— Трябва да сме сигурни.

Барак, гигантът с червената брада, вдигна поглед от желязната ризница, която лъскаше, и попита:

— Никаква следа ли не открихте?

— Абсолютно никаква — отвърна Улф. — Не е минал оттука.

— Накъде ще поемем тогава? — поиска да узнае Барак и блъсна ризницата настрана.

— Към Мурос — отговори Улф.

Барак се надигна и отиде до прозореца.

— Дъждът отслабва — отбеляза той. — Но пътищата ще ни създадат неприятности.

— И без това утре няма да можем да тръгнем — каза Силк и се отпусна на един стол до вратата. — Трябва, да се отърва от репите. Ако ги изкараме от Дарайн с нас, ще изглежда подозрително, а нали не искаме някой да ни запомни и после да си поговори с мургите.

— Прав си — откликна Улф. — Неприятно ми е, че ще загубим толкова време, но нищо друго не можем да сторим.

— Пътищата ще бъдат по-добри, след като съхнат цял ден — изтъкна Силк. — Пък и каруците ще пътуват по-бързо празни.

— Сигурен ли си, че ще можеш да ги продадеш, приятелю Силк? — поинтересува се Дурник.

— Аз съм драсниянец — уверено отговори Силк. — Всичко мога да продам. Дори може да приключим с добра печалба.

— Не се тревожи за това — каза Улф. — Репите изпълниха своето предназначение. Сега трябва единствено да се отървем от тях.

— Това е въпрос на принцип — самохвалко заяви Силк. — При това, ако не се опитам да сключа изгодна сделка, хората също ще ме запомнят. Не се безпокойте. Продажбата няма да отнеме много време и не ще ни забави.

— Мога ли да дойда с тебе, Силк? — попита Гарион, изпълнен с надежда. — Не съм видял нищо от Дарайн, като изключим тази странноприемница.

Силк погледна въпросително леля Поул.

— Не смятам, че ще му навреди — рече тя. — Пък и аз ще имам време да се погрижа за някои неща.

На следващата сутрин след закуска Силк и Гарион излязоха от странноприемницата. Момчето носеше чанта, пълна с репи. Дребният мъж беше в необикновено добро настроение. Дългият му, заострен нос сякаш потрепваше.

— Цялата работа е там — заговори той, докато вървяха по осеяната с боклуци калдъръмена улица, — да не ти личи колко бързаш да продадеш стоката — и естествено трябва да познаваш пазара.

— Това ми звучи разумно — учтиво отвърна Гарион.

— Вчера поразпитах тук-там — продължи Силк. — Сто килограма репи се продават на пристанищния док в Коту в Драсния за един драсниянски сребърен линк.

— За един какво?

— Драсниянска монета — обясни Силк. — Струва почти колкото един сребърен империал — не съвсем, но горе-долу толкова. Търговецът ще се опита да купи репите ни за не повече от четвърт империал, а после ще ги продаде за половин.

— Откъде знаеш, че ще стане така?

— Това е обичайният ход на нещата.

— Колко репи имаме? — попита Гарион, като заобиколи купчина отпадъци на улицата.

— Тридесет пъти по сто кила — каза Силк.

— Това прави… — Лицето на Гарион се изкриви от мъчителното усилие да извърши това сложно изчисление наум.

— Петнадесет империала — подсказа му Силк. — Или три златни крони.

— Злато? — повтори Гарион. Златните монети бяха рядко явление при разплащанията в сделките на село и тази дума имаше почти магическо значение за него.

Силк кимна.

— Златото е за предпочитане — осведоми го той. — По-лесно се носи. Сребърните монети тежат прекалено много.

— А колко платихме ние за репите?

— Пет империала — отвърна Силк.

— Фермерът получава пет, ние — петнадесет, а търговецът взима цели тридесет? — недоверчиво попита Гарион. — Това не ми изглежда честно.

Силк сви рамене и каза:

— Така е устроен светът. Ето я къщата на търговеца. — Дребният мъж посочи една внушителна сграда с широко стълбище. — Когато влезем, той ще се престори, че е много зает и че въобще не се интересува от нас. По-късно, когато започне да се пазари с мен, ще те забележи и ще каже: — „Какво чудесно момче!“

— Аз?

— Ще си помисли, че си някакъв мой роднина — син или племенник, — и ще сметне, че ще извлече полза, като те поласкае.

— Странна работа — рече Гарион.

— Аз ще му кажа много неща — продължи Силк бързо. Очите му започнаха да блещукат, а дългият му нос затрепера. — Не обръщай внимание какво приказвам и гледай изненадата да не проличи по лицето ти. Той ще наблюдава и мен, и теб много внимателно.

— Значи ще лъжеш? — Гарион беше изумен.

— Това се очаква от мен — отвърна Силк. — Търговецът също ще лъже. Онзи от нас, който лъже по-добре, ще спечели повече от сделката.

— Всичко изглежда ужасно оплетено — каза Гарион.

— Това е игра — поясни Силк и по лицето му се разля усмивка. — Много вълнуваща игра, която се върти навсякъде по света. Добрите играчи стават богати, а лошите — не.

— Ти добър играч ли си? — попита Гарион.

— Един от най-добрите — скромно отговори Силк. — Хайде да влезем. — И поведе Гарион по широките стъпала към къщата на търговеца.

Търговецът носеше украсена с кожи дреха в бледозелен цвят, която не бе пристегната на кръста. Шапката бе плътно прилепнала към главата му. Той се държеше точно както бе предсказал Силк — седеше навъсен, извънредно зает, пред обикновена маса и прелистваше многобройни парчета пергамент. Силк и Гарион зачакаха да им обърне внимание.

— Добре — каза накрая той. — По каква работа сте дошли при мене?

— Ами карам репи — заяви Силк малко пренебрежително.

— Това е истинско нещастие, приятелю — каза търговецът и лицето му се изкриви в тъжна гримаса. — Кейовете в Коту точно сега са огънати под тежестта на стока като твоята. Няма да имам никаква печалба, независимо на каква цена се съглася да те отърва от тях.

Силк сви рамене.

— Може би череките или алгарите ще ги вземат — каза той. — Пазарът при тях може да не е така преситен, както при вас. — Остроносият обърна гръб и каза на Гарион: — Хайде, момче.

— Момент, приятелю — обади се търговецът. — По речта ти познавам, че сме съотечественици. Ще погледна репите ти и може и да ги взема, просто, за да ти направя услуга.

— Времето ти е ценно — отбеляза Силк. — Не си прави труда щом не се занимаваш с търговия на репи.

— Може би ще ми се удаде случай да намеря купувач — възрази търговецът. — Е, ако стоката е с добро качество. — Той взе чантата от ръцете на Гарион и я отвори.

Гарион слушаше очарован как Силк и търговецът учтиво си разменят реплики, като всеки се опитва да извлече полза от другия.

— Какво прекрасно момче — рече търговецът, сякаш забелязваше Гарион чак сега.

— Сираче е — обясни Силк. — Грижа се за него. Опитвам се да го науча на занаята, но схваща много бавно.

— Аа — откликна търговецът и в гласа му прозвуча леко разочарование.

Изведнъж Силк направи странен жест с пръстите на дясната си ръка.

Очите на търговеца леко се разшириха, после той също започна да жестикулира.

Гарион въобще не можа да проумее какво става. Ръцете на Силк и търговеца описваха сложни фигури във въздуха, като понякога се движеха така бързо, че окото едва успяваше да ги следи. Дългите тънки пръсти на Силк сякаш танцуваха, погледът на търговеца не се отлепваше от тях, по челото му изби пот — така дълбоко се бе съсредоточил.

— Значи уговорено? — каза накрая Силк, като наруши тишината, която бе завладяла стаята от толкова време.

— Уговорено — съгласи се търговецът някак печално. — Надявам се, че не възнамеряваш да останеш в този занаят за дълго, приятелю. Ако го сториш, по-добре отсега да ти дам ключовете от склада си, за да си спестя мъката, която ще изживявам всеки път, когато се появиш насам.

Силк се засмя.

— Ти беше достоен противник, приятелю.

— И аз си помислих така в началото — призна търговецът и поклати глава. — Но не мога да се сравнявам с тебе. Закарай репите си в моя склад на кея Бедик. — Той надраска с перо няколко реда върху парче пергамент. — Надзирателят ще ти плати.

Силк се поклони и взе пергамента.

— Ела, момче — каза той на Гарион и го изведе от стаята.