Той се пъхна в леглото в своята преградка от общата спалня, а леля Поул придърпа одеялата плътно до врата му.

— Завивай се добре — каза тя. — Не искам да настинеш. — После задържа хладната си ръка за миг върху челото му, както правеше, когато той беше малко дете.

— Лельо Поул? — попита той сънливо.

— Да, Гарион?

— Кои са били моите родители? Искам да кажа — как се казваха?

Тя го погледна сериозно и каза:

— Не може ли да поговорим за това по-късно?

— Искам да зная — упорито повтори той.

— Добре. Баща ти се казваше Геран, а майка ти — Илдера.

Гарион се замисли, после каза:

— Не звучат като сендарски имена.

— Не са сендарски — отговори леля Поул.

— Защо?

— Това е много дълга история — отвърна тя, — пък и ти си прекалено уморен да я изслушаш тъкмо сега.

Поддал се на внезапно обзелия го порив, той протегна ръка и докосна белия кичур на челото й с белега върху дланта на дясната си ръка. Както веднъж вече се беше случвало, при това парещо докосване в ума му сякаш се отвори прозорец, но този път през пролуката се виждаше нещо много по-сериозно. Той долови гняв и видя едно-единствено лице — то по странен начин приличаше на образа на господин Улф, но не беше неговото лице и целият надигащ се бяс по света беше събран в него. Леля Поул отдръпна главата си.

— Помолих те да не правиш това, Гарион — каза тя и гласът й прозвуча много сериозно. — Още не си готов.

— Все някога ще трябва да ми разкажеш всичко — каза той.

— Може би — отговори леля Поул. — Но не сега.

И тогава, сякаш думите й по някакъв начин бяха размекнали волята му, той незабавно потъна в дълбок, спокоен сън.

На следващата сутрин снегът бе спрял. Светът беше завит в дебела бяла пелена, а въздухът изглеждаше натежал от малки влажни капчици, които приличаха — но не съвсем — на мъгла.

— Мъгливата Сендария — иронично подметна Силк на закуска. — Понякога се чудя как цялото кралство още не е ръждясало.

Пътуваха цял ден в лек галоп — конете ненаситно гълтаха разстоянието, — а за през нощта отседнаха в друг имперски хан, почти еднакъв с този, който бяха напуснали сутринта — толкова еднакъв и в най-малките подробности, та на Гарион му се стори, че са яздили цял ден само за да се завърнат там, откъдето бяха тръгнали сутринта. Той поговори със Силк за това, докато отвеждаха конете в конюшнята.

— Толнедраните няма да бъдат верни на себе си, ако всяка тяхна стъпка не е съвсем ясна — заяви Силк. — Всичките им ханове са еднакви. Ще срещнеш все същите постройки в Драсния, в Алгария, Арендия и на всяко място, през което преминават техните големи пътища. Това е единствената им слабост — липсата на въображение.

— Не им ли омръзва да вършат едно и също нещо безброй пъти?

— Предполагам, че това ги кара да се чувстват сигурни — засмя се Силк. — Хайде да видим какво става с вечерята.

На следващия ден отново започна да вали сняг, но по пладне Гарион усети някакъв друг аромат, малко по-различен от едва доловимата миризма, каквато снегът, изглежда, имаше винаги. Същото нещо му се бе случило, когато приближаваха Дарайн и усети дъха на морето. Странният аромат и сега му подсказа, че пътуването им е към своя край.

Камаар, най-големият град в Сендария и главното пристанище на северните земи, беше огромно селище, разположено в устието на Великата река Камаар още от древността. Той беше естественият западен край на Големия северен път, който продължаваше до Боктор в Драсния и също тъй естественият завършек на Големия западен път, който преминаваше през Арендия, за да достигне Толнедра и нейната столица Тол Хонет. Всъщност можеше да се каже, че всички пътища завършват в Камаар.

В късния мразовит снежен следобед шестимата се спуснаха по лекия наклон на хълма към града. Когато наближиха портите, леля Поул спря коня си.

— Тъй като вече не минаваме за скитници — заяви тя, — не виждам никаква нужда да подбираме най-окаяните странноприемници. Какво ще кажете?

— Не съм мислил по този въпрос — отговори господин Улф.

— Е, аз пък помислих — рече тя. — Омръзнаха ми крайпътните ханове и мизерните селски странноприемници. Искам да се изкъпя, имам нужда от чисто легло и сносна храна. Този път аз ще избера къде ще отседнем, ако не възразявате.

— Разбира се, че не, Поул — меко каза Улф. — Както кажеш.

— Много хубаво — подхвърли тя и подкара коня си към градската порта; останалите петима я последваха.

— По каква работа идвате в Камаар? — попита грубо един от стражите, застанали край широката порта — едър мъж с кожена наметка.

Леля Поул отметна качулката си и впи стоманения си поглед в лицето му.

— Аз съм херцогинята на Ерат — обяви тя със звучен глас. — Тези хора са от моята свита и причината, поради която идвам в Камаар, е моя лична работа.

Стражът примигна, след това почтително се поклони.

— Простете ми, ваша светлост. Не исках да ви обидя.

— Така ли? — възкликна леля Поул ледено. Погледът й все още искреше застрашително.

— Не ви познах, ваша светлост — избърбори бедният страж и се сви под повелителния й поглед. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Едва ли — каза леля Поул, като го огледа от глава до пети. — Коя е най-хубавата странноприемница в Камаар?

— Със сигурност „Лъвът“, госпожо.

— И? — нетърпеливо продължи тя.

— И какво, госпожо? — смутолеви мъжът, объркан от въпроса й.

— Къде се намира тя? — попита леля Поул. — Не ме гледай със зяпнала уста като някой глупак. Говори.

— Зад митницата — отговори стражът и се изчерви. — Вървете по тази улица, докато стигнете Площада на митницата. Когото и да попитате, ще ви упъти към „Лъвът“.

Леля Поул отново си сложи качулката.

— Дайте нещичко на човека — заповяда тя през рамо и премина в тръс през портата, без да хвърли дори поглед назад.

— Благодаря — каза стражът, когато Улф се наведе и пусна в шепата му дребна монета. — Трябва да си призная, че изобщо не бях чувал за херцогинята на Ерат.

— Ти си щастлив човек — въздъхна Улф.

— Голяма красавица — рече стражът възхитено.

— Ама и характерът й си го бива — подхвърли Улф.

— Забелязах — отвърна стражът.

— Видях, че забеляза — лукаво му каза Силк.

Пришпориха конете си и настигнаха леля Поул.

— Херцогинята на Ерат, а? — тихо рече Силк.

— Държането на този тип ме подразни — високомерно каза леля Поул. — Пък и ми дотегна да се преструваме на бедняци пред непознати хора.

На Площада на митницата Силк спря един търговец, който вървеше с тежки стъпки по заснежената настилка и изглеждаше прекалено зает.

— Хей, ти! — извика той по възможно най-груб начин и спря коня си пред стреснатия търговец. — Моята господарка, херцогинята на Ерат, иска да ни кажеш къде се намира странноприемницата „Лъвът“. Бъди така добър да го сториш.

Търговецът примигна и лицето му почервеня.

— Нагоре по улицата — рязко каза той и посочи с ръка. — Не е далече. Пада се от лявата страна. Отпред има табела, на която е изрисуван лъв.

Силк изсумтя презрително, хвърли няколко монети в снега пред краката на търговеца и величествено обърна коня си и препусна по посочената улица. Гарион забеляза, че търговецът, макар и вбесен, се наведе и разрови снега, за да вземе монетите.

— Съмнявам се, че някой от тези хора ще забрави бързо срещата си с нас — недоволно отбеляза Улф, когато се отдалечиха по улицата.

— Ще запомнят преминаването на една нахална благородничка — добави Силк. — Тази маскировка не е по-лоша от останалите, които използвахме досега.

Когато пристигнаха в странноприемницата, леля Поул поиска не обичайните стаи за преспиване, а цял апартамент.

— Моят ковчежник ще ви заплати — каза тя на съдържателя на странноприемницата и посочи господин Улф. — Конете с багажа ми ще дойдат след няколко дни, заедно с другите ми слуги, така че ще са ми необходими услугите на шивачка и камериерка. Погрижете се за това.

После величествено се обърна и последва слугата, който забърза по дългото стълбище, за да я отведе до апартамента.