— Милорд — почтително изрече конникът със зелената наметка.

— Къде беше? — попита сламенорусият мъж.

— Тази сутрин лорд Барак изведе няколко от своите гости на лов за глигани. Неговият маршрут беше същият като моя и не исках да го следвам от прекалено близо.

— Видяхме ги навътре в гората — раздразнено изсумтя благородникът. — Е, какво чу?

— Много малко, милорд. Кралете се срещат със стареца и жената в строго охранявана стая. Не мога да се приближа достатъчно, за да чуя какво приказват.

— Плащам ти злато, за да се приближиш достатъчно. Трябва да зная какво говорят. Върни се в двореца и намери начин да чуеш думите им.

— Ще опитам, милорд — отвърна мъжът в зелената наметка и се поклони някак сковано.

— Трябва не само да опиташ — ядосано го прекъсна русокосият.

— Както заповядате, милорд — каза конникът и понечи да обърне коня си.

— Чакай — заповяда благородникът. — Успя ли да се срещнеш с нашия приятел?

— С вашия приятел, милорд — поправи го човекът с брадата отвратено. — Срещнах се с него, отидохме в една кръчма и поговорихме.

— Какво каза той?

— Нищо, което може да ни бъде от полза. Тези като него често правят така.

— Ще се срещне ли с нас, както беше казал?

— Съобщи ми, че има такова намерение. Щом желаете да му вярвате, това е ваша работа.

Благородникът остави без внимание последните думи на събеседника си.

— Кой пристигна с краля на сендарите?

— Старецът и жената, още един старец — някакъв сендарски благородник, и още един сендар — някакъв човек без благородническа титла.

— Това ли е всичко? Не пристигна ли и едно момче с тях?

— Не сметнах, че момчето е важно — сви рамене шпионинът.

— Значи то е тук? В палата?

— Да, милорд. Обикновено сендарско момче, по моя преценка някъде около четиринадесетгодишно. Изглежда, че е прислужник на жената.

— Много добре. Върни се в палата и гледай да проникнеш достатъчно близо до онази стая. Искам да разбереш какво приказват кралете и старецът.

— Това може да бъде много опасно, милорд.

— Ще стане по-опасно, ако не сториш каквото ти казвам. Тръгвай сега преди оная маймуна Барак да се върне и да те завари, че се шляеш наоколо. — Той обърна коня си и следван от двамата войници, отново потъна в гората оттатък пъртината.

Мъжът в зелената наметка за миг изчака, вперил мрачен поглед пред себе си, после също пришпори коня си и препусна обратно по пътя, откъдето беше дошъл.

Гарион се размърда и се изправи. Ръцете му така здраво стискаха копието, че усещаше болка. Тези хора бяха стигнали прекалено далеч. Трябваше да съобщи на някого за тях.

А после, някъде в снежните глъбини на гората, чу ловджийските рогове и дрънченето на саби, ритмично удрящи по метални щитове. Ловците идеха и караха всичките глигани в гората пред себе си.

Момъкът чу пукане на счупени съчки в храсталака, после един огромен елен се изпречи пред погледа му; очите на животното бяха разширени от уплаха, разклонените му рога се полюляваха. С три огромни скока еленът изчезна между дърветата. Гарион затрепери от възбуда.

После се разнесе пронизително квичене и една дива свиня с червени очи прелетя по пътеката, следвана от цяла дузина подскачащи прасенца. Гарион отстъпи зад дървото и им позволи да го отминат.

Квичащите звуци този път бяха по-дрезгави и в тях се долавяше не толкова уплаха, колкото ярост. Идваше глиганът — Гарион го позна още преди звярът да изскочи от гъсто преплетените клони на шубраците. Когато животното се появи, сърцето на Гарион трепна. Това не беше тлъст, ленив шопар, а свиреп, обзет от бяс звяр. Ужасните му бивни, щръкнали от двете страни край зейналата паст на зурлата, бяха дълги и жълти, по тях бяха полепнали парчета кора и клонки — неми свидетели, че животното ще се нахвърли срещу всичко, което се изпречи по пътя му — дървета, храсти или сендарски момчета. Той обаче имаше достатъчно ум да се дръпне настрана.

И тогава се случи нещо странно. Както в отколешната битка с Рундориг и в схватката с наемниците на Брил в тъмните улици на Мурос, Гарион почувства как кръвта му кипва и чу дивия звън в ушите си. Стори му се, че някой крещи думите на дръзко предизвикателство — не осъзнаваше, че крясъкът излита от неговото собствено гърло. Изведнъж разбра, че е тъкмо в средата на пътеката, приклекна, стисна здраво копието и го насочи срещу огромния звяр.

Глиганът връхлетя върху него. Червените му очи горяха, устата му беше потънала в пяна, в гърлото му клокочеше яростен рев; звярът се хвърли върху очакващия го Гарион. Облаци сняг изригнаха изпод побеснелите му копита — като пръски вода пред носа на кораб. Снежните кристалчета сякаш увиснаха неподвижно във въздуха, проблясвайки в един-единствен слънчев лъч, случайно проникнал до снега в основата на дъба.

Ударът на глигана, който се наниза на оръжието, беше ужасен, но Гарион се беше прицелил добре. Копието с широкото острие проникна в гърдите, покрити с гъста четина, и бялата пяна, която капеше от устата на животното, се превърна в кървава лига. Гарион почувства, че отхвръква назад, краката му се подкосиха, после дръжката на копието изпращя като сухо клонче и цялата тежест на глигана се стовари върху момчето.

Първият разкъсващ, насочен нагоре напор на бивните улучи Гарион точно в стомаха и той усети как въздухът със свистене излиза от белите му дробове. Вторият удар намери бедрото му, тъкмо когато той, останал без дъх, правеше опит да се превърти и да се измъкне от пътя на звяра. Ризницата отклони бивните и го спаси от нараняване, но тежестта на ударите беше зашеметяваща. Третото нападение на глигана го застигна в гръб, захвърли го във въздуха и момчето се блъсна в едно дърво. В мига, когато главата му се блъсна в грубата кора, в очите му избухна блестяща светлина.

После изведнъж отнякъде се появи Барак — ревеше и тичаше през снега, — ала някак си не приличаше на Барак. Гарион, замаян след сътресението от удара по главата, гледаше, без да разбира. Това не беше възможно! Човекът беше Барак, в това не можеше да има никакво съмнение, но едновременно с това в очертанията му се бе вселило и някакво друго същество. По странен начин в пространството, което бе заел Барак, се движеше огромна, ужасна мечка. Образите на двете фигури, които идваха през снега, се наслагваха, движенията им бяха еднакви, като че ли споделяха не само пространството, но и мислеха по един и същи начин.

Огромни ръце сграбчиха гърчещия се, смъртно ранен глиган и го притиснаха в желязната си хватка. Ярка кръв изригна като фонтан от зурлата на глигана и рошавото, само наполовина човешко същество, което, изглежда, беше и Барак, и нещо друго едновременно, вдигна умиращата дива свиня и жестоко я запокити към земята. Човекът-звяр вдигна ужасното си лице и нададе страхотен, разтърсващ земята рев. Светлината пред очите на Гарион помръкна и той почувства, че потъва в сивия кладенец на безпаметството.

Нямаше начин да узнае колко време е прекарал в това състояние, но се съвзе в шейната. Силк тъкмо слагаше парче плат, напълнено със сняг, на тила му. Летяха през белите, ослепително бляскави полета към Вал Алорн.

— Я, ти май си решил да живееш — усмихна му се Силк.

— Къде е Барак? — измърмори Гарион.

— В шейната зад нас — отговори Силк и хвърли поглед през рамо.

— Той… добре ли е?

— Че какво би могло да нарани Барак?

— Искам да кажа… същият ли си е?

— Ами какъв да бъде? — сви рамене Силк. — Не, момче. Лежи мирно. Дано прасето да не ти е спукало ребрата. — Той постави дланите си върху гърдите на Гарион и леко ги притисна.

— А моят глиган? — безсилно попита Гарион. — Къде е той?

— Ловците ще го донесат — отговори Силк. — Ако ми позволиш да ти предложа нещо, бих те посъветвал да помислиш за полезните страни на страхливостта. Тези твои инстинкти могат доста да скъсят живота ти.

Но Гарион отново беше изпаднал в безсъзнание.

После бяха в двореца и Барак го носеше. Леля Поул също беше с тях — с побеляло лице при вида на кръвта.