— Херцогинята май е доста властна личност? — осмели се да отбележи съдържателят, докато Улф отброяваше необходимите монети.

— И още как — съгласи се Улф. — Отдавна съм разбрал колко мъдрост е скрита в твърдението, че никога не трябва да противореча на нейните прищевки.

— Аз ще се поуча от вас — увери го съдържателят. — Най-малката ми дъщеря е послушно момиче. Ще й наредя да служи като камериерка на нейна светлост.

— Хиляди благодарности, приятелю — каза му Силк. — Нашата господарка става много раздразнителна, когато бавят нещата, които е пожелала, и тогава най-много страдаме от лошото й настроение.

Качиха се по стълбите към покоите, които беше наела леля Поул, и влязоха във всекидневната, обща за всички посетители — великолепно помещение, много по-богато мебелирано от всички други, които бе виждал Гарион. Стените бяха покрити с гоблени, изобразяващи различни сцени, безброй свещи — направени от истински восък, а не от лой — искряха в специални поставки по стените и в масивните свещници на полираната маса. В камината весело танцуваше огън, подът бе застлан с огромен пъстър килим.

Леля Поул стоеше край огъня и топлеше ръцете си.

— Е, тук не е ли по-добре, отколкото в някоя занемарена странноприемница до кея, която вони на риба и мръсни моряци? — попита тя.

— Ако госпожа херцогинята на Ерат ми прости дързостта — язвително отвърна Улф, — това едва ли е начинът, по който няма да привлечем вниманието към себе си, пък и с парите за нашите квартири може да се храни повече от седмица цял легион.

— Не ставай стиснат в старческото си слабоумие, Стари вълко — отговори му тя. — Никой не взема на сериозно една разглезена благородничка. При това твоите каруци не успяха да попречат на Брил да ни открие. Тази маскировка поне е удобна и ни позволява да се движим по-бързо.

— Надявам се единствено, че няма да съжаляваме за това — изсумтя Улф.

— Стига си мърморил, старче — прекъсна го тя.

— Нека бъде твоето, Поул — въздъхна той.

— Така и възнамерявам — заяви тя.

— А ние как трябва да се държим, госпожо Поул? — колебливо попита Дурник. Царственото й поведение очевидно го объркваше. — Не зная как е прието да постъпва човек сред благородниците.

— Всичко е много просто, Дурник — отговори тя. Огледа го от глава до пети, спря очи върху откровеното му прямо лице и отбеляза спокойната вещина, която ковачът проявяваше в държането си. — Искаш ли да станеш главен коняр на херцогинята на Ерат? И управител на нейните конюшни?

Дурник се засмя облекчено.

— Цял живот съм работил с коне. С работата ще се оправя лесно, но с титлите ще срещна известни трудности.

— Ще се справиш прекрасно, приятелю Дурник — увери го Силк. — Честното ти лице кара хората да вярват на всяка дума, която изречеш. Ако лицето ми беше като твоето, щях да окрада половината свят. — Той се обърна към леля Поул: — А аз каква роля ще играя, ваша светлост?

— Ти ще бъдеш управителят на моето имение — отговори тя. — Кражбата обикновено върви заедно с тази служба и следователно ти подхожда да я заемеш.

Силк се поклони иронично.

— Ами аз? — рече Барак и се засмя.

— Ти си моят телохранител — обясни леля Поул. — Съмнявам се, че някой ще повярва, ако кажем, че си учител по танци.

— А какъв ще бъда аз, лельо Поул? — попита Гарион. — Аз какво ще правя?

— Ти може да бъдеш моят паж.

— А с какво се занимава пажът?

— Ще ми донасяш разни неща.

— Аз без друго винаги го правя. Само че не знаех как да го нарека.

— Не бъди безочлив. Освен това ще отваряш вратата и ще обявяваш имената на посетителите; а когато съм изпаднала в меланхолично настроение, може да ми попееш.

— Да пея? — прошепна той недоверчиво. — Аз?

— Това е едно от задълженията ти.

— Няма да ме накараш да пея, нали, лельо Поул?

— Ваша светлост — поправи го тя.

— Няма да бъдеш много благосклонна, ако ти се наложи да слушаш песните ми — предупреди я той. — Гласът ми не е много приятен.

— Ще се справиш, скъпи — увери го тя.

— Аз вече бях назначен като ковчежник на ваша светлост — обади се Улф.

— Моят пръв и най-доверен слуга — каза тя. — Управител на цялата ми собственост и пазач на моята кесия.

— Винаги съм имал чувството, че това влиза в задълженията ми.

Някой леко почука на вратата.

— Виж кой е, Гарион — рече леля Поул.

Гарион отвори вратата и видя младо момиче със светлокафява коса, скромна рокля, колосана престилка и висока шапчица. Големите му кафяви очи го гледаха неспокойно.

— Да? — попита той.

— Изпратиха ме да прислужвам на херцогинята — отвърна тихо тя.

— Камериерката ви пристигна, ваша светлост — обяви Гарион.

— Великолепно — каза леля Поул. — Ела, дете.

Момичето влезе в стаята.

— Ах, какво хубаво същество! — каза леля Поул.

— Благодаря, ваша светлост — отговори момичето, направи реверанс и се изчерви.

— Как се казваш?

— Дония, госпожо.

— Прекрасно име — подхвърли леля Поул. — А сега да се заемем с важните неща. Има ли баня в апартамента ми?

На следващата сутрин все още валеше сняг. Покривите на къщите бяха покрити с дебела бяла пелена, тесните улици също лежаха на топло под нея.

— Мисля, че сме близо до края на нашето търсене — каза господин Улф и впери напрегнат поглед през витража на прозореца в стаята с гоблените.

— Не вярвам, че онзи, когото търсим, ще остане за дълго в Камаар — предположи Силк.

— Да, прав си — съгласи се Улф. — Но щом открием следата му, ще можем да се движим по-бързо. Хайде да се поразходим из града и да проверим дали съм прав.

Когато господин Улф и Силк излязоха, Гарион поговори с Дония, която, изглежда, беше на неговата възраст. Макар че не бе така хубава като Зубрет, Гарион реши, че нежният й глас и големите й кафяви очи са извънредно привлекателни. Отношенията между тях тъкмо потръгнаха, когато пристигна шивачката на леля Поул и Дония трябваше да отиде в стаята, за да взимат мярка на херцогинята на Ерат за новите й рокли.

Тъй като Дурник, който очевидно се чувстваше неудобно сред пищната обстановка, след закуска се оттегли в конюшнята, Гарион остана да прави компания на гиганта Барак, който търпеливо заглаждаше с един малък брус някаква незначителна вдлъбнатинка в острието на сабята си — спомен от схватката в Мурос. Гарион никога не се бе чувствал съвсем свободно с огромния червенобрад мъж. Барак приказваше рядко и около него винаги витаеше някаква тежка, опасна заплаха. Ето защо Гарион прекара предобеда, разглеждайки гоблените по стените на всекидневната. Гоблените изобразяваха рицари в пълно бойно снаряжение, с щитове и шлемове, замъци, кацнали върху стръмни хълмове, и странни девойки с ъгловати форми, които тъжаха за нещо сред китни градини.

— Арендски са — обади се Барак зад гърба му и Гарион подскочи. Огромният мъж се бе приближил така тихо, че не го беше чул.

— Откъде знаеш? — попита учтиво момчето.

— Арендите обичат гоблените — избоботи Барак. — Жените им вечно бродират, а мъжете им се опитват да пробият бронята на противника на бойното поле.

— Те наистина ли носят такива железа? — попита Гарион и посочи един тежковъоръжен рицар на гоблена.

— О, да — засмя се Барак. — И не само те. Даже конете им носят брони. Глупав начин за водене на война, нали?

Гарион потърка с крак килима и попита:

— Килимът също ли е арендски?

Барак поклати глава и отговори:

— Малореански е.

— Как е попаднал тук чак от Малореа? — учуди се момчето. — Нали Малореа е на другия край на света.

— Ами далечко е дотам — съгласи се Барак. — Но търговците изминават и по-дълги разстояния, за да си докарат печалба. Стоки като този килим се превозват по Северния път на керваните от Гар ог Надрак към Боктор. Малореанските килими са високо ценени от богаташите. Мен лично не ме е грижа за тях, защото не обичам нищо, което е свързано с ангараките.

— Колко са кралствата на ангараките? — попита Гарион. — Чувал съм за Мурос и Тул, слушал съм много разкази за битката при Воу Мимбре, но наистина не зная точния им брой.