— Имената са като дрехите — обясни Силк. — Използваме онова име, което е най-удобно за определен случай. Почтените хора не изпитват нужда да носят чужди дрехи и чужди имена. Ние обаче не сме чак толкова честни и от време на време сменяме и едните, и другите.

— Не ми е забавно да слушам как някой описва госпожа Поул като нечестна — каза решително Дурник.

— Не възнамерявах да проявя неуважение към нея — увери го Силк. — Простите определения са неприложими към лейди Поулгара; и когато казвам, че не сме честни, имам предвид, че понякога работата, с която сме се заловили, изисква да прикрием следите си от зли, а също тъй и коварни хора.

Дурник не изглеждаше убеден, но не задълба повече по въпроса.

— Хайде да тръгнем по тази улица — предложи Барак. — Днес не желая да минавам край храма на Белар.

— Защо? — попита Гарион.

— Поизоставил съм религиозните си задължения — отвърна Барак огорчено — и предпочитам върховният жрец на Белар да не ми напомня за това. Гласът му е много пронизителен и не ми се ще да ме мъмри пред целия град. Предвидливият мъж не позволява нито на жрец, нито на някоя жена да му се карат пред хората.

Улиците на Вал Алорн бяха тесни и криволичещи, а древните каменни къщи — високи, с издадени еркери. Макар че снегът ту започваше, ту спираше да вали и вятърът беше хладен, улиците изглеждаха пълни с хора, повечето от които носеха кожени пелерини срещу студа.

Из въздуха непрекъснато се разнасяха добродушни крясъци или се разменяха неприлични обиди. Двама възрастни и достойни наглед мъже се биеха със снежни топки насред улицата под ободрителните груби възгласи на зяпачите.

— Те са стари приятели — каза Барак и широко се усмихна. — Така се замерят всеки ден през цялата зима. Много скоро ще отидат в близката кръчма, ще се напият и ще пеят стари песни, докато паднат от пейките. От години правят така.

— А с какво се занимават през лятото? — попита Силк.

— Замерват се с камъни — отвърна Барак. — Но пиенето, пеенето и падането от пейките си остава същото.

— Здравей, Барак — извика млада зеленоока жена от един висок прозорец. — Кога пак ще дойдеш да ме видиш?

Барак смутено наведе поглед и не отговори.

— Барак, тази дама говори на теб — обади се Гарион.

— Чух я — кратко отвърна Барак.

— Тя, изглежда, те познава — подметка Силк лукаво.

— Тя познава всички — каза Барак и се изчерви още повече. — Няма ли да продължим?

На следващия ъгъл група мъже, облечени в окъсани кожени дрехи, вървяха един след друг, тътрейки крака по улицата. Походката им представляваше странно клатушкане от крак на крак. Хората бързо им правеха път.

— Здравей, лорд Барак — монотонно пропя техният водач.

— Здравей, лорд Барак — извикаха всички едновременно, без да спират да се клатят.

Барак сковано се поклони.

— Да те закриля ръката на Белар — каза водачът им.

— Хвала на Белар, бога Мечка на Алория — извикаха останалите.

Барак отново се поклони и остана на мястото си, докато процесията отмине.

— Какви са тези? — попита Дурник.

— Последователи на култа към Мечката — отвърна Барак с отвращение. — Религиозни фанатици.

— Досадна група — обясни Силк. — Имат монашески ордени във всичките алорнски кралства. Отлични войници, но служат като инструмент в ръцете на Великия жрец на Белар. Прекарват времето си в ритуали, военно обучение и участвуват в местните политически борби.

— Къде е онази Алория, за която приказваха? — попита Гарион.

— Навсякъде около нас — рече Барак с широк жест. — Алория някога е била всичките алорнски кралства, взети заедно. Тогава всички били един народ. Участниците в култа искат отново да ги обединят.

— Това не ми изглежда разумно — каза Дурник.

— Алория била разделена на кралства поради определена причина — напомни Барак. — Нещо е трябвало да бъде защитено и разделянето на Алория се оказало най-добрият начин да се постигне тази цел.

— Толкова ли важно е било това нещо? — попита Дурник.

— Най-важното на света — намеси се Силк. — Но хората от култа към Мечката, изглежда, често забравят това.

— Но то сега е откраднато, нали? — неочаквано рече Гарион: сдържаният глас в ума му му разкри връзката между онова, което Барак и Силк току-що бяха казали, и внезапния срив в собствения му живот. — Господин Улф търси точно това нещо.

Барак му хвърли бърз поглед и каза замислено:

— Момъкът е по-умен, отколкото предполагахме, Силк.

— Той е много умно момче — съгласи се Силк, — пък не е и трудно да свърже всички догадки в едно цяло. — Хитрото му лице беше станало сериозно. — Ти, разбира се, си прав, Гарион — каза той. — Все още не знаем как, но някой е успял да го открадне. И ако Белгарат подаде знак, алорнските крале няма да оставят камък върху камък на света, докато не си го възвърнат.

— Искаш да кажеш, че ще има война? — попита Дурник разтревожено.

— Има и по-лоши неща от войната — мрачно отвърна Барак. — Битките могат да ни дадат възможност да се справим с ангараките веднъж завинаги.

— Да се надяваме, че Белгарат може да убеди алорнските крале да постъпят по друг начин — рече тихо Силк.

— Трябва да си върнем откраднатото — настоя Барак.

— Прав си — съгласи се Силк, — но съществуват и други начини и аз мисля, че улицата едва ли е мястото, където да обсъждаме останалите възможности.

Барак бързо се огледа наоколо с присвити очи.

Вече бяха стигнали до пристанището. Мачтите на черекските кораби се издигаха към небето гъсто като гора. Мъжете пресякоха по покрит с лед мост един замръзнал поток и приближиха към няколко обширни двора, където върху снега лежаха скелетите на множество незавършени кораби.

Куц мъж в кожена риза излезе от ниската каменна постройка, която се намираше в средата на един от дворовете, и зачака да го доближат.

— Здравей, Крендиг — извика Барак.

— Здравей, Барак — отвърна мъжът в кожената риза.

— Как върви работата? — попита Барак.

— Бавно през този сезон — рече Крендиг. — Времето не е подходящо за работа с дърво. Моите работници подготвят едно друго и бичат дъските, но едва ли ще свършим много преди да дойде пролетта.

Барак кимна, пристъпи към един от корабните скелети и постави ръка на скоро направения нос, който се подаваше от снега.

— Крендиг строи този красавец за мен — каза той и потупа носа. — Той ще бъде най-хубавият кораб, който някога е докосвал вълните.

— Ако гребците ти са достатъчно силни да го помръднат — добави Крендиг. — Корабът ще бъде много голям, Барак, и много тежък.

— Значи ще взема екипаж от големи, едри мъже — отвърна Барак, все още вперил поглед в ребрата на своя кораб.

Гарион чу весел крясък от хълма над корабостроителницата и бързо вдигна поглед натам. Няколко младежи се спускаха по наклона върху огладени дъски. Беше очевидно, че Барак и останалите мъже целия следобед щяха да приказват за кораба. Това можеше да се окаже много интересно, но Гарион осъзна, че не е разговарял с никого на своята възраст от много време. Отдели се от останалите и застана в подножието на хълма, за да погледа младежите.

Едно русокосо момиче привлече вниманието му. В известен смисъл му напомняше за Зубрет, ала беше по-различна от нея. Докато Зубрет беше дребничка, това момиче имаше едро като момче тяло — но очевидно не беше момче. Смехът й отекваше весело, бузите й аленееха в студения въздух и докато се плъзгаше по наклона, плитките й се вееха.

— Изглежда много весело — каза Гарион, когато стъкмената й на бърза ръка шейна спря наблизо.

— Не искаш ли да опиташ? — попита тя, после се изправи и изтупа снега от вълнената си рокля.

— Нямам шейна — отговори той.

— Ще ти дам моята — предложи момичето и го погледна дяволито. — Ако и ти ми дадеш нещо.

— Какво да ти дам? — попита я той.

— Все ще измисля какво — отвърна тя, вперила самоуверен поглед в него. — Как се казваш?

— Гарион — отговори той.

— Какво странно име! Оттук ли си?