— Скръндза — измърмори Силк, когато излязоха на улицата. — Тарифата е десет нобли, а не седем.

— Ами мургът? — попита Гарион. Още веднъж почувства познатата неохота да разкрие каквото и да било за странната безмълвна връзка, която съществуваше между него и фигурата, която сега поне имаше име.

Силк сви рамене.

— Той знае, че съм решил да сторя нещо, но не се досеща какво е — точно както аз усещам, че той крои нещо. Такива срещи са ми се случвали десетки пъти. Освен ако интересите ни не се сблъскат, няма да си пречим един на друг. И аз, и Ашарак сме професионалисти.

— Ти си много странен човек, Силк — каза Гарион.

Силк му намигна.

— А защо спорехте с Минган за монетите? — попита Гарион.

— Металът на толнедранските монети е с по-малко примеси — отговори му Силк. — Те са по-ценни.

— Разбирам — кимна Гарион.

На следващата сутрин отново се качиха на каруците и закараха репите в склада на драсниянския търговец. После, с празни каруци, които здравата трополяха, групичката им се измъкна от Дарайн и пое на юг.

Дъждът беше спрял, ала сутринта беше мрачна и ветровита. Когато започнаха да се изкачват по хълма край града, Силк се обърна към Гарион, който яздеше до него, и каза:

— Е, добре. Хайде да започваме. — Събра петте си пръста пред лицето на Гарион и обясни: — Това означава „Добро утро“.

На другия ден вятърът стихна и отново се показа бледото есенно слънце. Маршрутът им на юг минаваше край река Дарайн, която буйно се спускаше от планините към Залива на Черек. Местността беше хълмиста и обрасла с гори, но понеже каруците бяха празни, конете напредваха бързо.

Гарион не се интересуваше от пейзажа. Вниманието му беше приковано почти изцяло върху чевръсто движещите се пръсти на Силк.

— Не крещи — нареждаше му Силк, докато Гарион се упражняваше.

— Че аз мълча! — озадачено казваше Гарион.

— Прави жестовете си фино. Не ги преувеличавай. Целта е разговорът да не привлече ничие внимание.

— Аз само се упражнявам — отговори Гарион.

— По-добре лошите навици да се отстранят, преди да са се утвърдили — обясни Силк. — И внимавай да не мърмориш.

— Да не мърморя ли?

— Оформяй точно всяка фраза. Завърши едната, преди да си се захванал с другата. Не се тревожи за скоростта. Тя се постига с течение на времето.

На третия ден вече провеждаха разговорите си наполовина с думи, наполовина с жестове и Гарион дори се възгордя. Вечерта се отбиха от пътя, навлязоха в горичка високи кедри и направиха обичайния полукръг с каруците.

— Как върви обучението? — попита господин Улф и слезе от капрата.

— Напредва — отговори Силк. — Очаквам, че ще тръгне още по-бързо, когато момчето надрасне навика си да използва бебешкия си език.

Гарион беше смазан.

Барак, който също тъкмо слизаше от каруцата, се разсмя.

— И аз често съм си мислил, че тайният език може да се окаже полезен — каза той, — но пръсти, създадени да стискат меч, не са достатъчно гъвкави за него. — Той протегна огромната си ръка и разтърси глава.

Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:

— Тази нощ ще бъде студено. На сутринта ще има слана.

Барак също подуши въздуха, кимна и избоботи:

— Прав си, Дурник. Ще имаме нужда от хубав огън довечера. — Той вдигна ръка към каруцата да вземе брадвата си.

— Идват някакви конници — обади се леля Поул. Още не бе слязла от капрата.

Всички млъкнаха и се вслушаха в слабия тропот, долитащ от пътя, който току-що бяха напуснали.

— Най-малко трима — мрачно каза Барак, подаде брадвата на Дурник и извади от каруцата сабята си.

— Четирима са — прошепна Силк, покатери се в своята каруца и измъкна сабята си изпод капрата.

— Ние сме достатъчно далеч от пътя — отбеляза Улф. — Ако не вдигаме шум, ще отминат, без да ни видят.

— Разстоянието няма да ни скрие от кролимите — каза леля Поул. — Когато търсят нещо, те не използват очите си. — Тя направи два светкавични жеста към Улф — Гарион не успя да разгадае значението им.

Улф й отвърна с отрицателен жест, после направи още един и Гарион пак не успя да изтълкува значението му.

За миг леля Поул остана вгледана в него, после кимна.

— Всички останете по местата си, без да вдигате шум — нареди Улф, после се обърна към пътя. Лицето му се напрегна.

Гарион притаи дъх. Тропотът на галопиращите коне се приближаваше.

После се случи нещо странно. Гарион знаеше, че трябва да изпитва страх пред приближаващите ездачи й заплахата, която носеха, но въпреки това го обзе сънлива отпуснатост. Сякаш умът му изведнъж бе заспал, а тялото бе останало на мястото си и наблюдаваше без никакво любопитство как ездачите с тъмни мантии преминават по пътя.

Той не бе в състояние да каже колко време бе стоял така вцепенен; но когато се събуди от своя полусън, ездачите бяха отминали, а слънцето беше залязло. Небето на изток беше станало лилаво с падането на вечерта, тук-там се виждаха окъпани в слънчев блясък облаци, които плуваха към хоризонта.

— Мурги — спокойно каза леля Поул. — И един кролим. — Тя понечи да скочи от каруцата.

— В Сендария има много мурги, уважаема госпожо — каза Силк и й помогна да слезе. — Те са тук, изпълнявайки различни мисии.

— Мургите са едно — мрачно каза Улф, — но кролимите са нещо съвсем различно. Мисля, че ще е по-добре, ако се отклоним от главните пътища. Знаеш ли някакъв по-забутан път към Медалия?

— Стари приятелю — скромно отвърна Силк, — зная забутани пътища към всеки град.

— Добре — каза Улф. — Хайде да влезем по-навътре в гората. Не ми се иска дори случайно пламъче от нашия огън да бъде забелязано от пътя.

Гарион бе видял загърнатите в пелерини мурги съвсем за кратко и нямаше начин, по който да се увери, че единият от тях е Ашарак — тъмната фигура, възседнала черен кон, която познаваше от толкова години и която накрая бе срещнал. Но беше почти сигурен, че Ашарак бе яздил сред групата конници. Ашарак щеше да го преследва, да върви по петите му, където и да отидеше той. Беше сигурен в това.

Дурник беше прав, че ще има слана. На следващата сутрин земята беше побеляла и дъхът на конете се носеше като пара сред студения въздух, когато поеха на път. Движеха се по тесни коловози и рядко използвани пътеки, отчасти обрасли с трева. Придвижването беше по-бавно, отколкото би било по главния път, ала всички се чувстваха много по-сигурни.

Трябваха им пет дни, за да стигнат до село Уинолд, което се намираше на около дванадесет левги от Медалия. По настояване на леля Поул спряха, за да пренощуват в една неугледна странноприемница.

— Отказвам отново да спя на земята — категорично заяви тя.

След като се нахраниха в опушената трапезария на гостилницата, мъжете се заеха с бирата, а леля Поул отиде в стаята си и разпореди да й донесат топла вода да се изкъпе. Ала Гарион, под претекст, че ще отиде да нагледа конете, се измъкна навън. Не че имаше навик съзнателно да мами, ала си помисли, че през последните дни, откакто бяха напуснали фермата на Фалдор, не бе имал възможността да остане сам дори за миг. По природа не беше момче, което обича да се усамотява, ала бе започнал да се чувства твърде болезнено ограничен все в компанията на хора, по-възрастни от него.

Село Уинолд не беше голямо и той го проучи от единия до другия край за по-малко от половин час, докато се шляеше по тесните калдъръмени улици сред свежия въздух на подранилата вечер. Прозорците на къщите блестяха, потънали в златистата светлина на свещите и изведнъж Гарион беше обзет от бурен прилив на носталгия.

На следващия ъгъл на криволичещата уличка, в проблесналата за миг светлина при отварянето на една врата, той съзря позната фигура. Не можеше да е съвсем сигурен, но за всеки случай се отдръпна назад и притисна тялото си към грапавата каменна стена.

Мъжът на ъгъла ядосано се обърна към светлината и Гарион улови острия бял блясък на едно от кривогледите му очи. Беше Брил. Мръсният мъж бързо се измъкна от обсега на светлината — очевидно не желаеше да го забележат — после спря.