— И любовта му лесно може да премине в ярост — стомахът ми се стегна на топка. — Може би ме иска до себе си, за да ми отмъсти. Всъщност нямам представа какво точно замисля. Неферет искаше да ме убият, но той я спря, каза й, че може да използват способностите ми.
— Но ти никога няма да предадеш Никс — каза Дарий.
Аз кимнах и казах бавно:
— И когато той го осъзнае, не виждам защо ще иска да ме задържи.
— Той гледа на теб като на мощен противник, който може отново да го плени — каза замислено Дарий.
— Както и да е — завъртях глава. — Кажи сега какво още трябва да направя за раната ти. После ти предлагам да отидем и да намерим другите, за да се махнем оттук.
Той започна да ме направлява и с общи усилия успяхме да почистим дългия разрез, при което се наложи да излея цялото шише със спирт в раната му, за да «я предпазим от всяка възможна инфекция, която кръвта на гарвана-демон би могла да причини», както се изрази воинът. Аз самата бях забравила, че преди да разреже бузата му, този нож бе забит в гърдите на Рефаим и че навсякъде около нас имаше от гадната кръв на този мутант. Промих раната, после Дарий ми помогна да намеря онова странно, но готино нещо, наречено «Дермабонд», познато като течно кожно лепило, и изстисках от него по протежението на целия разрез, притиснах двата края на раната един към друг и та дам! Като изключим голямата резка през лицето, Дарий заяви, че се чувства като нов, въпреки че аз се усъмних в думите му, като имах предвид, че не бях най-надеждната медицинска сестра на света.
След това се спуснахме да ровим из шкафовете, понеже не можех да тръгна пред всички с увит около себе си чаршаф. Няма да повярвате какви отвратителни тънки като хартия «нощница» намерихме в едно от чекмеджетата (ох, моля ви се, та това изобщо не бяха истински нощници). Нямах представа защо болниците те карат да обличаш такива грозни полупрозрачни неща. Човек и без това се чувства достатъчно зле, щом е там. Струваше ми се пълна безсмислица. Най-после намерихме някакви зелени операционни екипи, прекалено големи за мен, но какво да правя. Все пак бяха по-добре от чаршафа. Довърших тоалета си с някакви болнични обувки и попитах Дарий за чантата си. Той предположи, че може да е останала в джипа. Много тъпо от моя страна, но аз започнах да чупя пръсти, изплашена, че може да съм си изгубила шофьорската книжка и телефона. После се разтревожих, че сигурно няма да улуча същия нюанс на страхотния си блясък за устни «Улта», когато отида да си купя нов. Пълни глупости!
Облякох операционния екип (Дарий трябваше да се обърне с гръб към мен) и след това изведнъж се намерих на леглото, загледана в нищото пред себе си с натежали за сън очи.
— Как се чувстваш? — попита загрижено Дарий. — Изглеждаш като…
Той не довърши и аз съм сигурна, че замълча, за да не позволи на думите «пълен идиот» и «тотално скапана» да излязат от устата му.
— Уморена? — притекох му се на помощ. — Да — кимна зарадвано той.
— Е, не е кой знае каква изненада, защото наистина съм уморена. Много.
— Може би трябва да почакаме…
— Не! — прекъснах го. — Искам да тръгваме. Не вярвам, че ще успея да се наспя като хората, докато сме тук. Просто не се чувствам в безопасност.
— Съгласен съм, тук наистина не си в безопасност. Както и никой от нас.
Преди да напуснем стаята, хвърлих един поглед към часовника на стената. Беше малко след четири сутринта. Шашнах се, като изчислих колко много време беше минало, откакто бяхме дошли. Явно съм била в безсъзнание часове наред. Което означава, че съм спала, но въобще не се чувствах отпочинала. Ако нещата в «Дома на нощта» следваха нормалния си ход, сега хлапетата трябваше да свършват учебните занятия.
— Наближава време за вечеря — каза аз. — Може би ще ги намерим в кафето.
Дарий кимна, премести подпряния на вратата стол и открехна вратата.
— Коридорът е празен — прошепна след малко.
Докато оглеждаше отпред, аз го огледах отзад. И вместо да го последвам, го хванах за ръкава и го издърпах обратно в стаята. Той ме погледна въпросително.
— Знаеш ли, мисля, че и двамата трябва да се преоблечем, преди да се появим с гръм и трясък в кафенето или в общежитието. Ти си целият в кръв, а аз приличам на голяма зелена торба за боклук. Не сме най-незабележителните хора на света.
Дарий се огледа и видя засъхналите пръски кръв по ризата и сакото си. Нямаше начин тази кръв, плюс раната на лицето му, плюс моята премяна, да не привлекат вниманието на другите, а по израза на лицето на Дарий беше ясно, че и той е стигнал до същото заключение.
— Хайде да се качим на втория етаж. Там са настанени синовете на Еребус. Ще се преоблека, после ще дойда с теб до общежитието, за да махнеш този чувал — посочи към зелената престилка той. — Ако имаме късмет, ще намерим Афродита и близначките там. Ще остане само да открием Деймиън и да се измъкнем от тук.
— Звучи добре. Не вярвах, че някога ще го кажа, но нямам търпение да се върна в тунелите. В момента там ми се струва истински рай.
Дарий изръмжа и аз го приех като съгласие. Излязох след него в коридора, който изглеждаше изоставен. Стъпалата до втория етаж бяха малко, но изкачването им ме изтощи напълно и последните изминах отпусната тежко в ръцете на Дарий.
От разтревожения му поглед разбрах, че обмисля сериозно възможността да ме вземе на ръце и да ме пренесе догоре, и щеше да го направи, но докато се реши, вече бяхме стигнали горната площадка.
— Винаги ли е толкова тихо тук? — попитах между глътките въздух.
— Не — отвърна рязко той.
Минахме през общите помещения, където имаше хладилник, огромен телевизор, няколко удобни канапета и разни играчки за момчета като мишена за стрелички, гири и табла. Тук също нямаше никой. С непроницаемо лице Дарий ме поведе към една от многото врати от двете страни на коридора.
Стаята му се оказа точно каквато си представях, че трябва да изглежда една стая на син на Еребус — чиста, подредена и скромно обзаведена. Видях няколко награди от състезания по хвърляне на нож и цялата колекция от книгите на Кристофър Мур с твърди корици, но никъде не открих снимки на приятели или на семейството. Единствената украса по стените беше някакъв пейзаж от Оклахома, който вероятно си е вървящ със стаята. Иначе и той като Афродита си имаше мини-хладилник и това ме ядоса. Изглежда, всички тук си имаха хладилник, с изключение на мен. Прозорецът беше закрит с тежка завеса. Отидох при него, повдигнах ъгълчето на плата и се загледах навън, за да може Дарий да се преоблече, без да давам повод на ревнивата Афродита да изкорми един от нас.
По това време на нощта дворът обикновено гъмжеше от хлапета. Часовете бяха свършили и те трябваше да се придвижват от училището към общежитията, физкултурния салон, кафето, изобщо да се мотаят наоколо като нормални тийнейджъри. Но навън имаше само няколко души, които вървяха забързано по тротоара, притичвайки от една сграда към друга.
Интуицията веднага ми подсказа, че това означава нещо, но аз с лека ръка приписах мъртвешката тишина на сметката на лошото време. Черното небе продължаваше да сипе леден дъждец. Мястото около училището беше защитено от бурята, но блестящото ледено покривало над останалата част на града ме омагьоса с красотата си. Дърветата се превиваха под тежестта на кристалните одежди на клоните си. Газените лампи хвърляха мека, жълта светлина по гладките стени и заледените тротоари. Но най-готина беше заскрежената трева. Побелелите й крехки стръкчета проблясваха навсякъде, където светлината ги докосваше, и градината изглеждаше като поле, засадено с диаманти.
— Брей! — заговорих по-скоро на себе си, отколкото на Дарий. — Знам, че снежната буря е кофти работа, но всичко е адски красиво. Имам чувството, че се намираме в съвсем различен свят.
Дарий навлече пуловер върху чистата си тениска и дойде до мен. Намусената му физиономия беше доказателство, че за него бурята е по-скоро кофти работа, отколкото ледена магия.
