнъж му се струпа толкова черна работа, че не само ръцете му, но и цялото му тяло бе вечно мръсно.

Най-важният празник в Сендария — а и в останалите западни кралства — беше Ерастид. Той ознаменуваше деня, отминал преди цяла вечност, когато седмината Богове съединили ръцете си, за да създадат света, произнасяйки една-единствена дума. Ерастид се празнуваше в средата на зимата и понеже през този сезон във фермите нямаше много работа, прекрасното празненство протичаше цели две седмици с пирове, подаръци, многобройни украшения в трапезарията и скромни обреди във възхвала на Боговете. Последните, разбира се, бяха следствие от набожността на Фалдор. Фермерът, най-обикновен човек, въобще не хранеше илюзии, че неговите чувства се споделят от хората му, ала си мислеше, че някакъв вид външна проява на благочестие подхожда на празника и понеже беше добър господар, всички с радост изпълняваха желанието му.

За нещастие през този сезон омъжената дъщеря на Фалдор, Анхелда, и нейният съпруг Айлбриг правеха своето редовно посещение във фермата, което им позволяваше да не скъсат съвсем отношенията си с нейния баща. Анхелда не възнамеряваше да застраши наследството, което очакваше от баща си, чрез проява на пренебрежение към него. Но нейните визити бяха истинско изпитание за Фалдор, който се отнасяше към прекалено натруфения и надменен съпруг на своята дъщеря — дребен служител в столицата Сендар — с едва скрито презрение.

Тяхното пристигане обаче съвпадаше с началото на празника Ерастид и затова, макар че никой не се интересуваше лично от тях, появата им винаги бе приветствана с известна доза въодушевление.

Времето тази година беше особено лошо — дори за Сендария. Дъждовете започнаха рано и скоро бяха последвани от валежи от лепкав сняг — не пухкавата, бляскава прах, каквато идваше по-късно през зимата, а влажна лапавица, която постоянно се топеше. За Гарион, чиито задължения в кухнята го възпираха да се присъедини към предишните си другари от игрите в тяхната традиционна предпразнична треска на изпълнено с възбуда очакване, наближаващият празник изглеждаше някак си скучен и безинтересен. Той тъжеше за дните от доброто старо време, често въздишаше със съжаление и се мотаеше в кухнята като някакъв унил златокос облак.

Дори традиционната украса на трапезарията за празника тази година му изглеждаше безвкусна. Боровите клонки, които украсяваха гредите на тавана, изглеждаха недостатъчно зелени, а бляскавите ябълки, завързани за тях, бяха малки и положително им липсваше руменина. Гарион продължи да въздиша, сякаш с удоволствие отдаден на навъсеното си униние.

Леля Поул обаче съвсем не беше впечатлена от това и отношението й беше категорично лишено от съчувствие. Както обикновено тя докосна челото му, за да провери дали няма треска, а после го натъпка с отвара с най-отвратителния вкус на света. След тази случка Гарион стана особено внимателен, изпадаше в униние само насаме и въздишаше много по-тихо. Ироничната потайна част от неговия ум съвсем делово го информираше, че се държи глупаво, но Гарион предпочиташе да не се вслушва в съветите й. Гласът в ума му беше много по-стар и по-умен от него, но изглеждаше решен да се възползва от всичките удоволствия, които предлагаше животът.

Сутринта преди празника един мург и петима тули се появиха в каруца пред портата на фермата и помолиха да се срещнат с Фалдор. Гарион, който отдавна беше научил, че никой не обръща внимание на едно момче, а също така, че много интересни неща могат да бъдат дочути, ако човек си намери място, където до ушите му случайно долитат думи от разни разговори, се зае с някаква дребна, маловажна работа край портата.

Мургът, чието лице бе обезобразено от белези почти както лицето на онзи в Горен Гралт, важно се разположи на капрата на каруцата. Плетената му ризница прозвънтяваше всеки път, когато той направеше някакво движение. Носеше черна дреха с качулка и сабята му се виждаше добре. Очите му непрекъснато се движеха, сякаш за да запомнят всяка подробност наоколо. Тулите, обути в кални плъстени ботуши и наметнали тежки пелерини, се подпираха незаинтересовано на каруцата и проявяваха явно безразличие към свирепия вятър, който върлуваше из покритото със сняг поле.