— Но, каквото и да се случи, утре трябва да напуснем това място. Интуицията ми подсказва, че не бива да оставаме тук по-дълго от необходимото.

— Съгласен, стига да си възвърнеш силите — кимна Дарий.

— Ще се оправя.

Той се замисли за момент, после каза бавно:

— Ние ще избягаме, но Калона ще тръгне след теб. Ще те преследва, докато те открие.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Афродита.

— Кажи им как те нарича — обърна се към мен той.

Въздъхнах дълбоко и казах:

— Ая.

— Скапана… — каза Ерин.

— … работа — довърши Шоуни.

— Това се казва лоша новина — разтревожи се Деймиън.

— Наистина ли си мисли, че ти си девицата, която жените Гигуа са използвали, за да го затворят в онази пещера преди хиляда години? — зяпна Афродита.

— Очевидно.

— Дали ще помогне, ако му кажеш, че не си девица? — хвърли ми злобна усмивка тя.

Изгледах я кръвнишки. Подведена от подмятането на Афродита за новото ми положение на не девица, мислите ми неволно се насочиха към момчетата в моя живот. Изведнъж се запитах на глас:

— Чудя се защо Старк се поддава на магията на Калона, след като също е надарен от Никс. Сигурна съм, че преди да умре, той също притежаваше силна интуиция.

— Старк е абсолютен задник — каза Шоуни.

— Да, от това, което говорят за него, и от това, което видяхме, можем да кажем, че е едно голямо леке — каза Ерин.

— Умирането и всичко останало сигурно му е объркало главата, но преди да пукне и да се съживи отново, поне според мен, си беше една голяма нула — каза Афродита. — Трябва да стоим по-настрана от него. За мен по лошотия е почти равен на Калона и Неферет.

— Да. Той е като гарван-демон без криле — каза Ерин.

— Абсолютно — съгласи се Шоуни.

Не казах нищо. Седях между тях и се чувствах все по-уморена и по-виновна. Аз го целунах. Отново. Приятелите ми го мислеха за чудовище, вероятно защото си беше чудовище. Щом беше такава гадина, а фактите сочеха, че е, откъде, по дяволите, реших, че у него може да е останало нещо добро?

— Хайде, стига засега. Зо трябва да поспи — каза Деймиън и все още с Камерън на ръце, стана от мястото си. — Всички знаем какво трябва да правим. Хайде да се махаме оттук и всеки да си върши работата.

Прегърна ме със свободната си ръка и прошепна в ухото ми:

— Забрави за стихотворението на Крамиша. Не можеш да спасиш човек, който не иска да бъде спасен.

Аз също го прегърнах, но замълчах. Деймиън ми се усмихна тъжно и каза по-високо:

— Знаеш ли, аз също се затъжих за тунелите. Трябва час по-скоро да се махнем от това място.

После излезе от стаята, последван от близначките, които ми махнаха за довиждане. Велзевул се изниза след тях.

— Хайде, скъпи. — Афродита хвана ръката на Дарий и му помогна да стане от леглото. — Тази нощ няма да се връщаш в стаята си.

— Няма ли? — усмихна й се топло той.

— Няма. Напоследък синовете на Еребус са кът по тия места, затова съм решила да не откъсвам очи… и някои други части на тялото си от теб.

— Ох, ще повърна — казах, но не можах да сдържа усмивката си.

— А ти да се наспиш, чу ли? — обърна се тя към мен. — Ще ти трябват много сили, за да се оправиш с опашката от гаджета, дето те чака. Имам чувството, че Ерик и Хийт ще те изтощят повече отколкото призоваването на елементите.

— Благодаря за загрижеността — извиках ядосано.

— Няма защо. Винаги съм готова да помогна.

— Лека нощ, Жрице. Желая ти спокоен сън — успя да каже Дарий, преди Афродита да го издърпа навън.

Котките им тръгнаха след тях и аз останах сама (най-после) с моята Нала. Въздъхнах и извадих от джоба скритата там бутилка с кръв. Разклатих я, сякаш беше една от онези бутилки със студено безалкохолно в «Старбъкс», и я пресуших на един дъх. Кръвта плъзна по тялото ми като топли пръсти, но не ме зареди с енергията, която очаквах. Явно бях прекалено изтощена. Станах с мъка от леглото, съблякох противния хирургически костюм и зарових из чекмеджето за любимите си боксерки (онези със символа на Батман по тях). Измъкнах и една стара, но чиста тениска. Докато я обличах, случайно мярнах образа си в огледалото и замръзнах на място.

Аз ли бях това? Изглеждах много по-възрастна от седемнайсет. Всичките ми татуировки се виждаха ясно като живо дихание, преминаващо по кожата на вкочанен труп. Бях толкова бледа! Сенките под очите ми бяха зловещи. Позволих на погледа си да докосне раната на гърдите ми. Беше ужасна и много голяма. Простираше се от рамо до рамо през гърдите. Вече не зееше като уста на идиот, но ръбовете й бяха набръчкани и лилави. Пред нея раната на Дарий наистина изглеждаше «драскотина».

Докоснах леко ръбовете и потръпнах от болка. Завинаги ли щеше да остане така възпалено? Знам, че изглежда тъпоумно, но ми се прииска да ревна с глас. Не само защото адът идваше към нас. Не защото Неферет се превръщаше в опасна вещица. Не защото Калона и тя заплашваха да нарушат равновесието между доброто и злото в моя свят. Не защото не знаех какво да правя с Ерик, Хийт и Старк. А защото щеше да ми остане огромен и грозен белег и сигурно повече никога нямаше да мога да облека потник. А какво щеше да стане, ако някога ми се прииска да се покажа гола пред някого? Първият опит беше неприятен, но един ден сигурно щях да си имам сериозно гадже и може би щях да поискам да се съблека пред него. Нормално е, нали? Дълго се взирах в набъбналите червени ръбове на белега и едва успявах да потисна риданията си. Беше голяма грешка.

Окей, сериозно, трябваше да спра да мисля за това и определено трябваше да престана да се гледам гола. Не беше добре за мен. По дяволите! Не беше добре за никого. Отвратена от себе си, навлякох тениската и измърморих:

— Афродита може да си изтрие задника с мен. Никога не съм била толкова грозна.

Нала ме чакаше на обичайното си място на възглавницата. Мушнах се под завивката, свих се на кълбо до нея, изчаках да пусне мотора и се заслушах щастливо в него. Споменът за последния кошмар с участието на Калона трябваше да ме държи будна, но бях прекалено уморена, за да се страхувам, и прекалено слаба, за да се тревожа. Затворих очи и се предадох на съня.

Той започна без онази поляна и аз, като първа глупачка, се успокоих. Намирах се на невероятно красив остров и гледах през лагуната към хоризонта, който ми изглеждаше познат, въпреки че със сигурност не бях идвала тук преди. От водата се носеше солен дъх на риба. Усещах, че водата е много дълбока и кипи от живот, и реших, че необятният син простор пред мен може да бъде само океанът, макар че не бях виждала никога океан. Слънцето залязваше и небето беше нашарено с различни бледи цветове, които ми напомняха за есенни листа. Седях на пейка от странен мрамор с цвета на луната. По него се виждаха сложни плетеници от лозници и цветя. Бяха неземно красиви, сякаш принадлежаха на друго време и на друг свят. Прокарах ръка по гладката повърхност на облегалката, запазила в себе си топлината на чезнещия зад хоризонта ден. Имах чувството, че не е сън, че наистина се намирах там. Погледнах през рамо и очите ми се разшириха. Олеле! Зад мен имаше величествен палат с красиви сводести врати и прозорци. Основната сграда беше девствено бяла с невероятни колони и огромни, подобни на сватбени торти, полилеи, които надничаха през прозорците и блестяха в следобедния здрач.

Това бе достатъчно да ми спре дъха и аз се поздравих, зарадвана, че съумях да си измисля такъв прекрасен сън, но и малко объркана. Всичко изглеждаше съвсем истинско. И много познато. Защо? Обърнах поглед към лагуната и се загледах в куполите на катедралата, малките лодки и другите прекрасни неща, които просто нямаше как да си изсмуча от пръстите. Лекият нощен ветрец духаше от водата към брега и носеше богатия аромат на океан. Поех дълбоко въздух и се насладих на ефекта. Някои хора може би ще го нарекат смрад, но аз не мислех така, аз…

Мамка му! Изведнъж изтръпнах. Разбрах защо всичко ми изглежда толкова познато. Само преди два дни Афродита ми бе описала това място. Не подробно. Не бе успяла да разбере всичко, но това, което ми каза, ме впечатли силно. Затова разпознах океана, двореца и натежалия от мистика и древност дух, който се носеше из въздуха.