— Важно е. В двореца има шпионин.

— Шпионин?

— Един мъж със зелена наметка — обясни Гарион. — Виждах го няколко пъти.

— Много мъже носят зелени наметки — вметна лейди Мерел.

— Не се намесвай в това, Мерел — предупреди я Барак и се обърна към Гарион. — Какво те кара да мислиш, че е шпионин?

— Тази сутрин отново го видях — отговори Гарион. — И го проследих. Той се промъкна по един коридор, който, изглежда, никой в двореца не използва. Коридорът минава над залата, където кралете се срещат с господин Улф и леля Поул. Мъжът чуваше всяка дума, която казваха те.

— Откъде знаеш, че е чувал? — попита Мерел с присвити очи.

— Аз също бях там — каза Гарион. — Скрих се недалеч от него и аз самият чувах какво приказват — като че бях в същата стая с тях.

— Как изглежда той? — попита Барак.

— Косата му е с цвят на пясък — започна да го описва Гарион. — Брадата му — също, и както вече казах, той носи зелена наметка. Видях го в деня, когато отидохме да разглеждаме твоя кораб. Тъкмо влизаше в една кръчма с един мург.

— Във Вал Алорн няма мурги — заяви Мерел.

— Има един — настоя Гарион. — И по-рано съм го виждал. Зная кой е. — Гарион трябваше да подходи много внимателно към този въпрос. Забраната да не говори за врага в тъмните одежди беше както винаги неумолима. Дори намекът, който беше направил, превърна езика му във вцепенено парче дърво, а устните му изтръпнаха.

— Кой е той? — попита Барак.

Гарион остави въпроса без отговор.

— А после, в деня, когато ловихме глигани, го видях в гората.

— Мурга ли? — попита Барак.

— Не. Мъжа със зелената наметка. Там той се срещна с някакъв друг мъж и поговориха известно време недалеч от мястото, където чаках глигана. Не ме видяха.

— В това няма нищо подозрително — отбеляза Барак. — Човек може да се среща с приятелите си където пожелае.

— Не смятам, че бяха точно приятели — възрази Гарион. — Онзи със зелената наметка нарече другия „милорд“ и благородникът му заповяда да се добере достатъчно близо до залата, за да може да чуе какво какво приказват кралете и господин Улф.

— Това е по-сериозно — каза Барак, изглежда, забравил своята меланхолия. — Казаха ли нещо друго?

— Мъжът със сламенорусата коса поиска да узнае подробности за нас — отговори Гарион. — За тебе, за мене, за Дурник и Силк — за всички нас.

— Сламеноруса коса? — бързо попита Мерел.

— Онзи, към когото се обърнаха с „милорд“ — обясни Гарион. — Той, изглежда, знаеше за нас. Дори и за мене знаеше.

— Висок, с белезникава коса? — попита Мерел. — Без брада? Малко по-стар от Барак?

— Не е възможно да е той — възрази Барак. — Анхег го заточи под страх от смъртно наказание.

— Ти си дете, Барак — каза тя. — Той не би се съобразил с това, ако интересите му го изискват. Смятам, че ще е най-добре да кажем на Анхег.

— Познавате ли го? — попита Гарион. — Някои от нещата, които той каза за Барак, не бяха много любезни.

— О, представям си — иронично вметна Мерел. — Барак беше един от онези, които настояваха сламенокосият да бъде обезглавен.

Барак вече навличаше ризницата си.

— Оправи си косата — каза му Мерел с тон, в който странно защо не можеше да се долови дори нотка от предишната й ненавист. — Приличаш на копа сено.

— Не мога да си губя времето с това сега — нетърпеливо избоботи Барак. — Елате и двамата. Отиваме при Анхег.

Нямаше време за повече въпроси, понеже Гарион и Мерел трябваше едва ли не да тичат, за да вървят в крачка с гиганта. Бързо прекосиха голямата зала с троновете и подплашените войници се разбягаха да им сторят път, щом зърнаха лицето на Барак.

— Милорд Барак — спря ги един от пазачите пред вратата на залата, където се провеждаше кралският съвет.

— Махайте се! — заповяда Барак и с трясък отвори вратата.

Крал Анхег уплашено вдигна поглед при това внезапно нахлуване и попита:

— Какво има, братовчеде?

— Измяна, Анхег! — изрева Барак. — Граф Джарвик е нарушил заповедта ти и е избягал от заточението, на което го изпрати. Поставил шпиони в собствения ти дворец.

— Джарвик? — рече Анхег. — Той не би посмял да стори това.

— О, посмял е, и още как! — заговори Барак. — Видели са го недалеч от Вал Алорн и са чули част от думите му, докато е кроил своя заговор.

— Кой е Джарвик? — попита регентът на Рива.

— Граф, когото изпратих на заточение миналата година — отговори Анхег. — Заловихме негов куриер и у него намерихме съобщение до един мург в Сендария. В съобщението имаше подробности за един от нашите най-тайни съвети. Джарвик се опита да отрече, че той е изпратил съобщението, макар че върху пергамента стоеше неговият печат, а съкровищницата му се пръскаше по шевовете, пълна с червено злато от рудниците в Кхтол Мургос. Бих заповядал да набият главата му на кол, но неговата жена е моя родственичка и ме помоли да му подаря живота. Затова го заточих в едно от неговите имения на западното крайбрежие. — Кралят погледна Барак. — Откъде разбра за постъпката му? Последното нещо, което чух за тебе, беше, че си се заключил в стаята си и не си желаел да разговаряш с никого.

— Думите на съпруга ми са верни, Анхег — заяви лейди Мерел предизвикателно.

— Не се съмнявам в него, Мерел — отвърна й Анхег и я измери с поглед, в който се четеше лека изненада. — Просто исках да разбера откъде е узнал за Джарвик, това е всичко.

— Момчето от Сендария го е видяло — обясни Мерел. — И го е чуло да разговаря с шпионина. Аз изслушах разказа на момчето и заставам зад онова, което казва моят съпруг, в случай че някой посмее да прояви съмнение в думите му.

— Гарион? — уплашено възкликна леля Поул.

— Мога ли да предложа първо да изслушаме момъка — тихо каза кралят на алгарите Чо-Хаг. — Смятам, че благородник, известен в миналото със своето приятелско отношение към мургите, който е избрал точно сега да наруши заповедта за своето заточение, интересува всички ни.

— Кажи им онова, което разправи на Мерел и мен — нареди Барак и избута Гарион напред.

— Ваше Величество — поде Гарион, като се поклони неумело. — Откакто дойдох, няколко пъти виждах един мъж със зелена наметка, който се криеше тук, във вашия палат. Той се промъкваше из коридорите и полагаше големи усилия да не го забележат. Видях го първата нощ, когато пристигнах тук, а следващия ден зърнах, че влиза в една кръчма с един мург. Барак казва, че в Черек няма мурги, но аз зная, че онзи е мург.

— Откъде знаеш? — сурово попита Анхег.

Гарион го погледна безпомощно, неспособен да произнесе името на Ашарак.

— Е, момче? — попита крал Родар.

Гарион започна да се бори с думите, но не можа да произнесе никакъв звук.

— Може би познаваш този мург? — предположи Силк.

Гарион кимна, облекчен от помощта на своя приятел.

— Ти не познаваш много мурги — каза Силк и потри носа си с пръст. — Не беше ли онзи същият, когото срещнахме с теб в Дарайн — а по-късно и в Мурос? Мургът, известен под името Ашарак?

Гарион кимна отново.

— Защо не ни каза? — попита Барак.

— Аз… аз не можех — заекна Гарион.

— Не можеше ли?

— Не успявах да произнеса думите — каза Гарион. — Не зная защо, но просто не можех да приказвам за него.

— Значи си го виждал и по-рано?

— Да — отговори Гарион.

— И никога не си казвал за това на никого?

— Не съм.

Силк бързо насочи поглед към леля Поул.

— Ти може би знаеш повече от нас за това, Поулгара?

— Възможно е да се постигне такова нещо — бавно отвърна тя. — Ала то никога не е било надеждно, затова аз самата не си правя труда да се занимавам с подобни фокуси. Но е напълно възможно. — Изражението й стана мрачно.

— Кролимите смятат, че е внушително постижение — отбеляза господин Улф. — Те лесно се впечатляват.

— Ела с мен, Гарион — каза леля Поул.

— Още не — възпря я Улф.

— Важно е — заяви тя и лицето й стана сурово.

— Може да го направиш и по-късно — посъветва я старецът. — Нека първо чуем останалата част от разказа му. Вредата вече е нанесена. Продължавай, Гарион. Какво още видя?