Въздъхнах дълбоко. Главата ме заболя почти толкова, колкото и раната на гърдите ми. Близначките и Крамиша също нахълтаха в стаята.

— Леле-мале! — възкликна Шоуни. — Какво прави тук бившето гадже?

— Пътищата са блокирани и Хийт не може да се прибере — отговорих аз.

— Значи ли това, че ще остане тук? — попита Крамиша и погледна подкупващо Хийт.

— Няма друг начин. За него тук ще бъде по-безопасно, отколкото в «Дома на нощта» обясних, без да изпускам от поглед Крамиша. Не бях убедена, че и тук е в безопасност, затова добавих бързо. — С него отново сме Обвързани.

Крамиша извъртя устни.

— Знам. Подушвам твоята кръв в неговата. Е, какво пък, дръж си играчката, вече не става за нищо.

— Той не ми е… — започнах аз, но резкият глас на Хийт ме спря.

— Не, момичето е абсолютно право. За теб съм просто играчка.

— Аз не мисля за теб по този начин — казах аз. — Както и да е. Повече не искам да говорим за това.

— Аз съм твоят кръвен донор и толкова.

Той ми обърна гръб, наведе се, грабна една оставена до леглото бутилка с вино и я надигна. В същия момент в стаята влязоха Деймиън, подпухналият от рев Джак и Дукесата (която накара всички котки, с изключение на Нала да засъскат като бесни).

— А, Хийт! — спря в средата на стаята Джак. — Мислех, че вече си тръгнал към дома.

— Не мога да се прибера. С теб ни изоставиха и, както виждам, ще си правим компания.

Джак придоби печален вид.

— Деймиън не ме изоставя, просто… просто не мога да тръгна с него сега — каза той, готов отново да избухне в сълзи.

— Точно така. Ще се съберем при първа възможност — каза Деймиън и прегърна Джак.

— Ало, не ми е приятно да прекъсвам тази сълзлива гейска сценка, но когато се събудих, написах още няколко стихотворения и реших, че е добре да ги видите — прекъсна ги Крамиша.

Това разсея мислите ми за Хийт, за Ерик и за това какво да правя с тях.

— Да, права си, трябва да ги погледнем — казах бързо. — Деймиън, Джак обясни ли ти за стиховете на Крамиша?

— Да, дори успях да направя копие от тях, преди Крамиша да заспи, и ги прочетох, докато бяхме на пост с Джак.

— Абе, вие за какво говорите? — обади се Афродита.

— Докато ти изтрезняваше, Зо откри стихове по стените в стаята на Крамиша — каза Ерин.

— Писани са от нея, но май че всички се отнасят до Калона, което е, меко казано, зловещо — каза Шоуни.

— Сякаш той й предава абстрактни образи, а тя е само посредник — обясни Деймиън. — Според мен тези стихове имат за цел да привлекат вниманието ни. Затова си мисля, че трябва да четем всичко, което пише тя.

— Е, това е върхът! Само това ни липсваше! Някакви тъпи и неразбираеми стихове — каза Афродита.

— Като говорим за стихотворения, ето ви последните две. Още са топли. Заповядай — Крамиша се опита да ми подаде два листа, на които имаше стихове, но движението на ръката ми ме накара да изохкам от болка.

Ерик взе листовете, доближи ги до мен и ги вдигна така, че аз, Деймиън, близначките, Афродита и Джак да можем да ги прочетем едновременно. Първото беше объркващо:

— Ох, заболя ме главата. Това ми е достатъчно. Няма да ви казвам колко мразя поезия — каза Афродита.

— Имаш ли някаква идея за какво може да става дума? — погледнах към Деймиън.

— Предполагам, че ни дава насоки как да накараме Калона да «избяга», да се махне оттук — каза бавно той.

— Знаем какво означава да «избяга», господин тълковен речник — каза Ерин.

— Това, дето казва «да избяга», вместо да «бъде убит», ми действа някак депресиращо — обади се Джак.

— Калона не може да бъде убит — отговорих машинално. — Той е безсмъртен. Не може да бъде унищожен. Но може да бъде прогонен, въпреки че нямам представа какво би го накарало да избяга. Със сигурност не можем да го убием.

— Аз мисля, че това, което ще го накара да избяга от мястото на срещата, са онези пет не знам какви си неща — предположи Джак.

— Където и да се намира това място и каквито и да са тия неща — измърморих аз. — Те са хора, които представляват всяко едно от тези неща, поне това ми дойде наум. Виждате ли, че са изписани с главни букви? Това означава, че са собствени имена или имена на хора — каза Деймиън.

— Имена на хора са — поясни Крамиша.

— Знаеш ли нещо по-конкретно за тях? Можеш ли да ни кажеш кои са те? — попита Деймиън.

Крамиша поклати глава.

— Не. Но когато споменахте, че може да са хора, си помислих, че може да са хора.

— Дай да видим другото — предложи Деймиън. — Може би ще ни помогне да разгадаем това. Съсредоточих се върху следващия лист. Второто стихотворение не беше дълго, но докато го четях, косата ми настръхна.

«Тя се завръща. През кръв и в кръв.

Връща се с рана дълбока като моята.

Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

— Какво си мислеше, докато пишеше това? — погледнах озадачено Крамиша.

— Нищо. Още бях сънена. Просто записах думите, които прозвучаха в главата ми. И на двете стихотворения.

— Това не ми харесва — поклати глава Джак.

— И не мисля, че ще ни помогне да разгадаем първото стихотворение. Не виждам нищо общо между двете — поклатих глава. Но кой говори? Кой е този, който пита дали ще го спася? Или ще я спася? С всяка минута силите ми намаляваха все повече. Болката от дългия разрез през гърдите ми пулсираше в такт със сърцето.

— Може да е Калона — замисли се Афродита. — Нали в първото стихотворение става дума за него?

— Да, но не сме сигурни, че Калона изобщо има нещо човешко в себе си — отбеляза Деймиън.

Стиснах здраво устни, въпреки че първата ми реакция беше да заявя импулсивно, че според мен Калона невинаги е бил такъв, какъвто ние го видяхме.

— От друга страна — продължи Деймиън, — знаем, че Неферет се е отказала от Никс. Това означава, че е изгубила своята човешка същност. Така че може да се отнася до нея.

— Бррр! — направи гримаса на отвращение Ерин.

— Да, тя със сигурност е загубила и човешката си същност, и акъла си — каза Шоуни.

— Между другото, не ви ли се струва, че може да става дума за онова ново неживо хлапе? — каза тихо Ерик.

— Може и да си прав — замисли се Деймиън и на мен ми се стори, че виждам как малките зъбчати колелца в мозъка му се въртят. — «С дълбока рана» и «като мен човек» може да е метафора за неговата смърт. Раната на Зоуи определено е смъртоносна и вероятно и двамата са привлечени към «Дома на нощта».

— И човешкото у него може да е изчезнало. Като при останалите червени хлапета — каза Афродита.

— Ей, за какво говорите вие? Имам си достатъчно човешки черти. — Крамиша изглеждаше искрено възмутена.

— Но в тебе нямаше и грам човешко веднага след като се съживи, нали? — попита Деймиън. Тонът му беше делови, имах чувството, че я разпитва само за да очертае по-ясно картината.

Това успокои Крамиша.

— Нямаше, тук си прав. В началото нямах никакви чувства. И никой от нас нямаше.

— Това може да е правилен подход към анализа на второто стихотворение — каза Деймиън. — Добре, че Крамиша е с нас и нейната дарба към поезията ни дава възможност да погледнем в бъдещето. Колкото до първото стихотворение… не знам. Трябва да помислим още малко. Трябва ни време, за да разгледаме всички възможни значения. Точно сега нямаме никакво време и аз все още не намирам никаква логика в него. Въпреки това трябва да благодарим на Крамиша.

— Няма проблем — ухили се Крамиша. — Това е част от работата ми като поет лауреат.