— Не, от Сендария съм.

— Ти си сендар? Наистина ли? — Сините й очи светнаха. — Никога не съм срещала сендар. Аз се казвам Мейди.

Гарион леко кимна.

— Искаш ли шейната ми? — попита Мейди.

— Бих могъл да я опитам — каза Гарион.

— А аз бих могла да ти позволя — подхвърли тя. — Срещу една целувка.

Гарион страхотно се изчерви, а Мейди се разсмя.

Едро червенокосо момче в дълга туника се спусна по наклона, спря наблизо и се надигна от шейната си със застрашително навъсено лице.

— Мейди, махни се оттам — заповяда то.

— Ами ако не искам? — попита тя.

Червенокосото момче наперено приближи до Гарион и попита заядливо:

— Какво правиш тук?

— Разговарям с Мейди — обясни Гарион.

— А кой ти разреши? — поиска да узнае червенокосият. Беше малко по-висок от Гарион и малко по-тежък.

— Защо трябва да искам разрешение? — попита Гарион.

Червенокосото момче го изгледа свирепо, застрашително сви юмруци и заяви:

— Бой ли искаш?

Червенокосият беше настроен войнствено и Гарион разбра, че работата няма да се размине без бой. Предварителните размени на любезности — заплахи, обиди и тем подобни — вероятно щяха да продължат още няколко минути, но схватката щеше да се състои веднага, щом червенокосият се разгневеше достатъчно, за да я започне. Гарион реши да не изчаква повече, сви юмруци и удари момчето по носа.

Ударът беше добър, червенокосият се олюля и тежко се стовари върху снега. Вдигна ръка към носа си и когато я отдръпна, тя беше поаленяла от кръв.

— Тече! — изрева обвинително пострадалият. — Ти ми разби носа.

— Ще спре след няколко минути — каза Гарион.

— Ами ако не спре?

— Кръвотеченията от носа не продължават вечно — обясни му Гарион.

— Защо ме удари? — запита червенокосият плачливо и си избърса носа. — Аз не ти направих нищо.

— Но щеше — отвърна Гарион. — Сложи на раната малко сняг и не се прави на бебе.

— Още кърви — каза момчето.

— Сложи сняг — повтори Гарион.

— Ами ако не спре?

— Тогава вероятно кръвта ти ще изтече и ще умреш — заяви Гарион безсърдечно. Тази хитрост, която бе научил от леля Поул, веднага подействува на момчето от Черек — нали винаги бе давала добри резултати с Доруун и Рундориг. Червенокосият примигва срещу него, после взе пълна шепа сняг и го сложи на носа си.

— Всичките ли сендари са толкова жестоки? — попита Мейди.

— Не познавам всички хора в Сендария — отвърна Гарион. Цялата работа се беше развалила. Той със съжаление обърна гръб на Мейди и червенокосия и пое обратно към корабостроителницата.

— Гарион, чакай — извика русокосата, затича след него и го улови за ръката. — Забрави да ме целунеш — напомни му тя, обви ръце около врата му и звучно го целуна по устните.

— Ей така — заяви момичето, обърна се и побягна със смях нагоре по хълма, а русите й плитки полетяха след нея.

Барак, Силк и Дурник още се смееха, когато Гарион се върна при тях.

— Трябваше да я подгониш — рече Барак.

— Защо? — попита Гарион и се изчерви, когато мъжете отново се разсмяха.

— Тя искаше да я уловиш.

— Не разбирам.

— Барак — подхвана Силк. — Мисля, че някой от нас трябва да съобщи на лейди Поулгара, че нашият Гарион има нужда от по-нататъшно обучение.

— Ти умело използуваш думите, Силк — обади се Барак. — Убеден съм, че именно твоя светлост трябва да е онзи, който ще се заеме с обучението му.

— Защо не хвърлим зарове, за да решим кому ще се падне тази чест? — предложи Силк.

— Виждал съм те как хвърляш зарове, Силк — засмя се Барак.

— Естествено, бихме могли да поостанем тук още малко — подметна остроносият лукаво. — Бих предположил, че новото другарче на Гарион с удоволствие ще попълни празнотите в обучението му и по този начин няма да ни се налага да безпокоим лейди Поулгара.

Ушите на Гарион пламтяха.

— Не съм чак толкова глупав — разгорещено рече той. — Зная за какво говорите и не е необходимо да казвате нищо на леля Поул. — И ядосано се отдалечи, като нанесе няколко ритника на близката купчина сняг.

Барак поговори още известно време с корабостроителя и когато над пристанището започна да се смрачава, всички поеха обратно към палата. Гарион вървеше навъсен в края на групата, все още обиден от смеха им. Облаците, които бяха надвиснали над главите им от тяхното пристигане във Вал Алорн, започнаха да се разкъсват и тук-там се появиха късчета ясно небе. Заблещукаха и звезди. Вечерта бавно завладя заснежените улици. Мека светлина на свещи започна да се появява по прозорците и неколцината минувачи, останали по улиците, забързаха да се приберат у дома преди да настъпи пълен мрак.

Гарион, който все още вървеше последен, забеляза как двама мъже отварят една широка врата, над която беше закачена груба табела, изобразяваща чепка грозде. Единият беше мъжът със зелената наметка и брадата с цвят на пясък, когото Гарион бе видял предната нощ в двореца. Другият носеше тъмна качулка и момъкът почувства позната тръпка — той знаеше кой е този човек. Погледите им се бяха срещали прекалено често. Нямаше място за никакво съмнение. Както винаги преди Гарион усети особената забрана — сякаш някакъв призрачен пръст бе притиснал устните му и го възпираше да говори. Човекът с качулката беше Ашарак и макар че присъствието на мурга тук беше от изключителна важност, поради някаква причина за Гарион изведнъж се оказа невъзможно да съобщи за него. Той проследи за миг с поглед двамата мъже, после забърза да настигне приятелите си. Започна да се бори с принудата, която бе смразила езика му, после реши да опита друг подход.

— Барак — попита той. — Много ли са мургите във Вал Алорн?

— В Черек няма никакви мурги — отвърна Барак. — Ангараки не се допускат в кралството под страх от смъртно наказание. Това е нашият най-стар закон. Той е бил постановен от самия Черек Мечото рамо. Защо питаш?

— Просто се чудех — измърмори неубедително Гарион. Умът му крещеше, чувствайки нуждата да им каже за Ашарак, ала устните му не се помръдваха.

Същата вечер, когато всички се бяха разположили около дългата маса в централната зала в палата на крал Анхег за пиршеството, давано в тяхна чест, Барак реши да позабавлява присъстващите със силно преувеличен разказ за срещата на Гарион с младежите на хълма.

— Страхотен удар беше — пространно разказваше гигантът, — замах, достоен за най-могъщия воин, пък и попадна точно в носа на врага. Яркочервената кръв шурна, съперникът беше обезсърчен и победен. Като истински герой Гарион се изправи над жертвата си и отново в напълно героичен стил нито започна да се хвали, нито си позволи да се подиграе на своя сразен противник, а просто предложи практичен съвет как да спрат този ален кръвоизлив. После с простота и достойнство той напусна бойното поле, ала светлооката девойка не му позволи да си отиде, без да получи своето възнаграждение за проявената доблест. Тя бързо го последва, нежно обви снежнобелите си ръце около шията му и с любов положи на устните му целувка — истинската и най-скъпоценна награда за всеки герой. Очите й искряха от възхищение, непорочните й гърди потрепваха със събудилата се за пръв път в нейното сърце страст. Но скромният Гарион невинно се отдалечи и не изчака дори минутка, за да пожелае онова сладко възнаграждение, което поведението на благородната девица така щедро предлагаше. Приключението завърши, като героят усети вкуса на победата, ала нежно отказа да приеме истинските почести, които заслужи със смелостта си.

Войните и кралете, разположили се на тържествения пир, се превиваха от смях, думкаха с юмруци по масата и по коленете си и весело се удряха по гърбовете. Кралица Ислена и кралица Силар търпеливо се усмихваха. Само лейди Мерел остана с каменно лице, а в очите й всеки път, когато погледнеше към своя съпруг, се долавяше презрение.

Гарион седеше с пламнало лице, ушите му вече бяха изтръпнали от шумните съвети и предложения, които всички го караха да изслуша.