— Казах, омитайте се! Вземете си душ или каквото там… — измърмори сънено Стиви Рей и гушна котката. — Ние с Нала ще поспим. Ако побързате, сигурно ще настигнете останалите. Тръгвате наляво и после все надясно. Входът е в стаята, където държим хладилниците.

— Дарий каза да проверя превръзките ти — напомних й аз.

— Не сега — прозя се тя. — Сега са си добре.

— Щом казваш — вдигнах рамене, като се надявах да не издам облекчението си. Истината е, че не ме биваше за медицинска сестра. — Сега поспи. Аз ще се върна след малко — добавих и мога да се закълна, че тя заспа, преди с Ерик да се изнижем от стаята.

Завихме наляво и тръгнахме по тесния коридор. Известно време никой от нас не проговори. Тунелите не бяха толкова зловещи, колкото ми се сториха миналия път, когато бях долу, но това не ги правеше по-малко клаустрофобични, нито светли и приятни. На всеки два метра имаше лампи, прикрепени с конзоли от железопътни релси в бетона на височината на окото, но влагата и мракът се просмукваха навсякъде между тях. Не бяхме стигнали много далеч, когато с крайчеца на окото си долових някакво движение. Застинах на място и се взрях в плътните сенки между лампите.

— Какво става? — попита тихо Ерик.

Стомахът ми се сви на топка от страх.

— Не знам, аз…

В същия миг нещо в тъмнината пред мен експлодира и прекъсна думите ми.

Устните ми се отвориха за писък, докато мислите ми се лутаха от ужасните червени хлапета към нещо още по-лошо — гарваните-демони. Но ръката на Ерик обгърна раменете ми и ме издърпа встрани от пътя на половин дузина прилепи, които профучаха покрай нас.

— Ти ги изплаши точно колкото и те теб — каза той и побърза да свали ръката си веднага, след като опасността отмина.

Потръпнах и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си.

— Няма начин да са се уплашили колкото мен. Прилепите са плъхове с криле.

Той се засмя и ние продължихме напред.

— Аз пък си мислех, че гълъбите са плъхове с криле.

— Прилепи, гълъби, гарвани… точно в момента не ми пука за разликите. Всички летящи и размахващи криле същества са ми противни.

— Ясно — усмихна се той. Усмивката му не донесе успокоение нито на мислите, нито на сърцето ми. И през целия път напред мога да се закълна, че усещах топлината от допира му по раменете си. След няколко стъпки се натъкнахме на сектор, толкова красив, колкото и изненадващ. Спряхме и зяпнахме от удивление.

— Уау! Това е супер готино! — смаях се аз.

— Наистина — съгласи се Ерик. — Трябва да е работа на онова момиче, Жерарти. Нали Стиви Рей ни я представи като художничка, която украсява тунелите?

— Да, но не очаквах да е толкова красиво.

Забравила за прилепите, прокарах ръце по прекрасните нарисувани по стените цветя, сърца, птици и всякакви заврънкулки, вплетени една в друга така, че да образуват светла и ярка мозайка, която вдъхваше живот на този мрачен потискащ тунел и го превръщаше в сцена от вълшебна приказка.

— Хората — и човеците, и вампирите — биха платили цял куп пари за това изкуство — отбеляза Ерик. Не добави «ако изобщо светът някога научи за червените хлапета и вампири», но беше ясно, че си го мисли.

— Надявам се да стане така — промълвих замечтано. «Ще бъде прекрасно, ако останалият свят разбере за червените хлапета» си казах и веднага си добавих наум, че ако излязат на светло, въпросите за тяхната реална сила и тенденциите в развитието им, които се въртяха в главата ми, може би най-после щяха да намерят отговори. Но на глас казах само:

— Според мен хората и вампирите трябва да заздравят връзките помежду си.

— Както ти и твоето човешко гадже ли? — попита Ерик. Зададе въпроса си тихо, без нотка на сарказъм.

Вдигнах глава и го погледнах открито.

— Вече не съм с Хийт.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре — беше всичко, което чух.

Продължихме напред, мълчаливи, потънали в собствените си мисли. Тунелът зави леко надясно към посоката, която трябваше да следваме, и малко след това видяхме в стената малък сводест вход, покрит със завеса. Беше отляво на тунела. Завесата беше черна, имитираше кадифе с долнопробна щампа на образа на Елвис в бял концертен костюм.

— Сигурно е стаята на Далас — предположих аз. Ерик се поколеба, но само за няколко секунди, после протегна ръка, повдигна края на одеялото и ние надникнахме любопитно вътре. Стаята не беше голяма и Далас нямаше легло, а няколко матрака, сложени един върху друг направо на пода. Имаше и яркочервен юрган, а калъфките на възглавниците му бяха в същия цвят (под юргана имаше голяма подутина — явно спящият Далас). Имаше и маса, отрупана с всякакви неща, но светлината беше мътна и не успях да ги разгледам добре. Видях и два черни стола. На неравната стена над леглото имаше плакат на… примижах, за да видя по-добре…

— Джесика Алба?

— Джесика Алба е страхотна актриса — прошепна Ерик, за да не събудим Далас.

Сбърчих нос.

— Какво? Да не би стаята да е моя? — вдигна той рамене.

— Хайде да настигнем другите — измърморих и забързах напред.

— Хей — чух гласа му след известна пауза. — Дължа ти едно «благодаря».

— На мен? За какво? — извърнах се към него.

— Защото не ме остави в онзи ужас горе и ме спаси — срещна погледа ми той.

— Не те спасих аз. Ти тръгна с нас по собствена воля.

Той поклати глава.

— Не, абсолютно съм сигурен, че ти ме спаси, защото не мисля, че ако те нямаше, волята ми щеше да бъде свободна.

Ерик пристъпи към мен, хвана ръката ми и ме обърна към себе си. Взрях се в прекрасните му сини очи, оградени от татуировката на възрастен вампир — сложен мотив, който създаваше впечатление за маска и го правеше направо неустоим, нещо средно между Кларк Кент в Супермен и Зоро, направо да се побъркаш. Но Ерик беше много повече от супермен. Той беше талантлив и наистина добър човек и аз страдах, че вече не бяхме заедно. И особено страдах, че причината да скъсаме съм аз. Въпреки всичко станало между нас, аз исках да бъда неговото момиче. Исках да си върна доверието му и тъгувах, тъгувах толкова много…

— Липсваш ми — чух се да казвам, преди да реша дали искам да го кажа.

Очите на Ерик се разшириха и устните му се извиха в усмивка.

— Аз съм до теб.

Усетих, че лицето и врата ми стават червени като домат, и бях сигурна, че това ме загрозяваше.

— Нямах предвид просто да си тук — измънках смутено.

Усмивката му стана още по-голяма.

— Не те ли интересува как точно ме спаси от Калона?

— Да, интересува ме, разбира се — имах нужда да размахам пред лицето си нещо, ръка или ветрило, все едно, за да махна част от червенината от него.

— Ти ме спаси, защото вместо за магнетичната сила на Калона аз мислех за теб.

— Наистина ли?

— Имаш ли представа колко невероятно красива беше, докато построяваше кръга?

Поклатих глава, омаяна от яркосините му очи. Затаих дъх. Не исках да дишам. Не исках да правя нищо, което би могло да развали вълшебния миг между нас.

— Ти беше… фантастична — красива, силна и самоуверена. Не можех да откъсна поглед от теб.

— Аз… порязах ръката ти — беше всичко, което успях да изрека.

— Трябваше да го направиш. Това беше част от ритуала — той повдигна ръката си и я обърна с дланта нагоре, за да видя тънката червена ивица, която разполовяваше месестата й част и се губеше някъде към палеца.

Нежно прокарах пръст по нея.

— Не исках да те наранявам.

Той взе ръката ми и я обърна така, че сапфирената татуировка, която покриваше дланите ми, да се вижда ясно. После направи същото, което аз бях направила преди малко — прокара пръст по кожата ми. Потреперих, но не отдръпнах ръката си.

— Не почувствах никаква болка — каза тихо той. — Усещах единствено твоето присъствие. Топлината на тялото ти. Ароматът ти. Ръцете ти върху моите. Затова онези зловещи същества не успяха да ме омагьосат. Затова не повярвах на Неферет. Ти наистина ме спаси, Зоуи.