— Ангараките са разделени на пет племена — започна Барак, седна и отново се зае с оглаждането на сабята си. — Мургите и тулите, надраките и малореаните, и, разбира се, кролимите. Те обитават четирите кралства на изтока — Малореа, Гар ог Надрак, Мишрак ак Тул и Ктхол Мургос.

— А къде живеят кролимите?

— Те нямат свое кралство — мрачно отвърна Барак. — Кролимите са жреци на Едноокия Торак и са пръснати навсякъде из земите на ангараките. Именно те извършват жертвоприношенията за Торак. Ножовете на кролимите са пролели повече ангаракска кръв, отколкото цяла дузина битки като тази при Воу Мимбре.

Гарион потрепера.

— А защо Торак приема кървавите убийства на своите собствени хора? — попита той.

— Кой знае? — сви рамене Барак. — Той е жесток и зъл бог. Някои вярват, че е луд — нали е използвал Кълбото на Алдур, за да разцепи на две земята, и Кълбото изгорило окото му и изпепелило лявата му ръка.

— Как е възможно светът да се разцепи на две? — попита Гарион. — Никога не съм могъл да проумея това.

— Могъществото на Кълбото на Алдур е такова, че то може да извърши всичко — каза Барак. — Когато Торак го вдигнал над главата си, земята се разпукнала от неговата сила, моретата се разлели навсякъде и потопили сушата. Тази история е много стара, но аз мисля, че е вярна.

— Къде е Кълбото на Алдур сега? — внезапно попита Гарион.

Барак го погледна; очите му изведнъж станаха леденостудени, а лицето — замислено. Но червенобрадият не отговори нищо.

— Знаеш ли какво мисля? — възбудено почна Гарион. — Мисля, че някой е откраднал Кълбото на Алдур и господин Улф се опитва да го намери.

— А пък аз смятам, че ще е по-добре, ако не се замисляш толкова много за тези неща — предупреди го Барак.

— Но аз искам да зная — възрази Гарион, безсилен да обуздае любопитството си дори след думите на Барак и предупредителния сдържан глас, зазвучал в ума му. — Всеки се отнася с мен като с глупаво момченце. Единственото, което правя, е, че се влача подир вас, без да имам никаква представа каква е целта ни. Кой е господин Улф в действителност? Защо алгарите се държаха по този странен начин, когато го видяха? Как е възможно той да следи нещо, което не може да вижда? Кажи ми, Барак, моля те.

— А, не — изсмя се Барак. — Леля ти Поул ще ми оскубе брадата косъм по косъм, ако направя такава грешка.

— Ти не се боиш от нея, нали?

— Всеки човек, който е с ума си, се страхува от нея — каза Барак, изправи се и прибра сабята си в ножницата.

— От леля Поул? — недоверчиво попита Гарион.

— Ти не се ли боиш от нея? — многозначително запита Барак.

— Не — отвърна Гарион и изведнъж остана, че това съвсем не е истина. — Ами… всъщност не се боя чак толкова. По-скоро…

И спря. Не знаеше как да обясни какво точно чувства.

— И с мене е същото — заяви Барак. — Аз не съм по-безразсъдно смел от тебе, моето момче. Ти си направо претъпкан с въпроси и мисля, че ще е много по-умно, ако ги оставя без отговор. Ако искаш да знаеш повече за тези неща, трябва да питаш леля си.

— Тя няма да ми каже — мрачно отговори Гарион. — Няма да спомене нито дума. Не ми казва дори кои са били моите родители — не желае да говори по този въпрос.

Барак се намръщи.

— Това е странно.

— Смятам, че те не са били сендари — подхвана Гарион. — Имената им не са сендарски, пък и Силк каза, че аз не съм сендар — или поне не приличам на човек от Сендария.

Барак го изгледа проницателно, после каза:

— Да. Сега, след като ми спомена за това, виждам, че не приличаш. Изглеждаш по-скоро като риванец… ала не съвсем.

— Леля Поул риванка ли е?

Очите на Барак се присвиха.

— Мисля, че получавам все повече от онези въпроси, които трябва да оставя без отговор — рече той.

— Някой ден ще разбера — каза Гарион.

— Но не и днес — заяви Барак. — Хайде, ела. Трябва да се поразтъпча. Да отидем в двора на странноприемницата и ще те науча как да си служиш със сабята.

— Уха! — извика Гарион и цялото му любопитство изведнъж се стопи пред възбудата, която го обзе при тази мисъл.

— Вече си на възраст, когато трябва да започнеш да се учиш — заяви Барак. — Някой ден обстоятелствата могат да се стекат по начин, когато това умение ще ти бъде полезно.

Господин Улф и Силк се върнаха късно следобед, когато ръката на Гарион бе започнала да боли от усилията да върти тежката сабя и мечтата да придобие уменията на воин бе станала много по-непривлекателна. Дрехите на двамата бяха мокри от снега, през който бяха вървели цял ден, но очите на Улф блестяха и лицето му бе странно ликуващо. Той им махна и ги поведе към всекидневната.

— Помоли леля си Поул да се присъедини към нас — каза той на Гарион, след като свали прогизналата си наметка и се приближи към огъня да се стопли.

Гарион усети, че сега не е време за задаване на въпроси, забърза към полираната врата, зад която леля Поул бе останала уединена цял ден със своята шивачка, и леко почука.

— Какво има? — долетя нейният глас отвътре.

— Господин… ъ… вашият ковчежник се завърна, госпожо — осведоми я Гарион, като в последния миг си спомни, че тя не е сама. — И моли да му отделите минутка от времето си. Иска да ви съобщи нещо.

— О, много добре — отвърна тя и след малко излезе и решително затвори вратата след себе си.

Гарион ахна. Дългата рокля от синьо кадифе, която носеше, й придаваше такава удивителна прелест, че той загуби дъха си и се вгледа в нея с безпомощно възхищение.

— Къде е той? — попита тя. — Стига си ме зяпал, Гарион. Не е възпитано.

— Много си красива, лельо Поул — изрече той на един дъх.

— Да, скъпи — каза тя и го потупа по бузата. — Зная. А сега ми кажи къде е Стария вълк.

— В стаята с гоблените — отговори Гарион, като все още не успяваше да откъсне очи от нея.

— Ела тогава — рече тя и величествено прекоси късия коридор, който водеше към всекидневната. Влязоха и завариха всички останали разположени около огъня.

— Е? — запита тя.

Улф я погледна и очите му светнаха.

— Прекрасен избор, Поул — рече той с възхищение. — Синьото винаги ти е отивало.

— Харесва ли ви? — попита тя, разпери ръце и се завъртя като малко момиче, за да им даде възможност да видят колко хубаво изглежда в новата рокля. — Надявам се, че ти се нрави, старче, защото струва доста пари.

— Това си го знам — засмя се Улф.

Ефектът на роклята на леля Поул върху Дурник беше болезнено очевиден. Очите на бедния човек в прекия смисъл на думата изхвръкнаха от орбитите, лицето му първо стана много бледо, след това — много червено, а накрая върху него се изписа такава безпомощност, че на Гарион чак му домъчня.

С необичайно еднакви, едновременно изпълнени движения, без да произнесат нито дума, Силк и Барак се поклониха дълбоко пред леля Поул и нейните очи заискриха при тази безмълвна почит.

— Бил е тук — обяви Улф със сериозен глас.

— Сигурен ли си? — попита леля Поул.

Старият човек кимна.

— Дори камъните си спомнят.

— По море ли? — попита тя.

— Не. Вероятно покрай брега до някое уединено скалисто заливче и след това с лодка дотук.

— А ако вече се е качил на някой кораб?

— Съмнявам се — отвърна Улф. — Познавам го добре. Не обича да пътува по море.

— При това — добави Барак, — само да кажем една дума на крал Анхег от Черек, той ще прати стотици бойни кораби по следите му. В морето никой не може да се скрие от корабите на Черек и той знае това.

— Прав си — съгласи се Улф. — Смятам, че ще се опита да избегне владенията на алорните. Вероятно затова е предпочел да не минава по Северния път през Алгария и Драсния. Духът на Белар е силен в кралствата на алорните. Дори и този крадец не е достатъчно смел, за да рискува среща с бога Мечка.

— Значи остава Арендия или земята на улгосите — отбеляза Силк.

— Мисля, че е предпочел Арендия — предположи Улф. — Гневът на Ул е дори по-страшен от този на Белар.

— Простете ми — каза Дурник, все още без да откъсва очи от леля Поул. — Нищо не разбирам. Кой е този крадец?