Гарион кимна.

— Знаеш ли — подхвърли той, когато влязоха в стаите, които бяха наели. — Май никога не съм виждал човек от Нийса.

— Имаш късмет — отговори му Силк с отвращение. — Те са много неприятно племе.

— Приличат ли на мургите?

— Не — каза Силк. — Нийсаните боготворят Иса, бога Змия, и сред тях се счита за достойнство, ако възприемат превзетите маниери на това влечуго. Лично аз въобще не смятам, че това е привлекателно. Освен това нийсаните са убили краля на Рива и оттогава всички алорни ги мразят.

— Риванците нямат крал — възрази Гарион.

— Сега нямат — отговори Силк. — Но някога са имали. Ала кралица Салмистра е направила така, че да го убият.

— Кога се е случило това? — попита очаровано Гарион.

— Преди хиляда и триста години — каза Силк, сякаш събитието се бе случило вчера.

— Не е ли изтекло прекалено много време, за да таят все още лоши чувства помежду си? — попита Гарион.

— Някои неща са непростими — лаконично отвърна Силк.

Тъй като до края на деня имаше още много часове, следобед Силк и Улф напуснаха странноприемницата, за да търсят по улиците на Мурос забравените следи, които Улф очевидно виждаше или чувстваше. Те щяха да му подскажат дали предметът, който шестимата търсеха, се е появявал по тези места. Гарион седна до огъня в стаята, която споделяше с леля Поул, и протегна крака към пламъците — опитваше се да прогони студа. Леля Поул също седеше край огъня и кърпеше една от туниките. Бляскавата игла просветваше сред гънките на плата.

— Кой е бил кралят на Рива, лельо Поул? — попита той.

Тя спря да шие.

— Защо питаш?

— Силк ми разказваше за нийсаните — отговори момчето. — Каза ми, че тяхната кралица убила краля на Рива. Защо го е направила?

— Днес май си пълен с въпроси, а? — рече тя и иглата й отново започна да се движи.

— Силк и аз си приказваме за много неща, докато пътуваме заедно — каза Гарион и протегна краката си още по-близо до огъня.

— Ще си изгориш обувките — предупреди го тя.

— Силк ми каза, че не съм сендар — рече Гарион. — Казва, че не знае какъв съм, но със сигурност не съм сендар.

— Силк приказва прекалено много — отбеляза леля Поул.

— Ти никога нищо не ми казваш, лельо Поул — възрази й раздразнено момчето.

— Казала съм ти всичко, което трябва да знаеш — спокойно отговори тя. — Точно сега не е необходимо да знаеш повече за риванските крале и кралиците на Нийса.

— Всичко, което искаш, е да направиш от мен едно невежо дете — сприхаво заяви Гарион. — Вече съм мъж, а не зная нито какъв съм, нито кой съм.

— Аз зная кой си — каза жената, без да повдига поглед.

— Кой съм тогава?

— Един млад човек, който скоро ще запали обувките си.

Момчето бързо дръпна краката си от огъня и я погледна сърдито.

— Не ми отговори.

— Точно така — подхвърли жената със същия влудяващо спокоен глас.

— Защо?

— Още не е време да знаеш. Когато времето дойде, ще ти кажа.

— Не е честно — възпротиви се той.

— Светът е пълен с несправедливости — съгласи се тя. — Сега, щом се чувстваш толкова възмъжал, защо не донесеш още малко дърва за огъня? Поне ще свършиш нещо полезно.

Той я изгледа сърдито и прекоси с тежки стъпки стаята.

— Гарион? — извика го тя.

— Какво?

— Дори и не си помисляй да затръшнеш вратата.

Вечерта, когато Улф и Силк се върнаха, старецът, който обикновено изглеждаше изпълнен с бодрост, бе нетърпелив и раздразнителен. Седна на масата в трапезарията на гостилницата и впи мрачния си поглед в огъня.

— Не са минали оттук — каза накрая той. — Останаха още няколко места, които трябва да проверим, но съм почти сигурен, че няма да го намерим и там.

— Значи ще продължим към Камаар? — избоботи Барак и прокара дебелите си пръсти през щръкналата си брада.

— Трябва — отвърна Улф. — Може би оттам трябваше да започнем.

— Нямаше как да узнаем предварително — каза леля Поул. — Защо му е притрябвало да минава през Камаар, ако се е опитвал да го изнесе в кралствата на ангараките?

— Изобщо не знаем накъде е тръгнал — сърдито отвърна Улф. — Може би иска да го задържи за себе си. Винаги страстно го е желаел. — И отново загледа огъня.

— Необходим ни е някакъв товар за пътуването към Камаар — намеси се Силк.

— Това много ще ни забави — поклати глава Улф. — Не е необичайно каруци да се връщат от Мурос към Камаар без никакъв товар. Вече ни се налага да рискуваме. Ще трябва да захвърлим маскировката, за да се движим по-бързо. Камаар е на четиридесет-левги оттук, а времето се влошава. Ако ни застигне снежна буря, каруците въобще няма да могат да се движат. Нямам време да прекарам цялата зима, заседнал в преспите.

Дурник изтърва ножа си и понечи да се изправи.

— Какво има? — бързо попита Барак.

— Току-що видях Брил — каза Дурник. — Стоеше до входа.

— Сигурен ли си? — попита Улф.

— Познавам го — мрачно потвърди Дурник. — Брил беше.

Силк удари с юмрук по масата.

— Какъв съм идиот! — самообвини се той. — Подцених го.

— Сега това няма значение — каза господин Улф и в гласа му прозвучаха нотки на облекчение. — Маскировката не ни е необходима. Мисля, че е време да обърнем внимание на бързината.

— Ще се погрижа за каруците — каза Дурник.

— Не — спря го Улф. — Те са прекалено бавни. Ще отидем в лагера на алгарите и ще купим бързи коне.

— Ами какво ще стане с каруците? — настоя Дурник.

— Забрави ги — отвърна му Улф. — Вече само ще ни пречат. Ще яздим с конете от впряговете до лагера на алгарите и ще вземем само онова, което можем да носим. Трябва да се приготвим за незабавно тръгване. Чакам ви в двора. Елате колкото се може по-скоро. — Той бързо излезе през вратата и потъна в студената нощ.

След няколко минути шестимата се събраха пред портата на конюшнята в двора на странноприемницата, който бе застлан с обли камъни. Всеки носеше малък вързоп. Гигантът Барак подрънкваше в такт със стъпките си и Гарион усети миризмата на смазана стомана от ризницата му. Няколко снежинки се завъртяха в мразовития въздух и полегнаха като перца върху замръзналата земя.

Дурник дойде последен. Изтича задъхан от странноприемницата и подаде шепа монети на господин Улф.

— Това беше най-добрата цена, която успях да изкопча — рече извинително той. — Едва ли достига и половината от истинската стойност на каруците, но съдържателят усети, че бързам, и започна да се пазари. — Ковачът сви рамене. — Е, поне се отървахме от тях. Не е хубаво да изоставяме ценни неща след себе си. Те непрекъснато гризат ума и отвличат вниманието на човек от работата, с която се е заел.

— Дурник — засмя се Силк, — ти си олицетворение на истинския сендар.

— Човек трябва да бъде верен на собствената си природа — отвърна Дурник.

— Благодаря ти, приятелю — сериозно каза Улф и пусна монетите в кесията си. — Хайде да изведем конете, но тихо. Ако се спуснем в галоп из тези тесни улици посред нощ, само ще привлечем ненужно внимание.

— Аз ще водя — обяви Барак и извади сабята си. — Ако се случи някаква неприятност, аз най-добре ще се справя с нея.

— Аз ще яздя до тебе, приятелю Барак — каза Дурник и грабна една дебела тояга от дървата за огрев.

Барак кимна, в очите му проблесна мрачна решимост, после изведе своя кон през портата. Дурник го последва.

Вземайки пример от Дурник, Гарион спря за миг пред купчината дърва и си избра една здрава дъбова тояга. Дървото успокоително натежа в ръката му и той го завъртя няколко пъти, за да привикне как правилно да си служи с него. Леля Поул го гледаше, така че той побърза да продължи, без да довърши упражнението си.

Улиците, по които минаваха, бяха тесни и тъмни. Бе започнало да вали по-силно, снежинките мързеливо се въртяха в мъртвешки спокойния въздух. Конете, станали плашливи в снега, изглежда, доловиха нещо, и се притиснаха към хората, които ги водеха.

Нападението беше неочаквано. Внезапно се разнесе шум от забързани стъпки, остро прозвънтя стомана, отбита от стомана — Барак посрещна първия удар.