— Разбирам — отвърна Дурник, но гласът му беше изпълнен със съмнение. — Не ми изглежда твърде сложно.

— Ние ще облечем ризници, Дурник — напомни му Барак. — Ловците ни почти никога не са се наранявали сериозно.

— „Почти никога“ не ми звучи твърде окуражително, що се отнася до честотата на нараняванията — отбеляза Силк и прокара пръсти по една окачена до вратата ризница.

— Никой спорт не е много развлекателен, ако в него липсват елементите на риска — сви рамене Барак и вдигна едно от тежките копия.

— Минавала ли ти е някога през ума мисълта да поиграем на зарове, вместо да ловим зверове? — попита Силк.

— Не и с твоите зарове, приятелю — засмя се Барак.

Започнаха да навличат ризниците, докато ловците на Торвик помъкнаха няколко наръча копия с широки остриета към шейните, които чакаха в заснежения двор.

Гарион реши, че ризницата е тежка и твърде неудобна. Стоманените брънки се впиваха в кожата му дори през дебелите дрехи и всеки път, когато се опитваше да смени позата си, половин дузина нови пръстенчета се забиваха в плътта му. Качиха се на шейните. Беше много студено и дори кожените дрехи сякаш не топлеха.

Минаха по тесните, криви улици на Вал Алорн и стигнаха Западната порта на края на града — точно срещу пристанището. Дъхът на конете се издигаше сред ледения въздух.

Парцаливата сляпа старица от храма излезе от един вход и изграчи:

— Чуй ме, Барак! Твоята орис ще те настигне скоро. Ти ще опиташ вкуса й преди слънцето да е отишло в леглото си, за да отбележи края на деня.

Без да пророни нито дума, Барак се изправи в шейната, грабна едно от тежките копия и със смъртоносна точност го запрати срещу старицата.

С изненадваща сръчност вещицата завъртя тоягата си, удари копието във въздуха и го отклони.

— Няма да ти помогне, ако се опиташ да убиеш старата Мартьо — изкиска се презрително тя. — Твоето копие няма да я нарани, нито пък твоята сабя. Върви, Барак. Твоята зла орис те очаква. — След това тя се обърна към шейната, в която седяха Гарион и Дурник. — Здравей, кралю на всички крале — заговори монотонно тя. — Този ден пред теб ще се изправи огромна опасност, но ти ще я преодолееш. Опасността, която грози теб, ще доведе звяра, носещ ориста на твоя приятел Барак. — После вещицата се поклони и избяга, преди Барак да успее да сграбчи второ копие.

— Какво беше всичко това, Гарион? — попита Дурник изненадано.

— Барак казва, че тя е луда, сляпа старица — отговори Гарион. — Спря ни, когато пристигахме във Вал Алорн, след като ти и другите бяхте вече заминали.

— Какви бяха всички тези приказки за зла орис? — попита Дурник и потрепера.

— Не зная — отвърна Гарион. — Барак не пожела да ми обясни.

— Това е лошо предзнаменование толкова рано сутринта — отбеляза Дурник. — Череките са много странен народ.

Гарион кимна в знак на съгласие.

Отвъд Западната порта се простираше открито поле, което проблясваше със снежните си преспи под ярката светлина на утринното слънце. Пресякоха го на път към тъмната гора на две левги от градската стена. Диво полетелите им шейни вдигаха фонтани пухкав сняг.

Под бялата пелена лежаха затрупани ферми. Всички сгради бяха направени от греди и имаха островърхи дървени покриви.

— Тези хора, изглежда, са безразлични към опасността — отбеляза Дурник. — Аз със сигурност не бих пожелал да живея в дървена къща — като си помисля как лесно избухват пожари.

— Тук все пак е друга страна — изтъкна Гарион. — Не трябва да очакваме, че целият свят ще живее като нас в Сендария.

— Прав си — въздъхна Дурник. — Но ще ти кажа, Гарион, че тук не се чувствам много спокоен. Някои хора просто не бива да пътуват. Щеше ми се никога да не бяхме напускали фермата на Фалдор.

— Понякога аз също изпитвам това чувство — призна Гарион, вперил очи в огромните планини, които сякаш изникваха към небето направо от гората пред тях. — Но някой ден всичко това ще свърши и отново ще можем да се приберем у дома.

Дурник кимна и въздъхна още веднъж.

Когато навлязоха в гората, доброто настроение на Барак се възвърна и той бодро се зае да поставя ловците на определените им места, сякаш нищо не се бе случило. Заведе Гарион през дълбокия до прасците сняг до едно голямо дърво на значително разстояние от тясната следа на шейната.

— Тук има пътека, преправена от дивеча, и глиганите могат отново да я използват, когато Торвик и неговите ловци ги подплашат. Щом някое животно се приближи, стегни се и насочи копието към гърдите му. Те не виждат много добре и глиганът ще се наниже на копието ти, преди още да е усетил, че го държиш пред него. След това е най-добре да отскочиш зад дървото. Понякога копието ги вбесява.

— Ами ако пропусна? — попита Гарион.

— На твое място не бих направил това — посъветва го Барак. — Няма да излезе нищо хубаво.

— Не исках да кажа, че ще го направя нарочно — изясни мисълта си Гарион. — Глиганът ще се опита ли да избяга, или какво?

— Понякога бягат — рече Барак. — Но не разчитай на това. С много по-голяма вероятност ще опита да разпори корема ти с бивните си. В такива случаи най-доброто е да се покатериш на някое дърво.

— Ще запомня — отвърна Гарион.

— Аз няма да бъда далеч, ако изпаднеш в беда — обеща Барак, връчи на Гарион две дълги копия и с тежки стъпки се отправи към своята шейна. Всички се отдалечиха и Гарион остана сам под големия дъб.

Сред тъмните стволове на дърветата беше сенчесто и непоносимо студено. Гарион се разтъпка сред снега, търсейки най-удобното място, където да чака глигана. Онова, което Барак му бе посочил, беше утъпкана пътека, лъкатушеща през тъмния шубрак, и Гарион реши, че отпечатъците, които бяха останали на нея, са застрашително големи. Дъбът с ниските си полегати клони започна да му изглежда твърде гостоприемно място, но той гневно отхвърли тази мисъл. От него се очакваше да стои на земята и да посрещне нападението на глигана. Той реши по-скоро да умре, отколкото да се скрие сред клоните на дървото като уплашено дете.

Сдържаният глас в ума му го посъветва, че губи прекалено много време, тревожейки се за такива неща. Докато не пораснеше достатъчно, никой нямаше да го смята за мъж, тогава защо ли беше нужно да си дава целия този труд, да се опитва да бъде храбър — нали поведението му нямаше да донесе полза никому.

Гората беше много тиха, снегът заглушаваше всички звуци. Не пееше нито една птица и само от време на време долиташе глухото тупване на сняг, хлъзнал се от натежалите клони към земята. Гарион се почувства ужасно самотен. Какво правеше той тук? Какво търсеше едно добро, разумно сендарско момче сред безкрайните гори на Черек? Защо очакваше нападението на свирепо диво прасе и само чифт чужди копия му правеха компания? Какво му беше сторило това прасе? Той изведнъж реши, че всъщност не харесва особено вкуса на свинското месо.

От мястото си виждаше пъртината, която бяха проправили шейните. Опря гръб о ствола на дъба, потрепера и зачака.

Отначало не си даваше сметка какво точно чува, но после разбра. Шумът нямаше нищо общо със страхотния, свистящ устрем на дивия глиган, а наподобяваше отмерения ход на няколко коня по покритата със снежен килим земя. Той предпазливо надникна иззад ствола на дървото.

Трима ездачи, завити в кожени наметки, се появиха между дърветата оттатък пъртината, спряха и зачакаха. Двама от тях бяха брадати войници, които не се различаваха от десетките други, които Гарион бе виждал в палата на Анхег, ала третият имаше дълга сламеноруса коса и не носеше брада. Лицето му беше навъсено и капризно като на разглезено дете, макар че беше човек на средна възраст, и излъчваше презрение, като че ли компанията на другите двама го обиждаше.

След известно време се разнесе шум от копитата на друг кон. Гарион чакаше с притаен дъх. Още един ездач бавно приближи тримата, които чакаха в снега сред дърветата. Беше мъжът със зелената наметка и пясъчнорусата брада, когото Гарион беше видял да се промъква в коридорите на двореца преди две нощи.