Гарион чакаше, прилепен към стената, и наблюдаваше изпълнените с нетърпение крачки на Брил. Най-умното нещо би било да се измъкне незабелязано и бързо да се върне в странноприемницата, ала той веднага отхвърли тази идея. Намираше се на достатъчно сигурно място в дълбоката сянка до стената, освен това любопитството му беше прекалено възбудено, за да си тръгне, без да види точно какво прави тук Брил.

След известно време, което му се стори повече от няколко часа, а всъщност беше само няколко минути, по улицата пробяга още една призрачна сянка. Новодошлият носеше качулка, така че бе невъзможно да се види лицето му, но очертанията на тялото му разкриваха фигура, облечена в туника, панталони и ботуши, които покриваха прасците — одежди, каквито носеха обикновените сендари. Когато обаче непознатият се обърна, ясно проличаха контурите на сабя, препасана на кръста — а това беше нещо много различно от обичайното. Макар че законът не забраняваше изрично на сендарите от по-низшите класи да носят оръжие, практиката то да се поставя на видно място беше рядко срещано явление.

Гарион се опита да се промъкне по-близо, за да чуе какво казва Брил на мъжа със сабята, но те размениха само няколко думи. Разнесе се звънтене на метал, няколко монети смениха своя собственик и след това двамата се разделиха. Брил бързо зави зад ъгъла, а мъжът със сабята тръгна по тясната криволичеща уличка към мястото, където стоеше Гарион.

Нямаше къде да се скрие. Щом човекът с качулката приближеше достатъчно, със сигурност щеше да го види. А щеше да е още по-опасно, ако се обърнеше и си плюеше на петите. Тъй като нямаше друг избор, Гарион решително се отправи към приближаващата фигура.

— Кой е там? — попита човекът с качулката и ръката му се спусна към дръжката на сабята.

— Добър вечер, господине — поздрави го Гарион, като съзнателно отговори с писклив глас, типичен за много по-малко от него момче. — Студена нощ, нали?

Човекът с качулката изсумтя и видимо се отпусна. Краката на Гарион трепереха, изкушени от желанието да побягнат. Той отмина мъжа със сабята и кожата на гърба му настръхна, когато усети, че изпълненият с подозрение поглед на непознатия го следва неотклонно.

— Момче — рязко каза мъжът.

Гарион спря и се обърна.

— Да, господине?

— Тук ли живееш?

— Да, господине — излъга Гарион, като се опитваше да говори спокойно.

— Има ли някъде наблизо кръчма?

Гарион току-що бе проучил селцето и отговори уверено:

— Да, господине. Вървете по тази улица до следващия ъгъл и завийте наляво. Пред кръчмата има факли. Не може да не ги видите.

— Благодаря — отсечено каза мъжът с качулката и продължи по тясната уличка.

— Довиждане, господине — извика след него Гарион, събрал кураж от факта, че опасността, изглежда, бе отминала.

Мъжът не отговори и Гарион продължи към ъгъла, опиянен от кратката среща, която бе преживял. Ала щом стигна до ъгъла, захвърли преструвките, че е просто селско момче, и побягна.

Дотича без дъх до странноприемницата и нахълта в трапезарията. Господин Улф и другите седяха край огъня и разговаряха.

В последния миг, осъзнавайки, че ще постъпи погрешно, ако избърбори новината насред стаята, където можеха да го чуят и неприятелски уши, Гарион си наложи да закрачи спокойно към мястото, където седяха неговите приятели. Изправи се пред огъня, като че искаше да се стопли, и каза съвсем тихо:

— Току-що видях Брил.

— Брил? — попита Силк. — Кой е Брил?

Улф се намръщи.

— Ратай, в чиято кесия подрънква твърде много злато от Ангарак, за да бъде честен — рече той, после накратко разказа на Силк и Барак за приключението в конюшнята на Фалдор.

— Трябвало е да го убиете — избоботи Барак.

— Тук не е Черек — възрази Улф. — Хората в Сендария ненавиждат безпричинните убийства. — Той се обърна към Гарион. — Брил видя ли те?

— Не — отвърна Гарион. — Аз го видях пръв и се скрих в тъмнината. Той се срещна с някакъв друг мъж и му даде пари — поне така ми се стори. Другият мъж имаше сабя. — Момчето описа накратко цялата случка.

— Това променя всичко — обади се Улф. — Утре сутринта трябва да тръгнем по-рано, отколкото бяхме запланували.

— Няма да е трудно да накарам Брил да загуби интерес към нас — каза Дурник. — Ще го намеря и ще го фрасна по главата…

— Звучи ми привлекателно — засмя се Улф. — Но смятам, че ще е по-добре, ако просто се измъкнем от селото преди изгрев слънце. Така той въобще няма да усети, че сме били тук. Наистина нямаме време да се бием с всеки, на когото се натъкнем.

— Все пак бих желал да поогледам отблизо този сендар, който носи сабя — обяви Силк и стана. — Ако се окаже, че ни преследва, предпочитам да зная как изглежда. Не ми харесва, когато по петите ми вървят непознати.

— Действай предпазливо — предупреди го Улф.

Силк се засмя.

— Случвало ли ти се е да ме забележиш да действам другояче? — попита той. — Няма да ми отнеме много време. Къде каза, че се намира кръчмата, Гарион?

Гарион го упъти.

Силк кимна, очите му заблестяха, а дългият му нос потрепера. Той им обърна гръб, бързо прекоси опушената трапезария и потъна в студената нощ.

— Чудя се — изрече гласно мисълта си Барак, — щом ни следят толкова отблизо, дали няма да е по-добре да зарежем каруците и тази досадна маскировка, да купим яки коне и да се отправим в галоп направо към Мурос?

Улф поклати глава.

— Мургите не са сигурни, че сме тук — поне така ми се струва. Може би Брил е тук, зает с някакво друго безчестно дело, и ще бъдем глупци, ако започнем да бягаме от сенките. По-добре просто да продължим кротко по пътя си. Дори ако Брил все още работи за мургите, предпочитам да изчезнем оттук и да ги оставим да душат наоколо в централна Сендария. — Улф се изправи. — Ще отида горе и ще съобщя на Поул какво се е случило. — Той прекоси трапезарията и се изкачи по стълбите.

— Не ми харесват тия работи — измърмори Барак мрачно.

Седяха, без да приказват, и чакаха Силк. Огънят изпращя и Гарион трепна. Помисли си, че много се е променил, откакто напуснаха фермата на Фалдор. Тогава всичко изглеждаше просто, светът беше разделен на приятели и врагове. Ала за краткото време, откакто бяха тръгнали оттам, той започна да долавя много по-сложни неща, каквито по-рано дори не си бе представял. Беше станал предпазлив и недоверчив и все по-често се вслушваше във вътрешния си глас, който го съветваше винаги да проявява предпазливост, дори направо хитрост. Също така се беше научил да не приема нищо за чиста монета. За миг съжали, че е загубил предишната си невинност, но сдържаният глас му прошепна, че такова съжаление подхожда на малко дете.

Господин Улф слезе по стълбите и се присъедини към тях.

След около половин час се върна и Силк.

— Изглежда, е човек с лоша слава — каза той и се изправи до огъня. — Предполагам, че е обикновен разбойник.

— Брил търси хора от своята среда — отбеляза Улф. — Ако все още работи за мургите, вероятно наема главорези да следят за нашето появяване. Но те ще търсят четирима души, които вървят пеш, а не шестима с каруци. Ако рано тази сутрин успеем да излезем незабелязано от Уинолд, смятам, че ще им се изплъзнем.

— Мисля, че аз и Дурник трябва да останем на пост тази нощ — каза Барак.

— Идеята не е лоша — съгласи се Улф. — Ще направим така: ще напуснем странноприемницата в четири сутринта. Ще ми се при изгрев слънце от това място да ни отделят поне две-три левги по запуснатите междуселски пътища.

Гарион почти не спа: щом се унесеше, веднага го притискаха кошмари — мъж с качулка, жестоко размахал сабя, непрекъснато го преследваше по тъмни тесни улици. Когато Барак ги събуди, под клепачите на Гарион сякаш имаше пясък, а главата му звънеше след изтощителната нощ.

Леля Поул внимателно придърпа капаците на прозорците, преди да запали свещта.

— Навън е студено — каза тя и развърза големия вързоп, който го беше накарала да вземе от каруцата. Измъкна топли вълнени панталони и зимни ботуши, подплатени с агнешка кожа и нареди: — Облечи се. И си наметни дебелата пелерина.