В коридора отвън се разнесе крясък и звън на стомана в стомана.

Гарион пое дълбоко дъх и потъна в тъмния проход зад завесите.

Измина само няколко крачки и тъмнината около него стана непрогледна. Кожата му настръхваше, когато до лицето му се докосваха паяжини, столетна прах се надигна от неравния под и започна да го задушава. Отначало той се движеше твърде бързо, понеже повече от всичко искаше да увеличи колкото се може повече разстоянието между себе си и схватките в коридорите, но изведнъж се спъна и за един изпълнен със смазващо напрежение миг му се стори, че ще падне. В ума му проблесна картина на стръмно стълбище, хлътващо надолу в тъмнината, и той осъзна, че при бързината, с която се движи, просто няма да може да спре. Тръгна по-предпазливо, опипвайки с една ръка каменната стена — с другата отмахваше от лицето си паяжините, надвиснали от ниския таван.

Чувството за време го беше напуснало и му се струваше, че се движи пипнешком цели часове в мрачния коридор, който, изглежда, нямаше край. После, въпреки цялата си предпазливост, той се сблъска с грапава каменна стена. За миг го обзе паника. Нима проходът свършваше тук? В капан ли беше попаднал?

С крайчеца на окото си долови слаба светлина. Проходът не свършваше, а рязко завиваше надясно. Изглежда, там някъде имаше прозорец и Гарион, изпълнен с благодарност, се насочи нататък.

Светлината се засили, той закрачи по-бързо и скоро стигна до източника й — тесен процеп в стената. Гарион коленичи върху прашните камъни и погледна през него.

Залата отдолу беше огромна, силен огън гореше в яма, издълбана в центъра й, а димът се виеше към пролуките в сводестия покрив, издигащ се даже по-високо от мястото, където стоеше Гарион. Макар че наблюдавано отгоре помещението изглеждаше съвсем различно, той веднага разпозна тронната зала на крал Анхег. Различи дебелото туловище на крал Родар и по-дребната фигура на крал Чо-Хаг, зад когото както винаги стоеше Хетар. Недалеч от троновете крал Фулрах разговаряше с господин Улф, а съвсем близо до тях бе седнала леля Поул. Съпругата на Барак обсъждаше нещо с кралица Ислена, а кралиците Порен и Силар стояха до тях. Силк се разхождаше нервно и от време на време поглеждаше към добре охраняваната врата. Гарион почувства прилив на облекчение. Беше на сигурно място. И тъкмо щеше да им извика, когато вратата с трясък се отвори и крал Анхег, облечен в ризница и вдигнал меч, енергично влезе, следван от Барак и регента на Рива. Те бяха хванали от двете страни мъжа със сламенорусата коса, когото Гарион бе видял на лова за глигани.

— Тази измяна ще ти струва скъпо, Джарвик — мрачно каза Анхег през рамо, докато крачеше към своя трон.

— Значи всичко свърши? — попита леля Поул.

— Още малко, Поулгара — отвърна Анхег. — Моите хора преследват последните остатъци от бандитите на Джарвик в най-отдалечените части на двореца. Ала всичко можеше да протече по твърде различен начин, ако не ни бяха предупредили.

Гарион реши поне засега да не им се обажда.

Крал Анхег прибра сабята си в ножницата и зае мястото си на своя трон.

— Първо ще си поговорим, Джарвик — каза той. — После ще решаваме какво да правим с теб.

Мъжът със сламенорусата коса се отказа от безполезната съпротива срещу Барак и почти толкова силния Бранд.

— Нямам какво да кажа, Анхег — предизвикателно заяви той. — Ако съдбата бе пожелала друго, в този миг аз щях да седя на трона ти. Опитах да се възползвам от предоставената ми възможност. Това е всичко.

— Не съвсем — възрази Анхег. — Искам подробностите. По-добре е да ми ги кажеш доброволно. Тъй или иначе ще те накараме да говориш.

— Постъпете по най-отвратителния възможен начин — присмя им се Джарвик. — Ще отхапя собствения си език, преди да ви кажа каквото и да било.

— Ще видим — мрачно промърмори Анхег.

— Няма да е необходимо, Анхег — обяви леля Поул и бавно се приближи до пленника. — Има по-лесен начин да го убедим.

— Нищо няма да кажа — викна Джарвик. — Аз съм войник и не се боя от тебе, вещице.

— Ти си по-голям глупак, отколкото мислех, лорд Джарвик — каза господин Улф. — Искаш ли аз да го направя, Поул?

— Мога да се справя, татко — отвърна тя, без да снема очи от Джарвик.

— Внимателно — предупреди я старецът. — Понякога стигаш до крайности. Необходимо е съвсем малко.

— Зная какво правя, Стари вълко — хапливо отговори тя, после впери поглед в очите на пленника.

Гарион затаи дъх.

Граф Джарвик започнала се поти и направи отчаян опит да отклони очи от погледа на леля Поул, ала това беше невъзможно. Нейната воля го бе покорила и държеше взора му в плен. Той се разтрепера, лицето му пребледня. Тя не помръдна, не направи никакъв жест, просто стоеше пред него и изгаряше с поглед ума му.

След миг той изкрещя. После изкрещя още веднъж и рухна — тялото му увисна в ръцете на Барак и Бранд.

— Махни го — захленчи графът и се затресе конвулсивно. — Ще говоря, но моля те, махни го.

Силк, който беше седнал до трона на Анхег, погледна към Хетар и подхвърли:

— Какво ли вижда?

— Мисля, че е по-добре човек никога да не узнае това — отговори Хетар.

Кралица Ислена чакаше напрегнато, сякаш се надяваше да долови някакъв намек за това как се прави този фокус. Тя видимо трепна, когато Джарвик закрещя, и отклони поглед встрани.

— Добре, Джарвик — каза Анхег със странно притихнал глас. — Започни от самото начало. Искам да зная всичко.

— Първото нещо беше съвсем дребно — подхвана Джарвик несигурно. — Въобще не мислех, че ще причини някаква вреда.

— Винаги е така — обади се Бранд.

Граф Джарвик пое дълбоко дъх, погледна към леля Поул и отново потрепера. След това се изправи.

— Всичко започна преди около две години — заговори той. — Отидох с кораб до Коту в Драсния и там срещнах един надракски търговец на име Грашор. Той ми се стори доста свестен човек и след като се опознахме по-добре, ме попита дали проявявам интерес към едно печелившо начинание. Обясних му, че съм граф, а не обикновен търговец, ала той настоя. Каза ми, че се притеснява от пиратите, които върлуват из островите в залива на Черек, и че мой кораб, кораб на граф, с екипаж от въоръжени войници, едва ли ще бъде нападнат от морските разбойници. Товарът му беше един-единствен савдък — не особено голям. Мисля, че бяха скъпоценни камъни, които бе успял да прекара контрабандно през митницата в Боктор. Искаше да ги доставя в Дарайн, в Сендария. Отговорих му, че не съм особено заинтересуван, но той отвори кесията си и изсипа злато. Много злато, светлочервено. Просто не можех да откъсна поглед от него. Наистина имах нужда от пари — в края на краищата кой няма? — и не откривах абсолютно никаква безчестие в онова, което ме бе помолил да сторя. Както и да е, закарах него и товара му до Дарайн и там срещнах неговия съдружник — един мург, на име Ашарак.

Гарион потрепера при произнасянето на това име и чу тихото изненадано подсвирване на Силк.

— Както се бяхме споразумели — продължи Джарвик, — Ашарак ми даде сума, равна на онази, каквато Грашор ми беше платил по-рано, и аз приключих тази сделка с цяла кесия злато. Ашарак ми каза, че съм им направил голяма услуга и ако отново имам нужда от злато, той с удоволствие ще ми осигури начини, по които да спечеля толкова, колкото желая. Бях спечелил отведнъж повече злато, отколкото при цялата ми търговия по-рано, ала ми се струваше, че то не е достатъчно. Поради някаква тайнствена причина чувствах, че имам нужда от повече.

— Такава е природата на ангаракското злато — рече господин Улф. — То има особено свойство. Колкото повече от него притежава човек, толкова по-здраво го обсебва то. Ашарак не е заплащал за услугите ти, Джарвик. Той е купил душата ти.

Джарвик кимна с помрачняло лице.

— Във всеки случай — продължи той, — не след дълго намерих някакъв предлог, за да отплувам отново към Дарайн. Ашарак ми каза, че на мургите било забранено да влизат в Черек и поради това любопитството му по отношение на нашето кралство силно се разпалило. Той ми зададе множество въпроси и за всеки отговор аз получих злато. На мене ми се струваше, че това е глупав начин да се харчат пари, ала давах отговори и в замяна вземах златото му. Когато се върнах в Черек, имах още една пълна кесия. Отидох в Джарвикхолм и прибавих новото злато към онова, което вече притежавах. Видях, че съм богат човек, и все още не бях направил нищо безчестно. Ала вече ми се струваше, че часовете на деня не са достатъчни. Прекарвах цялото си време, заключен в своята съкровищница, броях златните монети отново и отново, притискахги в пръстите си, докато те започваха за блещукат червени като кръв. Подрънкването им непрестанно галеше ушите ми… Но след известно време започна да ми изглежда, че не притежавам достатъчно от скъпоценния метал, и отново се върнах при Ашарак. Той ми откри, че все още е любопитен какво става в Черек и би желал да разбере какво крои крал Анхег. Обеща, че ще ми даде толкова злато, колкото вече имах, ако му съобщя какво се говори на военните съвети през цялата година. Отначало аз отказах, защото знаех, че такава постъпка е безчестна; ала после той ми показа златото и вече не можех да възразя нищо.