— Ние сме длъжни да проверим каруците ви — заяви стражът. — Боя се, че това ще отнеме доста време.

— В такъв влажен ден — рече Силк и погледна дъжда с присвити очи, — много по-приятно ще бъде, ако човек посвети времето си на приятно занимание — например да си накваси гърлото в някоя хубава кръчмица.

— Това е трудно, когато човек няма достатъчно пари — подхвърли стражът, изпълнен с надежда.

— Ще бъда повече от признателен, ако в знак на нашето приятелство приемете от мен малък спомен, който ще ви помогне да си наквасите гърлата — предложи Силк.

— Много сте любезен — отговори стражът с лек поклон.

Няколко монети смениха своя притежател и каруците влязоха в града, без да бъдат подложени на никаква проверка.

От върха на хълма Дарайн изглеждаше наистина великолепен, но докато каруците шумно трополяха по улиците. Гарион реши, че изобщо не е такъв. Всички сгради изглеждаха еднакви и надуто високомерни, а улиците бяха отрупани с боклуци. Соленият дъх на морето се смесваше с миризмата на умряла риба, лицата на хората, които бързаха по улиците, бяха мрачни и враждебни. Първоначалното въодушевление на Гарион започна да угасва.

— Защо хората са толкова нещастни? — попита той господин Улф.

— Техният бог е строг и взискателен — отвърна Улф.

— Кой е този бог? — поинтересува се Гарион.

— Парите — каза Улф — Парите са по-лош бог от самия Торак.

— Не пълни главата на момчето с глупости — прекъсна го леля Поул. — Хората всъщност не са нещастни, Гарион. Всички просто бързат. Трябва да се грижат за важни дела и се боят да не закъснеят. Това е всичко.

— Не бих живял тук — каза Гарион. — Този град ми изглежда безрадостно, враждебно място. — Той въздъхна. — Понякога ми се иска да си бяхме останали във фермата на Фалдор.

— Да, на света има и по-лоши места от фермата на Фалдор — съгласи се Улф.

Странноприемницата, в която Силк избра да отседнат, беше близо до пристанищните докове, затова миризмата на морето и вонята, която се раждаше при срещата на сушата с морската вода, тук бе особено силна. Ала иначе беше солидна постройка с долепени до нея конюшни и навеси за каруците. Както при повечето странноприемници, приземният етаж беше зает от кухнята и обширната обща стая, в която имаше големи камини и маси, подредени в прави редици. На другите етажи се намираха спалните за посетителите.

— Подходящо място — обяви Силк, когато се върна при каруците, след като бе прекарал доста време в обстоен разговор със съдържателя. — Кухнята изглежда чиста и не видях дървеници в стаите.

— Аз ще проверя — заяви леля Поул и слезе от каруцата.

— Както желаеш, уважаема госпожо — отвърна й Силк с учтив поклон.

Проверката на леля Поул трая много по-дълго от тази на Силк и вече беше паднал мрак, когато тя отново се появи на двора.

— Задоволително — изсумтя с презрение тя. — Но едва успя да се вмести в представите ми за тази дума.

— Е, не смятаме да се установим тук за цялата зима, Поул — отбеляза Улф. — Ще останем само няколко дни.

Тя остави думите му без внимание и заяви:

— Разпоредих да качат топла вода в стаите ни. Ще заведа момчето горе и ще го измия, докато вие се погрижите за каруците и конете. Ела, Гарион. — Тя им обърна гръб и отново влезе в странноприемницата.

Гарион пламенно желаеше да престанат да се обръщат към него с „момчето“. В края на краищата си имаше име, което не беше трудно за запомняне. Той изпадна в плен на мрачното убеждение, че дори ако доживее до годините на старец с посивяла брада, пак ще приказват за него като за „момчето“.

След като се погрижиха за конете и каруците и се измиха, всички слязоха в стаята за посетители и вечеряха. Яденето със сигурност не можеше да се сравни с гозбите на леля Поул, но бе добре дошло след ряпата. Гарион беше непоклатимо уверен, че никога вече през живота си няма да погледне ряпа.

След вечеря мъжете започнаха да се бавят над халбите бира и върху лицето на леля Поул веднага се изписа неодобрение.

— Гарион и аз отиваме да си лягаме — каза тя. — Опитайте се да не падате прекалено често, докато се качвате на втория етаж.

Улф, Барак и Силк се засмяха, ала Дурник, както забеляза Гарион, изглеждаше малко позасрамен.

На следващия ден господин Улф и Силк напуснаха странноприемницата рано сутринта и не се появиха през целия ден. Гарион се беше разположил на привличащо вниманието стратегическо място с надеждата, че ще го поканят да тръгне с тях, ала никой не се сети за него; ето защо когато Дурник тръгна да нагледа конете, Гарион го придружи.

— Дурник — каза той след като нахраниха и напоиха животните и ковачът се зае да преглежда копитата им — раните и набитите от камъни места бяха твърде опасни. — Не ти ли изглежда всичко много странно?

— Какво имаш предвид под „всичко“? — попита Дурник и неугледното му лице стана сериозно.

— Всичко — отвърна Гарион твърде неясно. — Това пътуване, Барак и Силк, господин Улф и леля Поул — абсолютно всичко. Понякога, когато си мислят, че не мога да ги чуя, те говорят странни неща. Всичко изглежда ужасно важно, но не мога да разбера дали бягат от някого, или търсят нещо.

— На мен също положението ми изглежда объркано, Гарион — призна Дурник. — Много неща не са онова, за което ги вземаме — въобще не са онова, на което приличат.

— Леля Поул не ти ли се струва променена? — попита Гарион. — Искам да кажа, че всички те се отнасят към нея сякаш е благородна дама, пък и тя се държи по различен начин, откакто напуснахме фермата.

— Госпожа Поул е истинска дама — каза Дурник. — Винаги съм знаел това. — В гласа му отново прозвуча същата почтителна нотка, която се появяваше винаги, когато той говореше за леля Поул, и Гарион разбра, че е безполезно да прави опити да накара Дурник да търси в нея нещо необичайно.

— Ами господин Улф — подхвана Гарион, решил да подходи по друг начин. — Винаги съм си мислил, че той е просто един стар разказвач на истории.

— Не ми прилича на обикновен скитник — призна Дурник. — Смятам, че ми се е паднало да пътувам със знатни хора, Гарион, заети с важно дело. Вероятно е по-добре за прости хора като мен и теб да не задават прекалено много въпроси, а просто да си държат очите и ушите отворени.

— Ще се върнеш ли във фермата на Фалдор, когато всичко свърши? — внимателно запита Гарион.

Дурник обмисли зададения му въпрос, зареял поглед към двора на странноприемницата, после тихо каза:

— Не. Ще вървя с тях, докато госпожа Поул ми позволява.

Обзет от непреодолим порив, Гарион протегна ръка и потупа ковача по рамото.

— Всичко ще е добре, Дурник.

— Да се надяваме, че ще бъде така — въздъхна Дурник и отново насочи вниманието си към конете.

— Дурник — попита Гарион, — ти познаваше ли моите родители?

— Не — отвърна ковачът. — Когато те видях за пръв път, ти беше бебе, сгушено в ръцете на госпожа Поул.

— Каква беше тя тогава?

— Изглеждаше ядосана — отвърна Дурник. — Струва ми се, че никога не бях виждал толкова ядосано човешко същество. Поговори си с Фалдор и после отиде да работи в кухнята — знаеш какъв е Фалдор. През целия си живот никога не е изгонил никого от фермата. Отначало леля ти беше само помощничка в кухнята, но това не трая дълго. Старата ни готвачка беше станала дебела и мързелива и накрая отиде да живее при дъщеря си. Оттогава госпожа Поул отговаряше за кухнята.

— Тогава е била много по-млада, нали? — попита Гарион.

— Не — отговори замислено Дурник. — Госпожа Поул никога не се променя. Сега изглежда точно по същия начин, както в първия ден, когато я видях.

— Сигурен съм, че само така ти се струва — каза Гарион. — Всички остаряват.

— Не и госпожа Поул — отвърна Дурник.

Вечерта Улф и неговият остронос приятел се върнаха с угрижени лица.

— Нищо — обяви лаконично Улф и почеса снежнобялата си брада.

— Можех да ти кажа това доста по-рано — изсумтя презрително леля Поул.

Улф я изгледа ядосано, след това сви рамене.