Старк.»

— Какво означава това? — попитах Нала.

Тя кихна, измяука недоволно към мен, скочи от леглото и отиде при купичката си за храна. После се обърна към мен и запреде като бясна.

— Добре, добре. Аз също съм гладна.

Нахраних котката и докато се обличах, се замислих за днешния ден в училище. Бях сигурна, че ще е странно. После използвах машата, за да укротя буйните си кичури, и излязох.

Изтичах надолу по стълбището и влязох в кухнята тъкмо навреме, за да се вредя за любимата ми зърнена закуска. После отидох при близначките, които си шушукаха нещо със събрани глави. Изглеждаха ядосани.

— Здравейте, момичета — седнах до тях и напълних догоре купата с шоколадовата зърнена вкуснотия. — Какво става?

Ерин заговори малко по-високо, колкото да включи и моите уши към тези на Шоуни.

— Веднага ще разбереш какво става, само поседи десетина минути.

— Да. Огледай добре това стадо.

— Добре — казах бавно, налях си мляко и огледах децата в залата, като се надявах да не бия на очи. Отначало не забелязах нищо особено. Момичетата бързаха да си вземат протеинови шоколадчета, зърнени закуски или друга любима закуска. Но постепенно разбрах. Странното не беше в това, което виждах, а в това, което не виждах. Не чувах обикновените закачки между тях, никой не дърпаше косата на никого и никой не обясняваше на никого какво да направи с майка си. Никой не говореше за момчета. Изобщо. Никой не се оплакваше, че не си е написал домашното. Всъщност никой не казваше нищо. Всички дъвчеха, дишаха и се усмихваха. Непрекъснато.

Обърнах смаян поглед към близначките.

— Стадо овце — каза с устни Ерин и Шоуни кимна в съгласие.

— Дразнят ме почти колкото онази кофа с лайна, Старк.

Опитах се да излича всякакъв намек за вина от гласа си и попитах:

— Старк ли? Кофа с… Защо, какво е направил?

— Влезе тук точно преди да слезеш и се държа като господар. Изобщо не му пука коя ще изнасили и коя ще ограби днес. Горките момичета — каза Шоуни все още шепнешком.

— Трябваше да видиш Бека. Заприпка след него като кученце — сви устни Ерин.

— И той какво направи? — попитах, притаила дъх.

— Горкичката Бека. Той дори не я погледна — поклати глава Шоуни.

— Сякаш е парцал, в който се е избърсал и вече не става за нищо, освен за боклука — въздъхна Ерин.

Замислих се как да продължа, за да набера повече информация за действията или бездействието на Старк, без да покажа на близначките, че темата ме интересува повече, отколкото е нормално. Реших да кажа нещо в негова защита, колкото да ги предизвикам, но в същия момент очите на Ерин се разшириха и тя се загледа в пространството зад мен.

— Говорим за вълка… — каза Шоуни злобно.

— … а той — в кошарата — довърши Ерин. — Бъркаш масата. Твоите обожателки са ето там и ето там — каза високо Шоуни и посочи с ръка към другите момичета в столовата, които спряха да дъвчат и също забиха погледи някъде зад мен. — Не си за тук.

Завъртях се на стола и видях Старк. Очите ни се срещнаха. Моите със сигурност бяха ококорени и изплашени. Неговите бяха топли и дълбоки, можех да се закълна, че чувам въпроса в тях.

Без да обръщам внимание на другите, казах:

— Здравей, Старк — внимавах много да не прозвуча прекалено радостно или пък студено. Просто му казвах «здравей», като на всички останали.

— Изглеждаш по-добре от последния път, когато те видях — каза той.

Усетих, че бузите ми пламват. Последния път, когато ме видя, бяхме заедно в леглото. Докато гледах в очите му и се чудех какво бих могла да му кажа пред всички останали, Ерин се обади:

— Голяма изненада, няма що. Естествено, че ще изглежда по-добре от вчера, когато те гледаше да душиш Бека.

— Естествено — припя Шоуни.

Старк отмести поглед от мен. Видях очите му да святкат застрашително в червено, докато се взираше в близначките.

— Говоря със Зоуи, не с вас. Така че си затваряйте устата.

Нещо в гласа му ме накара да потръпна от страх. Не че повиши тон. Нито изразът на лицето му се промени. И въпреки това ми заприлича на навита на кълбо отровна змия, готова да нападне. Вгледах се и забелязах, че въздухът около него се накъдри леко, като мараня над тенекиен покрив в горещ летен ден. Не знам дали близначките го видяха, но определено усетиха нещо. Пребледняха като платно, но не ми остана време да ги изследвам. Цялото ми внимание беше насочено към Старк. Разбрах, че виждам чудовището, за което говореше вчера. Разбрах също, че ставам свидетел на онази мигновена промяна, за която ми бе споменала Стиви Рей — преди да намери отново човешката си същност.

Затова ли се интересувах толкова много от Старк? Защото бях видяла как Стиви Рей се бори със същата тъмна сила и я побеждава? И се надявах той също да я победи? Но мъчителната битка за душата на Стиви Рей ме бе научила на едно — хлапе в такова състояние може да бъде много опасно.

Потиснах страха си и попитах спокойно:

— Какво искаше да ми кажеш, Старк?

Лицето му се напрегна от битка, която знаех, че води с чудовището в себе си, онова, което беше готово да прескочи масата и да изяде близначките на една хапка. Мина доста време, преди той да върне погледа си към мен. Очите му все още проблясваха в червено, когато заговори:

— Всъщност не исках да ти казвам нищо конкретно. Току-що намерих това. Твое е, нали? — той вдигна ръка и аз видях чантата си. Погледнах го в очите, после отново се върнах на чантата. Спомних си, че се бои от дамски чанти, както аз от паяци. Вдигнах за втори път поглед и му се усмихнах.

— Мое е, благодаря — взех я от него и ръцете ни се докоснаха. — Веднъж едно момче ми каза, че дамските чанти били като паяците.

Червеното в очите му угасна, сякаш някой завъртя ключа. Ужасната тъмна аура също изчезна. Старк уви пръст около моя за част от секундата, после пусна чантата и ръката ми.

— Паяци ли? Сигурна ли си, че си го разбрала правилно?

— Сто процента. Още веднъж ти благодаря.

Той сви рамене, обърна се и излезе от помещението. В същия миг всички новачки, без мен и близначките, зашепнаха възторжено колко готин и колко секси е Старк. Аз изядох мълчаливо закуската си.

— Не е ли страшен? — погледна ме Шоуни.

— Не ти ли прилича на Стиви Рей преди Промяната? — попита Ерин.

— В общи линии — вдигнах рамене, после сниших глас. — Забелязахте ли нещо из въздуха около него? Като тъмни вълнички или черна сянка?

— Не, бях заета да се страхувам, че може да ме изядат, и нямах време да гледам около него — отвърна Ерин.

— Аз също — каза Шоуни. — Затова ли те вълнува толкова? Защото прилича на Стиви Рей преди Промяната?

Свих рамене и напълних устата си със закуската, за да не се налага да отговарям.

— Не се шегувам, Зо. Знам какво се казва в стихотворението на Крамиша, но трябва да внимаваш с него. Той е зловещо същество

— каза Ерин. — А и стихотворението може да не се отнася за него — добави Шоуни.

— Трябва ли да го обсъждаме точно сега? — попитах нервно.

— Не. Той е от нулева важност за нас — каза бързо Шоуни.

— Даже нула на квадрат — кимна Ерин и добави. — Няма ли да провериш дали не ти е свил нещо от чантата?

— Да, добре. Отворих я, погледнах и започнах да изброявам на глас: — Телефон… гланц за устни… готини слънчеви очила… портмоне… да, парите са тук. И шофьорската книжка… и…

И замлъкнах, когато видях сгънат лист хартия с нарисувана счупена наполовина стрела. Под стрелата пишеше:

«Благодаря ти за тази нощ».

— Какво? Да не е скъсал нещо? — попита Ерин и проточи врат в опит да надникне в чантата ми.

— Не — побързах да й затворя устата. — Само използвани носни кърпички. По-добре да ги беше скъсал.

— И въпреки това е гадняр — измърмори Ерин.

Кимнах, изхъмках в знак на съгласие и довърших закуската, докато си мислех за топлата ръка на Старк върху косата ми.

Часовете бяха no bueno para me, както би казала учителката ни по испански, ако не се бе вляла в овчето стадо. И най-лошото от всичко беше, ако не броим гарваните-демони, които щъкаха навсякъде, почти успях да убедя себе си, че всичко е почти нормално. Но «почти» е велика дума.