— Не бързам — издърдори Улф с хъхрещия си глас.

— Моята работа ще отнеме доста време — каза мургът хладно. — Предпочитам да не ме пришпорват, когато съм зает. Кажи на търговеца от какво се нуждаеш, старче.

— Приемете моите благодарности — избърбори Улф. — Някъде бях приготвил един списък. — Той глупаво започна да бърника по джобовете си. — Господарят ми го написа. Надявам се, че можеш да го прочетеш, приятелю, защото аз не умея. — Старецът намери списъка и го подаде на толнедранеца.

Търговецът го погледна и каза на мурга:

— Ще ни отнеме съвсем малко време.

Мургът кимна и се взря с непроницаем поглед в Улф, после в Гарион, леко присви очи и изражението му се промени.

— Ти си хубаво момче — каза той на Гарион. — Как се казваш?

До този момент през целия си живот, Гарион винаги бе казвал истината, но поведението на Улф му бе разкрило цял нов свят на измами и хитрини. Някъде дълбоко в съзнанието си момчето сякаш чу предупредителни думи — сдържан, спокоен глас, който го съветваше, че ситуацията е опасна и че той трябва да предприеме нещо, за да се защити. Гарион се поколеба само миг, преди да изрече своята първа съзнателно подготвена лъжа. Зяпна и лицето му придоби израз на безкрайно тъпоумие.

— Рундориг, ваша светлост — измърмори той.

— Арендско име — каза мургът и присви още повече очи. — Не приличаш на аренд.

Гарион само се облещи.

— Аренд ли си, Рундориг? — настоятелно продължи да пита мургът.

Гарион се намръщи, сякаш се мъчеше да проумее какво го питат, но умът му работеше светкавично. Сдържаният глас му предложи няколко начина за отговор.

— Баща ми беше аренд — отвърна накрая той. — Но майка ми е от Сендария и хората разправят, че приличам на нея.

— Ти каза „беше“ — бързо заговори мургът. — Значи баща ти е мъртъв, а? — Осакатеното му лице беше напрегнато.

Гарион глупаво кимна.

— Сечеше едно дърво и то се стовари върху него — излъга той. — Беше много отдавна.

Мургът внезапно загуби интерес.

— Вземи тази монета, момче — каза той и безразлично хвърли едно медно петаче на пода в краката на Гарион. — Върху нея е изобразен ликът на бог Торак. Може би тя ще ти донесе късмет — или поне малко повече ум.

Улф бързо се наведе, вдигна монетата… но онова, което даде на Гарион, беше обикновено петаче от Сендария.

— Благодари на добрия господин, Рундориг — изхъхри той.

— Моите благодарности, почитаеми господине — каза Гарион и здраво стисна петачето в юмрук.

Мургът сви рамене и погледна встрани. Улф плати на толнедранския търговец за подправките и двамата с Гарион напуснаха магазина.

— Ти изигра опасно представление, момче — рече Улф, когато бяха достатъчно далеч, за да не бъдат дочути от двамата тули.

— Стори ми се, че не искаш да узнаят кои сме — обясни Гарион. — Не бях сигурен защо, но си помислих, че трябва да сторя същото. Погрешно ли постъпих?

— Ти си много хитър — каза одобрително Улф. — Смятам, че успяхме да измамим мурга.

— Защо смени монетата? — попита Гарион.

— Понякога монетите на ангараките не са онова, което изглеждат — отвърна Улф. — По-добре да си нямаш работа с тях. Хайде да докараме коня и каруцата. Чака ни дълъг път до фермата.

— Нали каза, че ще отседнем тук през нощта?

— Положението се промени. Ела, момче. Време е да тръгваме.

Конят беше много уморен и се движеше бавно по стръмния хълм на излизане от Горен Гралт. Слънцето клонеше към залез.

— Защо не ми позволи да задържа петачето на ангараките? — упорито продължи с въпросите си Гарион. Тази загадка все още го озадачаваше.

— На този свят има много неща, които изглеждат по един начин, а всъщност представляват нещо съвсем друго — каза Улф някак мрачно. — Нямам доверие в ангараките, а в мургите още по-малко. Смятам, че ще е добре, ако никога не притежаваш предмет с образа на Торак.

— Но войната между запада и ангараките е завършила преди повече от петстотин години — възрази Гарион. — Всички казват така.

— Не всички — отвърна Улф. — Сега вземи оная дреха от дъното на каруцата и се завий. Леля ти никога няма да ми прости, ако простинеш.

— Добре, щом искаш — каза Гарион. — Но въобще не ми е студено и никак не ми се спи. Ще ти правя компания, докато пътуваме.

— Това е добра разтуха, момче — рече Улф.

— Господин Улф — подхвана Гарион след известно време, — ти познаваше ли баща ми и майка ми?

— Да — тихо отговори Улф.

— Баща ми също е мъртъв, нали?

— Боя се, че е така.

Гарион въздъхна дълбоко.

— Така си и мислех. Щеше ми се да ги познавам. Леля Поул казва, че съм бил бебе, когато… — Момчето не можа да продължи. — Опитвал съм се да си спомня майка си, но не мога.

— Ти беше много малък — отвърна Улф.

— Какви бяха те? — попита Гарион.

Улф почеса брадата си и каза:

— Обикновени хора. Толкова обикновени, че никой не би погледнал към нито един от тях втори път.

Гарион се обиди от този отговор и възрази:

— Леля Поул казва, че майка ми била много красива.

— Беше.

— Тогава защо казваш, че е била обикновена?

— Тя не беше изтъкната или важна личност — отговори Улф. — Баща ти също. Всеки, който ги видеше, оставаше с впечатлението, че са прости селски хора — млад мъж с младата си съпруга и тяхното бебе — ето какво виждаха всички. Или поне се предполага, че са виждали това.

— Не разбирам.

— Много е сложно.

— Какъв беше моят баща?

— Среден на ръст — каза Улф. — С тъмна коса. Много сериозен млад човек. Аз го харесвах.

— Той обичаше ли майка ми?

— Повече от всичко на света.

— А мен?

— Естествено.

— И къде живеехме?

— В едно село — отвърна Улф. — Съвсем малко селце близо до планините, далеч от главните пътища. Имахте къщичка в края на селото. Малка, но здрава постройка. Баща ти сам я направи — той беше каменар. От време на време спирах при вас, когато се озовавах в тази област. — Гласът на стареца монотонно продължи да ниже думите, описвайки селото, къщата и двамата млади, живели в нея с детето си. Гарион слушаше и дори не усети кога е заспал.

Трябва да беше много късно, почти призори. Момчето усети в просъница как го вдигат от каруцата и го отнасят нагоре по някакво стълбище. Старецът беше изненадващо силен. Леля Поул също беше тук — Гарион я позна, без да отваря очи. Около нея се носеше особено ухание, което той можеше да познае дори и в стая, потънала в непроницаема тъмнина.

— Само го завий — тихо каза господин Улф на леля Поул. — Най-добре е да не го будим.

— Какво се случи? — попита леля Поул. Гласът й беше също така тих като този на стареца.

— В селото имаше един мург — в магазина на твоя търговец. Той започна да разпитва и се опита да даде на момчето петаче от Ангарак.

— В Горен Гралт? Сигурен ли си, че е бил само мург?

— Не знам. Дори аз не мога с пълна сигурност да разгранича мург от кролим.

— Какво стана с монетата?

— Успях да я взема. Дадох на момчето едно сендарско петаче вместо нея. Ако този мург е бил кролим, ще му позволим да ме последва. Сигурен съм, че ще мога да го мотая няколко месеца.

— Значи ще си тръгнеш? — Гласът на леля Поул прозвуча някак тъжно.

— Време е — отвърна Улф. — Точно сега момчето е на сигурно място тук, а аз трябва да замина. Стават неща, за които трябва да се погрижа. Обзема ме тревога, когато мургите започнат да се появяват в отдалечени места. Върху нашите плещи лежи огромна отговорност и грижа, затова не бива да си позволяваме да станем невнимателни.

— Дълго ли няма да се върнеш?

— Няколко години. Трябва да проуча много неща и да се срещна с много хора.

— Ще ми липсваш — меко каза леля Поул.

Той се засмя.

— Сантименталност ли проявяваш, Поул? Не ти е в характера.

— Знаеш какво имам предвид. Не съм подходяща за тази задача, която ти и другите ми възложихте. Какво зная за това как трябва да се възпитават малки момчета?