— Наистина така ли се случи, племеннико? — попита крал Родар Силк и изтри сълзите от очите си.

— Горе-долу така — отвърна Силк. — Преразказът на лорд Барак беше направен майсторски, макар че случката бе доста поукрасена.

— Трябва да повикаме някой странстващ музикант — предложи граф Селайн. — Този подвиг трябва да бъде обезсмъртен в песен.

— Не го дразнете — каза кралица Порен, като погледна съчувствено към Гарион.

На леля Поул това обаче не й се струваше забавно и погледът, който хвърли към Барак, беше студен.

— Нима не е странно, че трима възрастни мъже не са могли да опазят едно момче от неприятности? — попита тя, като повдигна вежди.

— Та това беше само един удар, госпожо — възрази Силк. — И само една целувка, в края на краищата.

— Така ли? — рече тя. — А какво ще бъде следващия път? Може би дуел със саби, а по-късно дори някоя още по-голяма глупост?

— Нищо лошо не се случи наистина, госпожо Поул — увери я Дурник.

Леля Поул поклати глава.

— Мислех, че поне ти притежаваш здрав разум — каза тя, — ала виждам, че съм се лъгала.

Изведнъж Гарион се възмути от нейните забележки. Изглежда, че каквото и да стореше, тя бе готова да го приеме в най-лоша светлина. Още миг и негодуването му щеше да избухне в открит бунт. Какво право имаше тази жена да приказва за неговите постъпки? В края на краищата между тях не съществуваше никаква връзка и той можеше да прави каквото си поиска без нейното разрешение, стига да искаше. Той я изгледа сърдито, обзет от мрачен гняв.

Леля Поул улови този поглед и му отвърна с хладно изражение, с което сякаш го предизвикваше.

— Е? — попита тя.

— Нищо — кратко отговори момъкът.

Следващата сутрин дойде ярка и свежа. Небето беше синьо, слънчевата светлина блестеше ослепително в белите върхове на планините, които се извисяваха над града. След закуска господин Улф обяви, че той и леля Поул отново ще се срещнат насаме с Фулрах и алорнските крале.

— Прекрасно хрумване — заяви Барак. — Мрачните мисли подхождат на кралете. Навън е прекрасен ден и освен ако човек няма кралски задължения, в никакъв случай не бива да го пропилее, затворен сред четири стени. — Той се ухили подигравателно на своя братовчед.

— В теб е скрита някаква жестока жилка, за която нищо не подозирах — подхвърли крал Анхег, като с копнеж погледна през близкия прозорец.

— Дивите глигани все още ли слизат до края на гората? — попита Барак.

— На стада — още по-безутешно отвърна Анхег.

— Помислих си, че мога да събера неколцина приятели, после ще излезем навън и ще се опитаме да понамалим броя на тази напаст.

— Бях почти сигурен, че имаш нещо подобно наум — мрачно отбеляза Анхег и се почеса по несресаната глава.

— Правя ти услуга, Анхег — каза Барак. — Нали не искаш кралството ти да бъде изпотъпкано от тези зверове?

Родар, дебелият крал на Драсния, шумно се разсмя.

— Мисля, че те хвана натясно, Анхег.

— Барак обикновено прави така — раздразнено се съгласи Анхег.

— Аз на драго сърце предоставям подобни занимания на по-стройни и по-млади хора — заяви Родар и шляпна огромния си търбух с две ръце. — Нямам нищо против хубавата вечеря, но предпочитам да не се бия с нея, преди да я опекат. Аз съм прекалено добра мишена. Най-слепият глиган на света ще ме открие без ни най-малко усилие.

— Е, Силк — поде Барак. — Какво ще кажеш?

— Не говориш сериозно, нали? — откликна Силк.

— Трябва да отидеш, принц Келдар — настоя кралица Порен. — Някой трябва да представя честта на Драсния в това начинание.

Лицето на Силк изглеждаше огорчено.

— Ти ще бъдеш моят избранник — заяви тя и очите й заблестяха.

— Пак сте чели арендски епически поеми, Ваше Величество — язвително отбеляза Силк.

— Приемете го като кралска заповед — каза тя. — Малко движение и свеж въздух няма да ви навредят. Започвате да приличате на човек, който страда от лошо храносмилане.

Силк иронично се поклони и отвърна:

— Както желаете, Ваше Величество. Е, ако нещата се изплъзнат от контрол, винаги мога да се покатеря на някое дърво.

— Ами ти, Дурник? — попита Барак.

— Аз не разбирам много-много от лов, приятелю Барак. — В тона на Дурник прозираше съмнение. — Но ще дойда, щом искаш.

— Вие, милорд? — учтиво попита Барак граф Селайн.

— О, не, не, лорд Барак — изсмя се Селайн. — Още преди години ентусиазмът ми по този спорт угасна. Остарях. Ала ви благодаря за поканата.

— Хетар? — попита Барак стройния алгар.

Хетар бързо погледна към баща си.

— Върви, Хетар — тихо каза Чо-Хаг. — Сигурен съм, че крал Анхег ще ми даде един от своите войни, който ще ми помага да вървя.

— Самият аз ще го сторя — увери го Анхег. — Носил съм и по-тежък товар.

— Тогава ще дойда с вас, лорд Барак — отговори Хетар. — Благодаря ви, че ме поканихте. — Гласът му беше плътен и звучен, ала тих като на баща му.

— Ами ти, момко? — поинтересува се Барак и погледна към Гарион.

— Ти май напълно си загуби ума, а, Барак? — гневно се обади леля Поул. — Не го ли въвлече в достатъчно неприятности вчера?

Това беше последната капка, с която търпението на момъка преля. Внезапното опиянение, което бе почувствал при поканата на Барак, прерасна в гняв. Гарион стисна зъби и забрави всякаква предпазливост.

— Ако Барак не смята, че само ще му преча, на драго сърце ще отида — заяви той предизвикателно.

Леля Поул се взря в него, погледът й изведнъж стана неотстъпчив.

— На твоето вълче започнаха да му никнат зъби — засмя се господин Улф.

— Мълчи, татко — каза Поул, все още измервайки Гарион с гневни очи.

— Не и сега, госпожице — каза старецът и в гласа му имаше железни нотки. — Той вече взе решение и ти няма да го унижаваш, като го накараш да се откаже. Гарион вече не е дете. Може да не си забелязала, но е почти мъж — висок и плещест. Скоро ще навърши петнадесет години, Поул. Все някога трябва да отпуснеш хватката си, а точно сега не по-зле от всеки друг път може да започнеш да се отнасяш към него както към мъж.

Тя за миг задържа погледа си върху стария човек, после с измамна кротост отвърна:

— Както кажеш, татко. Ала съм сигурна, че ще обсъдим този въпрос по-късно, насаме.

Господин Улф трепна.

Леля Поул погледна Гарион и каза:

— Опитай се да бъдеш внимателен, скъпи. И когато се върнеш, ще си поговорим надълго и нашироко, нали?

— Ще има ли милордът нужда от моята помощ, докато се въоръжава за лова? — попита лейди Мерел надменно и дори оскърбително, както винаги, когато разговаряше с Барак.

— Няма да бъде необходимо, Мерел — каза Барак.

— Не бих пренебрегнала своя дълг — отвърна тя.

— Стига, Мерел — възкликна Барак. — Нали вече попита.

— Разполагам ли тогава с разрешението на милорда да се оттегля? — поинтересува се тя.

— Да — кратко отвърна Барак.

— Може би вие, дами, ще пожелаете да се присъедините към мен — предложи кралица Ислена. — Ще гадаем по различни поличби какъв ще бъде резултатът от лова.

Кралица Порен, която беше застанала зад гърба на кралицата на Черек, обърна очи към тавана в знак на примирение пред съдбата. Кралица Силар й се усмихна.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Барак. — Глиганите чакат.

— И без съмнение вече си точат бивните — додаде Силк.

Барак ги поведе към червената врата на оръжейната, където към тях се присъедини мъж с прошарена коса и огромни рамене. Носеше риза от бича кожа, към която бяха пришити метални плочи.

— Това е Торвик — представи Барак мъжа с прошарената коса. — Главният ловец на Анхег. Знае малкото име на всеки глиган в гората.

— Милорд Барак е извънредно любезен — каза Торвик и се поклони.

— Какво прави човек, когато отиде на лов за глигани, приятелю Торвик? — учтиво попита Дурник. — Никога не съм правил това по-рано.

— Много просто — обясни Торвик. — Аз вземам моите ловци в гората и изкарваме животните, като крещим и вдигаме шум. Вие и другите ловци ги причаквате ето с тези оръжия. — Той посочи поставката, върху която бяха подредени здрави копия с широки остриета. — Когато глиганът види, че сте застанали на пътя му, той ви напада и се опитва да ви убие с бивните си. Вместо това вие убивате него с помощта на копието.