Въздъхнах. Напълно бях забравила за обещанието си да се видим в петък след мача. Не трябва да се срещам с него. Знаех го много добре. Всъщност би трябвало да отида при Неферет и да й призная всичко, което се случва с мен и Хийт, и да я помоля за помощ.

Неферет лъже. Думите на Афродита отекнаха в главата ми. Не. Не можех да се доверя на Неферет. Не само заради думите на Афродита. Аз самата усещах, че има нещо нередно покрай Неферет. Телефонът ми отново изпиука.

Въздъхнах. Бях толкова уморена, че не можех да се концентрирам. Започнах да отговарям на съобщението с не и даже натиснах буквите Н и Е. После спрях, изтрих го и написах:

В отговор получих:

Отново въздъхнах. Изключих телефона си и седнах на леглото с Нала в ръце. Взирах се в нищото и отчаяно си мечтаех да мога да върна времето назад с един ден… или може би с една година. Изведнъж забелязах, че вампирите, които са изнесли вещите на Стиви Рей, са забравили завивката й. Беше сгъната в края на леглото. Сложих Нала на възглавницата си, станах и взех завивката. Легнах и се мушнах под нея, като се опитах да заспя. Всяка молекула от тялото ми беше изтръпнала от умора, но не можех да заспя. Липсваше ми гледката как Стиви Рей блажено похърква на съседното легло, както и чувството, че не съм сама. Налегна ме такава тъга, че не можех да се успокоя.

На вратата се почука. Тъкмо се изправих и видях Ерин и Шоуни да влизат с възглавници и завивки в ръце.

— Може ли да спим при теб? — попита Ерин.

— Не искаме да сме сами… — каза Шоуни.

— … и си помислихме, че ти също няма да искаш да си сама — довърши Ерин.

— Прави сте, не искам. Преглътнах още сълзи. — Влезте.

Те се вмъкнаха и след съвсем кратко колебание се настаниха на леглото на Стиви Рей. Дългокосместата им котка Велзевул се намести между тях. Нала надигна глава от възглавницата ми да ги погледне, после се върна в предишното си положение и заспа.

Тъкмо се канех да заспивам, когато на вратата отново се почука.

— Кой е?

— Аз.

С Близначките се спогледахме и аз станах да отворя. Там стоеше Деймиън по пижама на розови мечета. Изглеждаше доста унил, а в косата му имаше снежинки. Носеше възглавница и спален чувал. Хванах го за ръка и бързо го издърпах навътре. Топчестата му котка Камерън се вмъкна след него.

— Какво става, Деймиън? Знаеш, че можеш да си докараш сериозни проблеми, ако те хванат тук! — каза Шоуни.

— Да, разрешените часове отдавна минаха — добави Ерин.

— Сигурно си дошъл, за да ни обезчестиш! — заяви Шоуни.

Двете с Ерин избухнаха в смях, което ме накара да се усмихна. Странно е да си весел след такава трагедия и навярно затова и моята усмивка, и смехът на Близначките бързо угаснаха.

— Стиви Рей не би искала от нас да престанем да бъдем щастливи — каза Деймиън в настъпилото неловко мълчание.

После застана в средата на стаята и разпъна спалния си чувал на пода между двете легла. — А аз съм тук, защото трябва да се държим един за друг. И не защото имам намерение да ви обезчестя, дори всички до една да сте все още девствени. Освен това оценявам богатството на речника ви.

Ерин и Шоуни изсумтяха, но изглеждаха по-скоро развеселени, отколкото раздразнени, а аз си отбелязах по-късно да ги поразпитам разни неща за секса.

— Радвам се, че дойде, но ще имаме малък проблем, когато стане време да се изнижеш незабелязано на сутринта. Ще е доста трудно предвид навалицата на закуска — предупредих го, докато се опитвах да измисля план за измъкване.

— О, не трябва да се притесняваш за това. Има разлепени съобщения, че утре няма да учим заради снега. Никой няма да се натиска да става рано, нито пък ще има навалица на закуска. Просто ще си изляза най-нормално.

— Съобщения? Искаш да кажеш, че трябваше да се събудим рано, да се облечем и да се разбързаме, за да прочетем чак долу, че няма да се учи. Ама че гадно! — възмутих се.

Усетих усмивката в гласа на Деймиън.

— Съобщават го и по местната радиостанция като във всяко нормално училище. Но не ми се вярва вие със Стиви Рей да слушате радио, докато се при… — Деймиън спря и аз забелязах, че говори така, сякаш Стиви Рей е все още жива.

— Не — казах аз набързо, в опит да замажа положението. — Слушахме кънтри музика. Стимулираше ме да изляза колкото се може по-бързо и да избягам от нея. — Всички се засмяха тихо. Изчаках да настъпи тишина и продължих: — Няма да я забравя и не смятам да се преструвам, че смъртта й не значи нищо за мен.

— Нито пък аз — каза Деймиън.

— Ние също.

След известно време добавих:

— Не мислех, че може да се случи на новак, който е получил дарба от богинята. Аз… аз просто не мислех, че е възможно…

— Никой няма гаранция, че ще мине през Промяната, дори тези, които имат дарби — обади се тихо Деймиън.

— Трябва да се държим един за друг — каза Ерин.

— Само така ще можем да се справим с това — добави Шоуни.

— Точно така, ще се държим един за друг — съгласих се аз. — И обещайте, че ако това се случи на още някого от нас, останалите няма да допуснат той да бъде забравен.

— Обещаваме — го изрекоха тържествено и тримата в един глас.

После всички легнахме. Самотата се беше изпарила от стаята. И тъкмо преди да заспя, прошепнах:

— Благодаря ви, че не ме оставихте сама.

Не бях сигурна дали го казвам на приятелите си, на богинята или на Стиви Рей.

Сънувах, че вали сняг. В началото си помислих, че е красиво. Искам да кажа, че наистина беше красиво — светът изглеждаше като изваден от филм на «Дисни» и човек оставаше с впечатлението, че нищо лошо не може да се случи. А дори и да се случи, то ще бъде само временно, защото всички знаят, че при «Дисни» нещата завършват с «и заживели щастливо»

Вървях бавно, без да усещам студ. Като че ли беше непосредствено преди изгрев-слънце, но беше трудно да се прецени с това облачно небе. Обърнах се и видях как снегът се трупа върху клоните на стария дъб до източната стена.

Източната стена.

Поколебах се, когато осъзнах, че се намирам там. Тогава видях фигурите с наметала и качулки, които стояха пред отворената пролука в стената.

Не! — казах на себе си. Не исках да съм там. Не толкова скоро след смъртта на Стиви Рей. Когато предишните двама новаци умряха, аз видях призраците им или духовете им, или просто ходещите им тела точно на това място. Или просто имах поредната дарба и тя е да виждам духове. Както и да е, достатъчно. Не исках…

Най-ниската от фигурите се обърна и малкият вътрешен спор се изпари от главата ми. Беше Стиви Рей! Само че не беше. Изглеждаше твърде слаба и бледа. Имаше и още нещо странно. Ако това бе Стиви Рей, нямаше причина да се страхувам. Дори и така ужасно променена от смъртта, тя все още беше най-добрата ми приятелка. Но дали беше тя? Не се стърпях и се приближих още малко. Спрях на няколко метра от групичката и затаих дъх в очакване някой от тях да ме забележи, но нищо такова не стана. Явно бях невидима за тях, защото сънувах. Така се приближих още малко, без да откъсвам очи от Стиви Рей. Тя изглеждаше ужасно. Беше с обезумял поглед и не спираше да върти очи, сякаш беше адски нервна или уплашена.

— Не трябва да сме тук. Трябва да си тръгваме.

Подскочих от гласа й. Все още имаше типичния си акцент, но по нищо друго не можеше да се познае. Липсваше всякаква емоция, освен животински страх.

— Нямаш право да ни заповядваш-ш-ш! — изсъска една от закачулените фигури и се озъби на Стиви Рей. Беше онова същество Елиът. Въпреки прегърбената си стойка той застана агресивно срещу нея. Очите му засветиха в червено. Уплаших се за нея, но тя не му се остави. Озъби се на свой ред, очите й проблеснаха с алена светлина и тя изръмжа: