Събудиха го променените звуци, които се разнасяха наоколо. Мекото топуркане на конските копита по черния път се бе сменило с тропот на подкови по калдъръмените улици на малко село, което спеше в последните часове от хладната есенна нощ. Гарион отвори очи и сънливо загледа високите тесни къщи и малките тъмни прозорчета.

Някъде излая куче, след това се прибра в топлото си скривалище под някакво стълбище. Гарион се чудеше що за село е това и колко ли хора спят под островърхите керемидени покриви, без да усетят преминаването на трите каруци.

Калдъръмената уличка беше много тясна. Гарион можеше да протегне ръка и почти да докосне избелелите камъни на стените, край които минаваха.

След това безименното селце остана зад тях и те отново се озоваха на черния път. Мекият звук на конските копита отново започна да го примамва към люлката на съня.

— Ами ако не е минал през Дарайн? — тихо попита леля Поул господин Улф.

На Гарион му хрумна, че сред всичките тревоги той всъщност не беше разбрал какво търсеха. Задържа очите си затворени и продължи да слуша.

— Не започвай с твоите „ами ако“ — раздразнено я сгълча Улф. — Ако седнем и започнем да повтаряме „ами ако“, никога няма да постигнем нищо.

— Просто попитах — каза леля Поул.

— Ако не е минал през Дарайн, ще се отбием на юг — към Мурос. Там може да се е присъединил към някой керван, за да поеме по Големия северен път към Боктор.

— А ако не е минал през Мурос?

— Тогава ще продължим към Камаар.

— И после?

— Ще видим, когато стигнем в Камаар. — Тонът му не допускаше повече въпроси — той явно не желаеше да обсъжда този въпрос.

Леля Поул пое дъх, сякаш се готвеше за окончателен остроумен отговор, но очевидно реши да не постъпва така и вместо това се разположи по-удобно върху капрата.

Далеч пред тях на изток бледото петно на зората докосна тежките облаци. Каруците продължиха да трополят в изсветляващата, подгонена от вятъра нощ. Търсеха нещо и макар че Гарион все още не можеше да разбере какво точно, то сигурно беше много важно, щом целият му досегашен живот бе изтръгнат с корен за един-единствен ден заради него.

Бяха им необходими четири дни, за да стигнат до Дарайн на северния бряг. Първият ден премина добре, тъй като макар да бе облачно и вятърът да продължаваше да духа, не валеше и пътищата бяха сухи. Минаваха край тихи ферми и от време на време виждаха някой фермер, погълнат от заниманието си сред полето. Всеки човек неизменно спираше работа и ги следеше с поглед, докато отминеха. Някои им махаха с ръка, други — не.

Имаше и села със скупчени една до друга високи къщи, сгушени в долините. Когато минаваха през тях, децата излизаха, тичаха след каруците и крещяха възбудено. Селяните ги наблюдаваха с лениво любопитство, докато станеше ясно, че каруците нямат намерение да спрат, после презрително изсумтяваха и се отдаваха на собствените си грижи.

Когато следобедът на този първи ден започна да се превръща във вечер, Силк ги отведе до една горичка край пътя и започнаха да се готвят за нощуване. Изядоха последното месо от бутовете и кашкавала, които Улф беше задигнал от килера на Фалдор, и проснаха одеялата си край каруците. Земята беше корава и студена, но вълнуващото чувство за голямо приключение помогна да Гарион да изтърпи това неудобство.

Ала на следващата сутрин заваля дъжд. Отначало започна със ситни като мъгла капчици, които се разпръскваха в поривите на вятъра, но след като денят превали към пладне, валежът се усили. Миризмата на плесен от репите във влажните чували стана по-силна и Гарион отчаяно се сви и се загърна по-плътно с пелерината. Приключението ставаше все по-малко вълнуващо.

Пътят стана кален и хлъзгав, конете с мъка се изкатерваха по хълмовете и трябваше често да почиват. През първия ден изминаха осем левги; след това бяха щастливи, ако успееха да оставят зад гърбовете си пет.

Леля Поул стана раздразнителна и язвителна.

— Това е идиотщина — заяви тя на господин Улф на обед на третия ден.

— Всяко нещо е идиотщина, ако решиш да го разглеждаш в подходяща светлина — философски отвърна той.

— Защо каруцари? — попита жената. — Има по-бързи начини за пътуване — богато семейство в съответстваща на ранга им карета например, или кралски пратеници, яхнали яки коне — с всеки един от тези два начина досега щяхме да бъдем в Дарайн.

— И щяхме да оставим такава неизличима следа в паметта на всички прости хорица, край които минаваме, че дори и някой тул би могъл да ни проследи — търпеливо обясни Улф. — Брил отдавна вече е докладвал на онези, които са го наели, за нашето отпътуване. Сега всеки мург в Сендария ни търси.

— Защо се крием от мургите, господин Улф? — попита Гарион, след като дълго се колеба дали да прекъсне разговора им, ала се осмели да го стори, притиснат от любопитството си и нетърпимото желание да разгадае мистерията на тяхното бягство. — Не сме ли просто търговци — като толнедранците и драсниянците?

— Истината е, че мургите не се интересуват от търговия — обясни Улф. — Надраките са търговци, но мургите са войници. Мургите се представят за търговци поради същата причина, поради която ние се представяме за каруцари — за да могат да се движат където искат, без да бъдат разкрити. Ако просто приемеш, че мургите са шпиони, не ще бъдеш далеч от истината.

— Нямаш ли някакво по-интересно занимание, отколкото да задаваш такива въпроси? — попита леля Поул.

— Наистина нямам — отвърна Гарион и в същия миг разбра, че е сгрешил.

— Хубаво — каза тя. — В каруцата на Барак ще намериш мръсните съдове от закуска. Ще намериш и кофа. Вземи я и изтичай до оня ручей за вода, после се върни при каруцата на Барак и измий съдовете.

— Със студена вода? — възрази той.

— Веднага, Гарион — твърдо, каза тя.

Мърморейки, той слезе от каруцата, която се движеше съвсем бавно.

В късния следобед на четвъртия ден се изкачиха на върха на висок хълм и в низината напред съзряха град Дарайн, а зад него — оловносивото море. Гарион затаи дъх. В неговите очи градът изглеждаше огромен. Стените, които го заобикаляха, бяха високи и дебели, а между тези внушителни зидове имаше повече постройки, отколкото бе виждал през целия си живот. Но тъкмо морето привлече неговия интерес. Дъхът му се носеше във въздуха. Слаб полъх от този аромат го бе докосвал, носен от вятъра, през последната левга от пътуването, но сега, поемайки дълбоко въздух, той за пръв път през живота си вдишваше миризмата на море. Чувстваше се окрилен.

— Най-сетне — каза леля Поул.

Силк спря първата каруца и се върна при тях. Качулката му бе леко дръпната назад, дъждът се стичаше по дългия му нос и капеше от острия му връх.

— Тук ли ще спрем, или ще отидем в града? — попита той.

— Ще отидем в града — отговори леля Поул. — Няма да спя под каруцата, когато толкова наблизо има множество странноприемници.

— Честните каруцари винаги отсядат в странноприемниците — съгласи се господин Улф. — На топло и близо до пивницата.

— Можех и сама да се досетя — подхвърли леля Поул.

— Трябва да изглеждаме като истински каруцари — сви рамене Улф.

Спуснаха се по хълма. Копитата на конете непрекъснато се хлъзгаха, животните се напрягаха да удържат тежките каруци.

Край градската порта двама стражи в мръсни туники с проядени от ръжда шлемове се подадоха от долепената до стената караулна къщичка.

— Каква работа имате в Дарайн? — попита единият Силк.

— Аз съм Амбар от Коту — излъга Силк, без да му трепне окото. — Беден драсниянски търговец, който се надява да му потръгне в сделките във вашия великолепен град.

— Великолепен! — изсумтя стражът.

— Какво карате в каруците, търговецо? — попита другият страж.

— Репи — отговори Силк с пренебрежение. — Моето семейство няколко поколения наред се занимаваше с търговия с подправки, но аз стесних сделките и сега продавам репи. — Той въздъхна. — Светът се обръща с главата надолу, не е ли така, добри ми приятелю?