Великанът също се разсмя и гласът му изгърмя като тътен при земетресение.

— Изглежда, момчето не се доверява лесно — забуча той. — Твоето лице сигурно го е предупредило, приятелю Силк.

Дребният мъж недоволно погледна своя плещест спътник.

— Това е Гарион — каза Улф и посочи момчето. — Вече познавате госпожа Поул. А това е Дурник, смел ковач, който реши да ни придружи.

— Госпожа Поул? — рече дребният мъж и внезапно, без видима причина,се разсмя.

— Така се обръщат към мен — каза многозначително леля Поул.

— Тогава аз с удоволствие ще ви наричам така, уважаема госпожо — заяви дребният и направи подигравателен поклон.

— Нашият огромен приятел се казва Барак — продължи Улф. — Присъствието му е много полезно, когато се случат разни неприятности. Както виждате, той не е от Сендария, а от Черек, от Вал Алорн.

— А пък аз — заяви дребният мъж и сложи ръка на гърдите си, — се наричам Силк3. Ще призная, че това не е истинското ми име, но то ми подхожда — аз съм от Боктор в Драсния. Жонгльор и акробат.

— А също така крадец и шпионин — добродушно изрева Барак.

— Всички си имаме слабости — призна мило Силк и почеса редките си бакенбарди.

— Точно сега в тази околност мен ме наричат господин Улф — каза старецът. — Това име много ми харесва, понеже момчето ми го измисли.

— Господин Улф? — попита Силк и отново се разсмя. — Какво весело име за теб, стари приятелю.

— Очарован съм, че смяташ така, приятелю — спокойно отвърна Улф.

— Тогава нека бъде господин Улф — съгласи се Силк. — Елате до огъня, приятели. Стоплете се, пък аз ще се погрижа за храната.

Гарион все още изпитваше недоверие към тази странно подбрана двойка. Те очевидно познаваха леля Поул и господин Улф — под други имена, това му беше още по-ясно. Фактът, че леля Поул вероятно не беше онази, за която той я смяташе, будеше сериозна тревога. Една от основните опори в целия му живот току-що бе изчезнала.

Храната, която донесе Силк, беше зле сготвена — яхния от ряпа с големи парчета месо, които плуваха из нея, и грубо отрязани комати, но Гарион, смаян от остротата на апетита си, се нахвърли върху нея, сякаш не беше ял с дни.

После, когато стомахът му се напълни, а краката му се стоплиха край пращящия огън, той седна на едно дърво и почти задряма.

— Сега какво, Стари вълко? — дочу Гарион гласа на Леля Поул. — Какво се крие зад тези неугледни каруци?

— Един блестящ план — каза Улф. — Може да ми повярваш, макар че го казвам аз. Както знаеш, по това време на годината в Сендария се движат каруци във всички възможни посоки. Плодовете и зеленчуците от богатата реколта се прекарват от полята към фермите, от фермите към селата и от селата към градовете. В Сендария нищо не буди толкова малък интерес както каруците. Те се срещат толкова често, че са почти невидими. Ето как ще пътуваме. Като честни превозвачи на товари.

— Какви сме ние? — попита леля Поул.

— Каруцари — захвана своя подробен отговор Улф. — Трудолюбиви хора, които превозват стоките на Сендария, излезли на пътя да натрупат богатство и да търсят приключения, преследвани от желанието да пътуват, неизлечимо пленени от романтиката на пътешествията.

— Имаш ли изобщо представа колко време отнема пътуването с каруци? — попита леля Поул.

— От шест до десет левги на ден — каза той. — Признавам, че е бавно, но е по-добре да се движим бавно, отколкото да привличаме вниманието на околните.

Тя поклати глава с отвращение.

— Накъде ще се насочим отначало, господин Улф? — попита Силк.

— Към Дарайн — обяви Улф. — Ако онзи, когото преследваме, е тръгнал на север, трябва да е минал през Дарайн на път за Боктор и по-нататък.

— А какво точно ще прекарваме към Дарайн? — попита леля Поул.

— Репи, уважаема госпожо — отвърна Силк. — Вчера сутринта моят огромен приятел и аз купихме три каруци репи от село Уинолд.

— Репи? — повтори леля Поул с тон, който говореше по-красноречиво от всякакви думи.

— Да, уважаема госпожо, репи — сериозно отговори Силк.

— Значи сме готови тогава? — попита Улф.

— Да — лаконично обяви гигантът Барак и се изправи. Ризницата му зазвънтя.

— Би трябвало да се поогледаме — внимателно подхвърли Улф, като задържа очите си върху Барак — Твоята ризница не е дреха, каквато би облякъл един честен каруцар. Смятам, че трябва да я свалиш и да облечеш нещо вълнено и топло.

Лицето на Барак придоби оскърбен израз.

— Мога да навлека една туника върху нея — предложи колебливо той.

— Ти направо звъниш — изтъкна Силк. — При това желязото има особен мирис. Щом духне топъл вятър, почваш да миришеш като ръждясала тенекеджийница, Барак.

— Чувствам се гол без ризница — оплака се Барак.

— Трябва да правим жертви — отбеляза Силк.

Мърморейки, Барак отиде при една от каруците, измъкна вързоп с дрехи и се зае да сваля желязната си ризница. Ленената му ризи отдолу беше цялата на огромни ръждиви петна.

— Аз бих сменил и ризата — подсказа му Силк. — Тя мирише също като ризницата.

Барак го изгледа кръвнишки и попита:

— Друго нещо? Надявам се, че поне от благоприличие няма да ме съблечеш съвсем гол.

Силк се разсмя.

Барак съблече ризата си. Огромното му тяло беше покрито с гъсти червени косми.

— Изглеждаш като рогозка — отбеляза Силк.

— Такъв съм си — отвърна му Барак. — В Черек зимите са студени, а космите ми помагат да се стопля. — Той навлече чиста туника.

— В Черек е точно толкова студено, колкото в Драсния — заяви Силк. — Сигурен ли си, че баба ти не си е поиграла с някой мечок през някоя дълга зима?

— Някой ден твоята калпава уста ще ти навлече огромни неприятности, Силк — каза застрашително Барак.

Силк отново се разсмя.

— По-голямата част от живота си съм прекарал сред неприятности, приятелю Барак.

— И защо ли така — иронично подметна Барак.

— Смятам, че това можем да обсъдим по-късно — многозначително отбеляза Улф. — Предпочитам да сме далече оттук, преди да е изтекла тази седмица.

— Разбира се, стари приятелю — каза Силк и скочи. — Барак и аз можем да се развличаме и по-късно.

Три двойки здрави коне бяха вързани наблизо и всички се заеха с впрягането им.

— Аз ще угася огъня — каза Силк и донесе две кофи вода от малкия поток, който ромолеше наблизо. Огънят изсъска, когато водата се изля върху него, големи облаци пара се понесоха към ниските клони.

— Аз ще изведа конете от гората — каза Улф. — Навеждайте се да не ви удари някой клон.

Конете изглеждаха нетърпеливи да се разтъпчат и без никакво подканяне тръгнаха по тясната пътека сред гъстата гора. Стигнаха до голото поле и Улф внимателно се огледа дали наоколо няма хора.

— Не виждам никого — рече той. — Да тръгваме.

— Язди до мен, добри ми ковачо — каза Барак на Дурник. — Разговор с един честен човек е за предпочитане пред това цяла нощ да търпиш обидите на разни драсниански умници.

— Както желаеш, приятелю — учтиво му отговори Дурник.

— Аз ще водя — каза Силк. — Добре познавам селските пътища. Ще ви изведа на главния път зад Горен Гралт някъде преди пладне. Барак и Дурник ще яздят в края на колоната. Сигурен съм, че могат да обезкуражат всеки, който пожелае да ни последва.

— Добре — каза Улф, разположи се на капрата на средната каруца и протегна ръка да помогне на леля Поул да се качи.

Гарион бързо се покатери в каруцата зад тях. Чувстваше се мъничко нервен, че могат да му предложат да пътува със Силк. Господин Улф каза, че двамата, които току-що бяха срещнали, са приятели — това беше прекрасно, — но уплахата, която бе преживял в гората, все още бе жива в ума му и той не можеше да се отпусне я тяхно присъствие.

Чувалите, пълни с репи, които миришеха на плесен, бяха неравни и неудобни, но Гарион скоро успя да ги разбута и да си направи място, където можеше да остане полулегнал точно зад леля Поул и господин Улф. Беше скрит от вятъра, леля Поул се намираше наблизо, а пелерината, с която се бе наметнал, го топлеше. Като цяло се чувстваше удобно и въпреки възбудата от събитията през нощта, скоро се унесе в полудрямка. Сдържаният глас лаконично му подсказа, че не се е държал добре в гората, но не след дълго замълча и Гарион заспа.