Умът на Гарион се обърка. Всичко ставаше прекалено бързо.

— Уплаши ли се, момче? — попита Улф.

— Не — отвърна Гарион. — Просто нищо не разбирам. Не разбирам нищичко от онова, което става около мен.

— След време ще разбереш, Гарион — каза Улф. — Засега е по-добре, че не знаеш. Онова, което правим, е опасно, но не чак толкова. Твоята леля и аз… и добрият Дурник, разбира се — ще се погрижим да не ти се случи нищо лошо. Помогни ми сега да приключим работата в килера. — Той влезе с фенера в тясното помещение и започна да слага хляб, месо от свински бут, кръгли пити кашкавал и няколко бутилки вино в един чувал.

По преценката на Гарион беше почти полунощ, когато тихо напуснаха кухнята и пресякоха тъмния двор. Дурник отвори портата и при движението й се чу едва доловимо изскърцване, ала този звук се стори на момчето непоносимо шумен.

Излязоха и Гарион почувства моментна болка. Фермата на Фалдор беше единственият дом, който някога бе имал. Той го напускаше сега — може би завинаги, — а такива неща имаха огромно значение. Усети дори по-остра болка при спомена за Зубрет. Мисълта, че Доруун и Зубрет остават заедно в плевника, пълен със сено, едва не го накара да се откаже от цялото начинание, но вече беше твърде късно.

Сградите вече не ги пазеха от вятъра. Сред полето той беше много по-студен и непрекъснато отмяташе пелерината на Гарион. Тежки облаци покриха луната и пътят изглеждаше съвсем малко по-светъл от дивото поле около него. Беше студено, самотно и страшно. Гарион пристъпи по-близо до леля Поул.

Когато се изкачиха на върха на хълма, той спря и погледна назад. Фермата на Фалдор изглеждаше като бледо, неясно петно в долината зад тях. Изпълнен със съжаление, той й обърна гръб. Долината, която се простираше пред тях, беше съвсем тъмна и дори пътят се губеше в мрака.

Бяха извървели много мили, ала колко точно Гарион не знаеше. Той крачеше, клюмаше и се препъваше в камъните по тъмния път. Повече от всичко на света му се искаше да спи. Очите му се затваряха, краката му трепереха, стигнали до ръба на изтощението.

На върха на поредния хълм — тази част на Сендария беше нагъната като смачкано парче плат — господин Улф спря и се огледа, сякаш се опитваше да пробие с поглед плътната мъгла.

— Тук ще се отбием от пътя — обяви той.

— Не е ли опасно? — попита Дурник. — Наоколо има само гори, а съм чувал, че тук се крият разбойници. А дори да няма разбойници, няма ли за изгубим пътя в тази тъмнина? — Той впери поглед в мрачното небе, неугледното му лице бе изопнато от тревога. — Щеше ми се да има луна.

— Едва ли трябва да се боим от разбойници — уверено рече Улф. — И съм направо щастлив, че няма луна. Все още не ни преследват, ала е още по-добре, че и никой друг няма да ни види. Със златото на мургите могат да се купят почти всички тайни. — С тези думи той ги поведе направо през полето.

Ходенето през полето беше още по-ужасно. Ако досега, по пътя, Гарион се бе препъвал от време на време, невидимите бразди, дупките и буците по неравната земя, изглежда, дебнеха краката му при всяка стъпка. След една миля, когато вече достигаха черния край на гората, той беше почти готов да заплаче от изтощение.

— Как можем да намерим пътя си тук? — попита Гарион и надникна към непроницаемия мрак на леса.

— Дърварите са прокарали пътека — някъде ей там — каза Улф и посочи встрани. — Трябва да повървим още малко. — И тръгна отново, като се придържаше към края на тъмната гора. Гарион и останалите продължиха да се препъват след него. — Пристигнахме — заяви накрая Улф и спря да ги изчака. — Тук е съвсем тъмно и пътеката е тясна. Аз ще вървя напред, вие ме следвайте.

— Аз ще бъда точно след тебе, Гарион — каза Дурник. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. — Ала в гласа на ковача се промъкна нотка, която подсказваше, че бе изрекъл тези думи повече за да окуражи себе си, отколкото да успокои момчето.

В гората сякаш беше по-топло. Дърветата ги засланяха от бурния вятър, ала беше толкова тъмно, че Гарион не можеше да разбере как е възможно Улф да ги води в правилна посока. Ужасно съмнение се роди в ума му — може би Улф наистина не знаеше къде отива, а само слепешком се мяташе насам-натам, осланяйки се на късмета.

— Спрете — изведнъж ревна гръмотевичен, вцепеняващ глас точно пред тях. Очите на Гарион, които вече бяха привикнали с мрака в гората, видяха смътните очертания на някакво същество — толкова огромно, че не беше възможно да е човек.

— Великан! — изкрещя той, внезапно обхванат от паника. След това, вероятно защото бе изтощен до крайност и защото всичко, което се бе случило тази вечер, бе връхлетяло сетивата му изведнъж, без предупреждение, той загуби самообладание и хукна да бяга сред дърветата.

— Гарион! — понесе се гласът на леля Поул след него. — Върни се!

Ала паниката го беше сграбчила здраво. Той продължи да тича, като падаше върху корени и храсти, блъскаше се в дърветата и оплиташе краката си в къпинаците. Всичко му изглеждаше като безконечен кошмар, сякаш се биеше в непрогледен мрак. Гарион връхлетя срещу ниско надвиснал, невидим клон и след внезапния удар по челото от очите му изхвърчаха искри. Просна се върху влажната земя, скимтеше, едва успяваше да си поеме дъх.

Изведнъж го сграбчиха две отвратителни, невидими ръце. Хиляди изпълнени с ужас мисли избухнаха като гръм в ума му, той отчаяно започна да се съпротивлява, посегна да извади камата си…

— О, не — изрече някакъв глас. — Без такива неща, зайчето ми. — После му отнеха камата.

— Ще ме изядеш ли? — избърбори Гарион с пресеклив глас.

Съществото, което го бе пленило, се засмя.

— Изправи се, зайче — каза то и Гарион усети, че някаква силна ръка го вдига във въздуха. Някой бе сграбчил ръката му под рамото в здрава хватка и започна да го тегли през гората.

Далеч напред се виждаше светлина от примигващ между дърветата огън; по всичко личеше, че го водят в тази посока. Той знаеше, че трябва да мисли, да се досети за някакво средство за бягство, ала умът му, зашеметен от уплаха и изтощение, не желаеше да се заеме с тази задача.

Около огъня, в неправилен полукръг, бяха разположени три каруци. Там бяха Дурник, Улф и леля Поул, а близо до тях седеше един наистина огромен мъж — умът на Гарион отказа да приеме възможността, че той съществува в действителност. Краката му, които приличаха на стволове на големи дървета, бяха завити в кожи, пристегнати с ремъци, носеше ризница от металически брънки, която достигаше до коленете му и бе пристегната с пояс на кръста. От едната страна на пояса висеше огромна сабя, а от другата — брадва с къса дръжка. Мъжът имаше щръкнала червена брада, а косата му беше сплетена на плитки.

Излязоха на светло и Гарион успя да разгледа човека, който го беше пленил. Той беше дребен, съвсем малко по-висок от самия Гарион, и най-забележителното нещо в него беше дългият му остър нос. Очите му бяха малки, клепачите полуотворени, черната му коса беше неравно, небрежно подстригана. Лицето му не вдъхваше доверие, а заплашително увисналата на кръста му сабя правеше съвсем малко, за да омаловажи впечатлението за несигурност, което създаваше образът му.

— Ето го нашето зайче — обяви дребният мъж и издърпа Гарион в кръга, очертан от светлината на огъня. — Много весело преследване, не ще и дума.

Леля Поул беше ядосана.

— Никога не прави това отново — строго каза тя на Гарион.

— Не бързай, госпожо Поул — обади се Улф. — Сега за него е по-добре да бяга, отколкото да се бие. Докато не порасне, краката ще са най-добрите му приятели.

— Разбойници ли ни плениха? — попита Гарион с треперещ глас.

— Разбойници? — Улф се разсмя. — Какво богато въображение имаш, момче. Тези двамата са наши приятели.

— Приятели? — повтори с несигурен глас Гарион и хвърли изпълнен със съмнение поглед към гиганта с червената брада и мъжа с лице на пор, които стояха до него. — Сигурен ли си?