— Не е негова — бързо я увери Барак. — Той заби копието си в глигана и звярът го оцапа с кръв, докато се бореха. Мисля, че момчето е добре — само малко се е чукнало по главата.

— Донесете го — лаконично нареди леля Поул и ги поведе по стълбите към стаята на Гарион.

По-късно, когато вече бяха превързали главата и гърдите му, а отварата на леля Поул го караше да се чувства сънлив и замаян, Гарион лежеше в леглото си и слушаше как леля Поул се кара на Барак.

— Ти, грамаден, дебелоглав глупчо — кипеше от ярост тя. — Видя ли какво направи с твоята глупост?

— Момъкът е много храбър — каза Барак. Тихият му глас звучеше странно тъжно.

— Храбростта не ме интересува — гневно отговори тя, после попита: — Какво става с тебе? — И внезапно протегна ръце и ги постави върху главата на огромния мъж. За миг се взря в очите му и после бавно го пусна. — О — рече тихо леля Поул. — Виждам, че накрая се е случило.

— Не успях да го овладея, Поулгара — прошепна мъчително Барак.

— Всичко ще бъде наред, Барак — каза тя и леко докосна наведената му глава.

— Повече никога няма да бъде наред — отвърна Барак.

— Иди да поспиш — помоли го тя. — На сутринта няма да ти изглежда толкова лошо.

Огромният мъж се обърна и тихо напусна стаята.

Гарион знаеше, че те разговарят за странното нещо, което беше видял, когато Барак го бе спасил от глигана; поиска да попита леля Поул за това, но горчивата отвара, която тя му беше дала, го отведе в селенията на спокойната дрямка без никакви сънища.

На следващия ден Гарион беше прекалено схванат и съсипан и дори не помисляше да стане от леглото. Ала потокът от посетители непрекъснато го държеше зает и той не можеше да се отдаде на мрачни мисли за болежките си. Посещенията от страна на алорнските крале, облечени във великолепни одежди, особено го поласкаха — всички кралски особи похвалиха неговата смелост. След това дойдоха кралиците и вдигнаха голям шум около раните му, предлагаха му горещото си съчувствие и го милваха по челото. Комбинацията от похвали и съчувствие и увереността, че наистина е център на всеобщото внимание, беше изумителна и сърцето му се изпълни с щастие.

Но последният посетител за деня беше господин Улф, който пристигна, когато вечерта вече пълзеше по заснежените улици на Вал Алорн. Старецът носеше обикновената си туника и бе вдигнал качулката, като че ли идваше отвън.

— Видя ли моя глиган, господин Улф? — гордо попита Гарион.

— Прекрасно животно — отговори Улф без особен ентусиазъм. — Но никой ли не ти каза, че човек трябва да отскочи встрани, след като е пронизал звяра с копието?

— Всъщност въобще не помислих за това — призна Гарион. — Но нямаше ли да изглеждам… ами… като страхливец?

— Толкова ли си бил загрижен за това какво ще си помисли за тебе едно прасе?

— Ами — поколеба се Гарион, — всъщност не.

— Ти развиваш удивителна липса на здрав разум за момче на твоята възраст — отбеляза Улф. — Обикновено се необходими години, докато човек започне да постъпва така. — Той се обърна към леля Поул. — Поулгара, сигурна ли си, че в жилите на Гарион няма примес от арендска кръв? Напоследък той се държи като типичен аренд. Отначало язди Великия въртоп като детско дървено конче, после се опитва да строши бавните на глиган с ребрата си. Да не би да си го изпускала да падне върху главата си, когато е бил бебе?

Леля Поул се усмихна, но не каза нищо.

— Надявам се, че скоро ще се съвземеш, момче — каза Улф. — Помисли за това, което ти казах.

Гарион се навъси, смъртно обиден от думите на господин Улф. Сълзи напълниха очите му въпреки всичките усилия, които положи да ги възпре.

— Благодаря ти, че се отби, татко — каза леля Поул.

— Винаги с удоволствие идвам при тебе, дъще — тихо каза Улф и излезе.

— Защо трябваше да ми говори по този начин? — избухна Гарион и си избърса носа. — Дойде и развали всичко.

— Какво развали, скъпи? — попита леля Поул и приглади гънките на сивата си рокля.

— Всичко — оплака се Гарион. — Кралете до един казаха, че съм се държал много смело.

— Кралете винаги казват така — заяви леля Поул. — Аз не бих обръщала прекалено внимание на думите им, ако бях на твое място.

— Но аз наистина се държах смело, нали?

— Сигурна съм, че е било така, скъпи — отвърна тя. — Убедена съм, че прасето е било силно впечатлено.

— Ти си също толкова лоша, колкото господин Улф — обвини я Гарион.

— Да, скъпи — съгласи се тя. — Предполагам, че е така, но това е съвсем естествено. Кажи ми сега какво искаш за вечеря.

— Не съм гладен — отвърна предизвикателно Гарион.

— Наистина ли? Вероятно имаш нужда от още една укрепваща отвара. Ей сега ще ти я приготвя.

— Не, не, ще вечерям — бързо каза Гарион.

— Така си и помислих — отбеляза леля Поул. После без никакви обяснения внезапно протегна ръце, прегърна го и дълго го държа притиснат до себе си. — Какво да правя с тебе? — попита накрая тя.

— Добре съм, лельо Поул — увери я той.

— Може би този път наистина е така — рече тя и взе лицето му в дланите си. — Да си смел е нещо прекрасно, скъпи мой Гарион, но поне от време на време се опитвай отначало да помислиш малко. Обещай ми.

— Добре, лельо Поул — каза той, малко смутен от всичко това. Странно защо тя се държеше така, сякаш наистина го обичаше. Представи си, че между тях все още има връзка, макар да нямат кръвно родство, и му олекна. Не можеше да бъде същото като истинското роднинство, разбира се, но все пак беше нещо.

На следващия ден вече можеше да става. Мускулите все още го боляха малко, ребрата също, но той беше млад и раните бързо заздравяваха. В ранния предобед вече седеше с Дурник в голямата зала в палата на Анхег и си приказваха. По някое време граф Селайн със сребристата брада дойде при тях и каза учтиво:

— Крал Фулрах пита дали би се съгласил да се присъединиш към нас в стаята, където провеждаме съвети, майстор Дурник.

— Аз ли, ваша светлост? — недоверчиво попита Дурник.

— Негово Величество е силно впечатлен от твоя нюх за това как трябва да се постъпва правилно — обясни старият благородник. — Той смята, че ти представляваш най-доброто от сендарската практичност. Това, пред което сме изправени, засяга всички хора, не само кралете на западните земи, и затова е напълно в реда на нещата здравият разум да бъде представен на нашите разисквания.

— Веднага ще дойда, ваша светлост — каза Дурник и стана, — но трябва да ми простите, ако не приказвам много.

Гарион чакаше, изпълнен с нетърпение.

— Всички чухме за твоето приключение, моето момче — любезно каза граф Селайн. — О, отново да бъдеш млад! — Той въздъхна. — Идваш ли, Дурник?

— Незабавно, ваша светлост — отвърна Дурник и двамата излязоха от голямата зала и се отправиха към стаята, където се състояха съветите.

Гарион остана сам, дълбоко засегнат, че са го изключили от компанията си. Беше на възраст, когато чувството му за самооценка все още бе неукрепнало, и страшно се измъчваше от липсата на уважение, която пролича от това, че не го бяха поканили да ги придружи. Дълбоко засегнат, той навъсено напусна голямата зала и отиде да разгледа своя глиган, който беше окачен в пълна с лед стая близо до кухнята. Поне този звяр го бе приел на сериозно.

Ала човек не може да прекара прекалено много време в компанията на едно мъртво прасе, без да се почувства потиснат. Глиганът не изглеждаше чак толкова голям, както тогава, когато беше жив и се спускаше да го нападне. Бивните му наистина бяха внушителни, но нито толкова дълги, нито толкова остри, както ги беше запомнил Гарион. Освен това в стаята с леда беше твърде хладно и натъртените мускули пак го заболяха.

Нямаше никакъв смисъл да опитва да посети Барак. Червенобрадият гигант се беше заключил в стаята си, потънал в размисъл и мрачна меланхолия, като не отваряше вратата на никого, дори на жена си. И така Гарион, изоставен напълно сам, постоя унило известно време и после реши, че вместо това може да проучи огромния палат с прашните, неизползвани стаи и тъмните криволичещи коридори. Вървя, както му се стори, цели часове, като отваряше врати и преминаваше пусти проходи, които понякога внезапно прекъсваха пред голи каменни стени.